Ще следя темета с интерес, защото моя доктор определено предпочита да съм секцио (само да отбележа, че той не изражда, само ми следи бременността), защото последствията са по-малко от едно нормално раждане. Аз за сега нямам никакви показания за секцио и определено бях за нормално вагинално раждане, но вече започнах много да се замислям за предимствата на секциото.
- Публикувана: 27 апр. 2007, 08:58 ч.
- Последно мнение: 3 май 2007, 02:36 ч.
За секциото
С пълна упойка. Станах на 3-4-ия час и почти нямах проблем. Раздвижих се рано и затова не болеше много
На другия ден си вдигах бебчето - 3,300кг. родено.След 4-5- дни бях забравила. Супер елемантарно нещо и не съжелявам,че избрах секцио,даже много се радвам
Най ме боля гадния катетър-сестрата много ме нарани като ми го сложи
На другия ден си вдигах бебчето - 3,300кг. родено.След 4-5- дни бях забравила. Супер елемантарно нещо и не съжелявам,че избрах секцио,даже много се радвам
Най ме боля гадния катетър-сестрата много ме нарани като ми го сложи
Ако ти кажа да не се страхуваш, няма да ме послушаш, но поне комбинирай страха с положителни мисли и вярвай, че нещата ще се подредят добре и всичко ще е наред 
Ако разказът за моето раждане ще ти помогне, ето го и него:
Родих секцио, защото бебка беше седалищно предлежание. Бях изчела доста разкази на майки раждали и по двата начина, но все още не знаех как искам аз да родя. Когато лекарката ми каза, че се налага да е секцио, някак ми олекна. Вътрешно чувствах, че така искам да родя, че това е по-добрият начин за мен. Насрочихме дата десет дни преди термина. Беше понеделник. Предните два дни приготвях багаж и ми беше супер напрегнато. Нали си чувала да казват, че часът преди изгрева е най-тъмен. Е, точно така се чувствах - в тъмнина от неизвестното предстоящо. Не успях да си поспя както ме съветваха всички. Голяма грешка. След раждането се простих с пълноценния сън. В деня на операцията станах много рано и изпълнена със смесени чувства тръгнахме към болницата (Първа АГ болница "Св. София"). Освен мъжа ми исках и родителите ми да са там, защото така се чувствах по-спокойна. С влизането в приемния кабинет страхът остана на заден план. Някак успях да се мобилизирам и бях спокойна и усмихната. За моя радост клизмата не беше толкова зловещо нещо, както си представях преди това. По-гадно беше слагането на катетър. Не е чак толкова болезнено, но е гадно. Имах чувството, че ми пари нещо постоянно. Бях на системи около половин час, след което една много мила сестра ме заведе в операционната. Там ме посрещна анастезиоложката, също беше благоразположена, което беше важно за мен. Дори една усмивка в такъв момент е способна да ме стопли и отпусне. Легнах на една страна. Казаха ми да не мърдам и ми сложиха спиналната упойка. Почти веднага ми подейства, усетих затопляне. А в операционната беше студено. Този хлад няма да го забравя, той беше по-неприятен дори от слагането на катетъра. След няколко минути усетих, че ме мажат с нещо. А само след секунда вече ме дърпаха. Изобщо не съм усетила, че ме режат. Едно изпуснато "ох" от лекарката обаче ме хвърли в ужас. А асистиращата докторка, която беше и шеф на отделението, я подкани да побърза, защото много време вече било станало. Това беше един от най-страшните моменти, който за щастие отмина бързо. Усетих (без болка), разбира се, как извадиха бебка. Не я чух обаче веднага да изплаква и това отново върна притеснението ми. Вече толкова се бях шашнала, че дори като ми казваха, че плаче в съседната стая, аз не я чувах. Кръвното ми падаше бързо, студът ме смръзи цялата, вратът ми се схвана и болката беше много неприятна. Шиенето ми се стори цяла вечност. Треперех силно и това ми причиняваше още по-ужасна болка в схванатия врат. Искаше ми се да умра, но в този миг ми донесоха бебка. Овита в бели пелени, виждаше й се само личицето. Няма да забравя големите очи, които ме гледаха. Целунах я, а топлината на бузките й ми върнаха силите и желанието да не умирам. Това беше най-силният и незабравим миг в моя живот. Заради този миг, погледа на малката ми принцеса и топлината й си струваше да изтърпя всяка болка. Вълшебство. Съвършенство. Това беше този миг.
Едвам дочаках края на операцията . Тук е моментът да споделя, че анестезиоложката и сестрата, които бяха до главата ми през цялото време, ми помогнаха страшно много да не загубя кураж и да не се предам на болката и паниката. Пожелавам на всички раждащи да имат до себе си такива чудесни медицински лица.
След зашиването ме преместиха на едно подвижно легло и ме закараха до вратата, за да ме видят близките. Това също беше един от най-хубавите моменти от раждането, защото ме заредиха с нови сили. Няма да забравя сълзите на моя татко. Загрижените и пълни с радост очи на мама. Няма да забравя и горещите ръце на мъжа ми, които стоплиха за минута схванатия ми и ужасно болящ врат. Въпреки, че се притеснявах как ще им се отрази това, че ме виждат в такова състояние, бях щастлива че най-близките ми хора са там, с мен и споделят този труден, но и вълшебен момент в моя живот.
След кратката среща с тях ме заведоха до реанимацията. Треперенето ме подлудяваше, защото не можех да го овладея. Момичетата от съседните легла ме успокоиха, че около час след операцията ще спра да треперя. Така и стана. Постепенно след това започнах да усещам пръстите на краката си, след това и останалата част от тялото. С отпускането от упойката, обаче започнах да усещам и болката от операцията. Когато стана по-силна поисках да ми сложат болкоуспокояващо. До следващата сутрин болката беше поносима - приличаше на болка от идването на цикъла. До вечерта бях написала и получила над 50 sms-а. Това също беше едно от приятните неща. Нощта мина по-бавно, защото от вълнение не можех да заспя, а и при опита си да се завъртя на една страна корема ме болеше много. Мислех си за предстоящата среща с бебето си на следващата сутрин. Мислех си какво прави в този момент. Пред очите ми изникваше постоянно запечатания спомен на красивото й личице, когато я видях за първи път.
Сутринта дойде време за раздвижване. Очаквах да ми помогне някоя сестра, но те казаха да пробвам сама да стана и да отида до чешмата в другия край на стаята, за да си измия лицето. Много ме беше страх да стана. Направих го бавно, после бавно седнах, леко си смъкнах краката до пода, обух се и стъпка по стъпка отидох до чешмата. Малко ми се замая главата, но успях да се върна до леглото. След половин час ме преместиха във ВИП стаите на 5-я етаж. Ставането, сядането и ходенето бяха трудни задачи. Болката обаче не беше страшна - приличаше на болката от много силна мускулна треска. С всеки ден, обаче отминаваше. Пък и като ми донесоха бебка вече не мислех толкова за болката, тя някак остана на заден план. Възстанових се за около 10-на дни, като през цялото време не съм преставала да се грижа за бузанката си.
Доволна съм, че родих секцио и ако има лседващ път пак така бих родила. Може би само ще поискам пълна упойка, за да не се разтройвам психически (в следствие на това и физически) от чутото по време на операцията.
Ако позволите няколко съвета:
- опитайте се да си починете повече в дните преди секциото
- въпреки страха се опитайте да се заредите с положителни мисли и вяра, че всичко ще е наред
- ако е възможно помолете да ви сложат катетъра след упойката, за да избегнете неприятното усещане от поставянето му
- бъдете с близки хора, защото емоционалната подкрепа е най-голямото лекарство (поне за мен беше така).
- не гледайте в лампите над вас, защото аз за секунда видях отражението как ме шият, а това допълнително ме натовари психически
- пийте много течности след операцията, за да не ви боли главата. Аз изобщо нямах проблем с главата, въпреки че много майки се оплакват от гадно главоболие.
Надявам се разказът ми да не е уплашил някоя бъдеща майка. А да е помогнал да се подготвите поне мъничко за предстоящото събитие. Пък и всяко раждане е индивидуално и зависи от много фактори. Пожелавам факторите при всяка от вас да са подредени по-най-благоприятния начин и всичко да мине добре.
Ако разказът за моето раждане ще ти помогне, ето го и него:
Родих секцио, защото бебка беше седалищно предлежание. Бях изчела доста разкази на майки раждали и по двата начина, но все още не знаех как искам аз да родя. Когато лекарката ми каза, че се налага да е секцио, някак ми олекна. Вътрешно чувствах, че така искам да родя, че това е по-добрият начин за мен. Насрочихме дата десет дни преди термина. Беше понеделник. Предните два дни приготвях багаж и ми беше супер напрегнато. Нали си чувала да казват, че часът преди изгрева е най-тъмен. Е, точно така се чувствах - в тъмнина от неизвестното предстоящо. Не успях да си поспя както ме съветваха всички. Голяма грешка. След раждането се простих с пълноценния сън. В деня на операцията станах много рано и изпълнена със смесени чувства тръгнахме към болницата (Първа АГ болница "Св. София"). Освен мъжа ми исках и родителите ми да са там, защото така се чувствах по-спокойна. С влизането в приемния кабинет страхът остана на заден план. Някак успях да се мобилизирам и бях спокойна и усмихната. За моя радост клизмата не беше толкова зловещо нещо, както си представях преди това. По-гадно беше слагането на катетър. Не е чак толкова болезнено, но е гадно. Имах чувството, че ми пари нещо постоянно. Бях на системи около половин час, след което една много мила сестра ме заведе в операционната. Там ме посрещна анастезиоложката, също беше благоразположена, което беше важно за мен. Дори една усмивка в такъв момент е способна да ме стопли и отпусне. Легнах на една страна. Казаха ми да не мърдам и ми сложиха спиналната упойка. Почти веднага ми подейства, усетих затопляне. А в операционната беше студено. Този хлад няма да го забравя, той беше по-неприятен дори от слагането на катетъра. След няколко минути усетих, че ме мажат с нещо. А само след секунда вече ме дърпаха. Изобщо не съм усетила, че ме режат. Едно изпуснато "ох" от лекарката обаче ме хвърли в ужас. А асистиращата докторка, която беше и шеф на отделението, я подкани да побърза, защото много време вече било станало. Това беше един от най-страшните моменти, който за щастие отмина бързо. Усетих (без болка), разбира се, как извадиха бебка. Не я чух обаче веднага да изплаква и това отново върна притеснението ми. Вече толкова се бях шашнала, че дори като ми казваха, че плаче в съседната стая, аз не я чувах. Кръвното ми падаше бързо, студът ме смръзи цялата, вратът ми се схвана и болката беше много неприятна. Шиенето ми се стори цяла вечност. Треперех силно и това ми причиняваше още по-ужасна болка в схванатия врат. Искаше ми се да умра, но в този миг ми донесоха бебка. Овита в бели пелени, виждаше й се само личицето. Няма да забравя големите очи, които ме гледаха. Целунах я, а топлината на бузките й ми върнаха силите и желанието да не умирам. Това беше най-силният и незабравим миг в моя живот. Заради този миг, погледа на малката ми принцеса и топлината й си струваше да изтърпя всяка болка. Вълшебство. Съвършенство. Това беше този миг.
Едвам дочаках края на операцията . Тук е моментът да споделя, че анестезиоложката и сестрата, които бяха до главата ми през цялото време, ми помогнаха страшно много да не загубя кураж и да не се предам на болката и паниката. Пожелавам на всички раждащи да имат до себе си такива чудесни медицински лица.
След зашиването ме преместиха на едно подвижно легло и ме закараха до вратата, за да ме видят близките. Това също беше един от най-хубавите моменти от раждането, защото ме заредиха с нови сили. Няма да забравя сълзите на моя татко. Загрижените и пълни с радост очи на мама. Няма да забравя и горещите ръце на мъжа ми, които стоплиха за минута схванатия ми и ужасно болящ врат. Въпреки, че се притеснявах как ще им се отрази това, че ме виждат в такова състояние, бях щастлива че най-близките ми хора са там, с мен и споделят този труден, но и вълшебен момент в моя живот.
След кратката среща с тях ме заведоха до реанимацията. Треперенето ме подлудяваше, защото не можех да го овладея. Момичетата от съседните легла ме успокоиха, че около час след операцията ще спра да треперя. Така и стана. Постепенно след това започнах да усещам пръстите на краката си, след това и останалата част от тялото. С отпускането от упойката, обаче започнах да усещам и болката от операцията. Когато стана по-силна поисках да ми сложат болкоуспокояващо. До следващата сутрин болката беше поносима - приличаше на болка от идването на цикъла. До вечерта бях написала и получила над 50 sms-а. Това също беше едно от приятните неща. Нощта мина по-бавно, защото от вълнение не можех да заспя, а и при опита си да се завъртя на една страна корема ме болеше много. Мислех си за предстоящата среща с бебето си на следващата сутрин. Мислех си какво прави в този момент. Пред очите ми изникваше постоянно запечатания спомен на красивото й личице, когато я видях за първи път.
Сутринта дойде време за раздвижване. Очаквах да ми помогне някоя сестра, но те казаха да пробвам сама да стана и да отида до чешмата в другия край на стаята, за да си измия лицето. Много ме беше страх да стана. Направих го бавно, после бавно седнах, леко си смъкнах краката до пода, обух се и стъпка по стъпка отидох до чешмата. Малко ми се замая главата, но успях да се върна до леглото. След половин час ме преместиха във ВИП стаите на 5-я етаж. Ставането, сядането и ходенето бяха трудни задачи. Болката обаче не беше страшна - приличаше на болката от много силна мускулна треска. С всеки ден, обаче отминаваше. Пък и като ми донесоха бебка вече не мислех толкова за болката, тя някак остана на заден план. Възстанових се за около 10-на дни, като през цялото време не съм преставала да се грижа за бузанката си.
Доволна съм, че родих секцио и ако има лседващ път пак така бих родила. Може би само ще поискам пълна упойка, за да не се разтройвам психически (в следствие на това и физически) от чутото по време на операцията.
Ако позволите няколко съвета:
- опитайте се да си починете повече в дните преди секциото
- въпреки страха се опитайте да се заредите с положителни мисли и вяра, че всичко ще е наред
- ако е възможно помолете да ви сложат катетъра след упойката, за да избегнете неприятното усещане от поставянето му
- бъдете с близки хора, защото емоционалната подкрепа е най-голямото лекарство (поне за мен беше така).
- не гледайте в лампите над вас, защото аз за секунда видях отражението как ме шият, а това допълнително ме натовари психически
- пийте много течности след операцията, за да не ви боли главата. Аз изобщо нямах проблем с главата, въпреки че много майки се оплакват от гадно главоболие.
Надявам се разказът ми да не е уплашил някоя бъдеща майка. А да е помогнал да се подготвите поне мъничко за предстоящото събитие. Пък и всяко раждане е индивидуално и зависи от много фактори. Пожелавам факторите при всяка от вас да са подредени по-най-благоприятния начин и всичко да мине добре.
Ако ти кажа да не се страхуваш, няма да ме послушаш, но поне комбинирай страха с положителни мисли и вярвай, че нещата ще се подредят добре и всичко ще е наред
Ако разказът за моето раждане ще ти помогне, ето го и него:
Родих секцио, защото бебка беше седалищно предлежание. Бях изчела доста разкази на майки раждали и по двата начина, но все още не знаех как искам аз да родя. Когато лекарката ми каза, че се налага да е секцио, някак ми олекна. Вътрешно чувствах, че така искам да родя, че това е по-добрият начин за мен. Насрочихме дата десет дни преди термина. Беше понеделник. Предните два дни приготвях багаж и ми беше супер напрегнато. Нали си чувала да казват, че часът преди изгрева е най-тъмен. Е, точно така се чувствах - в тъмнина от неизвестното предстоящо. Не успях да си поспя както ме съветваха всички. Голяма грешка. След раждането се простих с пълноценния сън. В деня на операцията станах много рано и изпълнена със смесени чувства тръгнахме към болницата (Първа АГ болница "Св. София"). Освен мъжа ми исках и родителите ми да са там, защото така се чувствах по-спокойна. С влизането в приемния кабинет страхът остана на заден план. Някак успях да се мобилизирам и бях спокойна и усмихната. За моя радост клизмата не беше толкова зловещо нещо, както си представях преди това. По-гадно беше слагането на катетър. Не е чак толкова болезнено, но е гадно. Имах чувството, че ми пари нещо постоянно. Бях на системи около половин час, след което една много мила сестра ме заведе в операционната. Там ме посрещна анастезиоложката, също беше благоразположена, което беше важно за мен. Дори една усмивка в такъв момент е способна да ме стопли и отпусне. Легнах на една страна. Казаха ми да не мърдам и ми сложиха спиналната упойка. Почти веднага ми подейства, усетих затопляне. А в операционната беше студено. Този хлад няма да го забравя, той беше по-неприятен дори от слагането на катетъра. След няколко минути усетих, че ме мажат с нещо. А само след секунда вече ме дърпаха. Изобщо не съм усетила, че ме режат. Едно изпуснато "ох" от лекарката обаче ме хвърли в ужас. А асистиращата докторка, която беше и шеф на отделението, я подкани да побърза, защото много време вече било станало. Това беше един от най-страшните моменти, който за щастие отмина бързо. Усетих (без болка), разбира се, как извадиха бебка. Не я чух обаче веднага да изплаква и това отново върна притеснението ми. Вече толкова се бях шашнала, че дори като ми казваха, че плаче в съседната стая, аз не я чувах. Кръвното ми падаше бързо, студът ме смръзи цялата, вратът ми се схвана и болката беше много неприятна. Шиенето ми се стори цяла вечност. Треперех силно и това ми причиняваше още по-ужасна болка в схванатия врат. Искаше ми се да умра, но в този миг ми донесоха бебка. Овита в бели пелени, виждаше й се само личицето. Няма да забравя големите очи, които ме гледаха. Целунах я, а топлината на бузките й ми върнаха силите и желанието да не умирам. Това беше най-силният и незабравим миг в моя живот. Заради този миг, погледа на малката ми принцеса и топлината й си струваше да изтърпя всяка болка. Вълшебство. Съвършенство. Това беше този миг.
Едвам дочаках края на операцията . Тук е моментът да споделя, че анестезиоложката и сестрата, които бяха до главата ми през цялото време, ми помогнаха страшно много да не загубя кураж и да не се предам на болката и паниката. Пожелавам на всички раждащи да имат до себе си такива чудесни медицински лица.
След зашиването ме преместиха на едно подвижно легло и ме закараха до вратата, за да ме видят близките. Това също беше един от най-хубавите моменти от раждането, защото ме заредиха с нови сили. Няма да забравя сълзите на моя татко. Загрижените и пълни с радост очи на мама. Няма да забравя и горещите ръце на мъжа ми, които стоплиха за минута схванатия ми и ужасно болящ врат. Въпреки, че се притеснявах как ще им се отрази това, че ме виждат в такова състояние, бях щастлива че най-близките ми хора са там, с мен и споделят този труден, но и вълшебен момент в моя живот.
След кратката среща с тях ме заведоха до реанимацията. Треперенето ме подлудяваше, защото не можех да го овладея. Момичетата от съседните легла ме успокоиха, че около час след операцията ще спра да треперя. Така и стана. Постепенно след това започнах да усещам пръстите на краката си, след това и останалата част от тялото. С отпускането от упойката, обаче започнах да усещам и болката от операцията. Когато стана по-силна поисках да ми сложат болкоуспокояващо. До следващата сутрин болката беше поносима - приличаше на болка от идването на цикъла. До вечерта бях написала и получила над 50 sms-а. Това също беше едно от приятните неща. Нощта мина по-бавно, защото от вълнение не можех да заспя, а и при опита си да се завъртя на една страна корема ме болеше много. Мислех си за предстоящата среща с бебето си на следващата сутрин. Мислех си какво прави в този момент. Пред очите ми изникваше постоянно запечатания спомен на красивото й личице, когато я видях за първи път.
Сутринта дойде време за раздвижване. Очаквах да ми помогне някоя сестра, но те казаха да пробвам сама да стана и да отида до чешмата в другия край на стаята, за да си измия лицето. Много ме беше страх да стана. Направих го бавно, после бавно седнах, леко си смъкнах краката до пода, обух се и стъпка по стъпка отидох до чешмата. Малко ми се замая главата, но успях да се върна до леглото. След половин час ме преместиха във ВИП стаите на 5-я етаж. Ставането, сядането и ходенето бяха трудни задачи. Болката обаче не беше страшна - приличаше на болката от много силна мускулна треска. С всеки ден, обаче отминаваше. Пък и като ми донесоха бебка вече не мислех толкова за болката, тя някак остана на заден план. Възстанових се за около 10-на дни, като през цялото време не съм преставала да се грижа за бузанката си.
Доволна съм, че родих секцио и ако има лседващ път пак така бих родила. Може би само ще поискам пълна упойка, за да не се разтройвам психически (в следствие на това и физически) от чутото по време на операцията.
Ако позволите няколко съвета:
- опитайте се да си починете повече в дните преди секциото
- въпреки страха се опитайте да се заредите с положителни мисли и вяра, че всичко ще е наред
- ако е възможно помолете да ви сложат катетъра след упойката, за да избегнете неприятното усещане от поставянето му
- бъдете с близки хора, защото емоционалната подкрепа е най-голямото лекарство (поне за мен беше така).
- не гледайте в лампите над вас, защото аз за секунда видях отражението как ме шият, а това допълнително ме натовари психически
- пийте много течности след операцията, за да не ви боли главата. Аз изобщо нямах проблем с главата, въпреки че много майки се оплакват от гадно главоболие.
Надявам се разказът ми да не е уплашил някоя бъдеща майка. А да е помогнал да се подготвите поне мъничко за предстоящото събитие. Пък и всяко раждане е индивидуално и зависи от много фактори. Пожелавам факторите при всяка от вас да са подредени по-най-благоприятния начин и всичко да мине добре.
Ако разказът за моето раждане ще ти помогне, ето го и него:
Родих секцио, защото бебка беше седалищно предлежание. Бях изчела доста разкази на майки раждали и по двата начина, но все още не знаех как искам аз да родя. Когато лекарката ми каза, че се налага да е секцио, някак ми олекна. Вътрешно чувствах, че така искам да родя, че това е по-добрият начин за мен. Насрочихме дата десет дни преди термина. Беше понеделник. Предните два дни приготвях багаж и ми беше супер напрегнато. Нали си чувала да казват, че часът преди изгрева е най-тъмен. Е, точно така се чувствах - в тъмнина от неизвестното предстоящо. Не успях да си поспя както ме съветваха всички. Голяма грешка. След раждането се простих с пълноценния сън. В деня на операцията станах много рано и изпълнена със смесени чувства тръгнахме към болницата (Първа АГ болница "Св. София"). Освен мъжа ми исках и родителите ми да са там, защото така се чувствах по-спокойна. С влизането в приемния кабинет страхът остана на заден план. Някак успях да се мобилизирам и бях спокойна и усмихната. За моя радост клизмата не беше толкова зловещо нещо, както си представях преди това. По-гадно беше слагането на катетър. Не е чак толкова болезнено, но е гадно. Имах чувството, че ми пари нещо постоянно. Бях на системи около половин час, след което една много мила сестра ме заведе в операционната. Там ме посрещна анастезиоложката, също беше благоразположена, което беше важно за мен. Дори една усмивка в такъв момент е способна да ме стопли и отпусне. Легнах на една страна. Казаха ми да не мърдам и ми сложиха спиналната упойка. Почти веднага ми подейства, усетих затопляне. А в операционната беше студено. Този хлад няма да го забравя, той беше по-неприятен дори от слагането на катетъра. След няколко минути усетих, че ме мажат с нещо. А само след секунда вече ме дърпаха. Изобщо не съм усетила, че ме режат. Едно изпуснато "ох" от лекарката обаче ме хвърли в ужас. А асистиращата докторка, която беше и шеф на отделението, я подкани да побърза, защото много време вече било станало. Това беше един от най-страшните моменти, който за щастие отмина бързо. Усетих (без болка), разбира се, как извадиха бебка. Не я чух обаче веднага да изплаква и това отново върна притеснението ми. Вече толкова се бях шашнала, че дори като ми казваха, че плаче в съседната стая, аз не я чувах. Кръвното ми падаше бързо, студът ме смръзи цялата, вратът ми се схвана и болката беше много неприятна. Шиенето ми се стори цяла вечност. Треперех силно и това ми причиняваше още по-ужасна болка в схванатия врат. Искаше ми се да умра, но в този миг ми донесоха бебка. Овита в бели пелени, виждаше й се само личицето. Няма да забравя големите очи, които ме гледаха. Целунах я, а топлината на бузките й ми върнаха силите и желанието да не умирам. Това беше най-силният и незабравим миг в моя живот. Заради този миг, погледа на малката ми принцеса и топлината й си струваше да изтърпя всяка болка. Вълшебство. Съвършенство. Това беше този миг.
Едвам дочаках края на операцията . Тук е моментът да споделя, че анестезиоложката и сестрата, които бяха до главата ми през цялото време, ми помогнаха страшно много да не загубя кураж и да не се предам на болката и паниката. Пожелавам на всички раждащи да имат до себе си такива чудесни медицински лица.
След зашиването ме преместиха на едно подвижно легло и ме закараха до вратата, за да ме видят близките. Това също беше един от най-хубавите моменти от раждането, защото ме заредиха с нови сили. Няма да забравя сълзите на моя татко. Загрижените и пълни с радост очи на мама. Няма да забравя и горещите ръце на мъжа ми, които стоплиха за минута схванатия ми и ужасно болящ врат. Въпреки, че се притеснявах как ще им се отрази това, че ме виждат в такова състояние, бях щастлива че най-близките ми хора са там, с мен и споделят този труден, но и вълшебен момент в моя живот.
След кратката среща с тях ме заведоха до реанимацията. Треперенето ме подлудяваше, защото не можех да го овладея. Момичетата от съседните легла ме успокоиха, че около час след операцията ще спра да треперя. Така и стана. Постепенно след това започнах да усещам пръстите на краката си, след това и останалата част от тялото. С отпускането от упойката, обаче започнах да усещам и болката от операцията. Когато стана по-силна поисках да ми сложат болкоуспокояващо. До следващата сутрин болката беше поносима - приличаше на болка от идването на цикъла. До вечерта бях написала и получила над 50 sms-а. Това също беше едно от приятните неща. Нощта мина по-бавно, защото от вълнение не можех да заспя, а и при опита си да се завъртя на една страна корема ме болеше много. Мислех си за предстоящата среща с бебето си на следващата сутрин. Мислех си какво прави в този момент. Пред очите ми изникваше постоянно запечатания спомен на красивото й личице, когато я видях за първи път.
Сутринта дойде време за раздвижване. Очаквах да ми помогне някоя сестра, но те казаха да пробвам сама да стана и да отида до чешмата в другия край на стаята, за да си измия лицето. Много ме беше страх да стана. Направих го бавно, после бавно седнах, леко си смъкнах краката до пода, обух се и стъпка по стъпка отидох до чешмата. Малко ми се замая главата, но успях да се върна до леглото. След половин час ме преместиха във ВИП стаите на 5-я етаж. Ставането, сядането и ходенето бяха трудни задачи. Болката обаче не беше страшна - приличаше на болката от много силна мускулна треска. С всеки ден, обаче отминаваше. Пък и като ми донесоха бебка вече не мислех толкова за болката, тя някак остана на заден план. Възстанових се за около 10-на дни, като през цялото време не съм преставала да се грижа за бузанката си.
Доволна съм, че родих секцио и ако има лседващ път пак така бих родила. Може би само ще поискам пълна упойка, за да не се разтройвам психически (в следствие на това и физически) от чутото по време на операцията.
Ако позволите няколко съвета:
- опитайте се да си починете повече в дните преди секциото
- въпреки страха се опитайте да се заредите с положителни мисли и вяра, че всичко ще е наред
- ако е възможно помолете да ви сложат катетъра след упойката, за да избегнете неприятното усещане от поставянето му
- бъдете с близки хора, защото емоционалната подкрепа е най-голямото лекарство (поне за мен беше така).
- не гледайте в лампите над вас, защото аз за секунда видях отражението как ме шият, а това допълнително ме натовари психически
- пийте много течности след операцията, за да не ви боли главата. Аз изобщо нямах проблем с главата, въпреки че много майки се оплакват от гадно главоболие.
Надявам се разказът ми да не е уплашил някоя бъдеща майка. А да е помогнал да се подготвите поне мъничко за предстоящото събитие. Пък и всяко раждане е индивидуално и зависи от много фактори. Пожелавам факторите при всяка от вас да са подредени по-най-благоприятния начин и всичко да мине добре.
Чудесно си го написала
Благодаря ти
Родих сина си секцио, но искам да кажа нещо по повод на възстановяването. Тъй като всички казват, че след секцио възстановяването е по-трудно (едва ли не като правило), искам да кажа, че не винаги е така - всичко е до организъм и раждане. Моя приятелка роди месец преди мен - секцио, тежка операция с доста кръвозагуба (извадиха й и голяма миома), възстанови се буквално за дни - няма и седмица след изписването излизали на разходка. Аз родих нормално, едро бебе, с много вътрешни и външни шевове, три седмици едвам кърмех и ставах от леглото до 00, да не говорим за разходки навън.
Скъпа таталина, изречението ти Едвам дочаках края на операцията . Тук е моментът да споделя, че анестезиоложката и сестрата, които бяха до главата ми през цялото време, ми помогнаха страшно много да не загубя кураж и да не се предам на болката и паниката. !?!? За какво говориш всъщност? Ако ти е поставена упойка за каква точно болка говориш. добре написано, но малко леко преувеличено на моменти...
Ваня, моето секцио също беше в комбинация с изрязване на миома. Имам и наследствена анемия и кръвозагубата можеше да има тежки последствия. Както и да е - възстановяването ми буше повече от леко
Ваня, моето секцио също беше в комбинация с изрязване на миома. Имам и наследствена анемия и кръвозагубата можеше да има тежки последствия. Както и да е - възстановяването ми буше повече от леко
При мене е още доста рано да мисля как искам да раждам,въпреки,че и аз съм замислила секцио.Искам да попитам не е ли опасна всякакъв вид упойка при положение,че кръвното ми е ниско?Каква упойка ще е подходяща за мене-пълна или друг вид? Като чета на другите майки как им пада кръвното се плаша...
Аз също съм с ниско кръвно, но според анестезиолога можех да съм с упойка по избор - местна или пълна. В деня преди операцията ми правиха изследвания и няколко пъти ми мериха кръвното. Исках секциото ми да е с местна упойка и така стана - сложиха ми епидурална и нямах никакви оплаквания.
Аз съм раждала секцио по медицински причини, заради проблем с ретината на едното око, операцията мина нормално, със спинална упойка, при раздвижването на 2-ия ден определено ме болеше, но колкото по-бързо се раздвижиш, толкова по-бързо ще се възстановиш, на 5-ия ден, като ме изписаха вече почти нямах болки, само при закашляне, смях и т.н., а след още седмица все едно не бях оперирана. Но, моят съвет към всички е, ако имат данни за нормално раждане да не избират секцио, това си е сериозна операция, няма смисъл да се подлага организма на такова нещо, ако няма необходимост!
здравей, аз мисля че по добре да раждаш със секцио.но това са пълни глупости, че има безкръвен начин.при секциото за да извадят бебето правят разрез и се губи около 500-600мл. кръв.безкръвна операция която също имам се прави дупчица до 2см. и тогава разбира се нямаш кръвозагуба само минимална.но през такава дупчица няма как да извадят бебето.успех и не се притеснявай.аз лично много бързо се възстанових,4 часа след секциото вече станах, а от следващият ден просто вече обикалях цял ден из майчин дом.на 7 иа ден като се прибрахме всичко вършех сама гледане на беба, чистене,гладене, просто все едно че не бях рязана.иначе аз не съм шита , а лепена.
И аз раждах секцио,започнах нормално,но не успях.....За нищо на света обаче,не искам да преживея пак тази операция...Няма да ти разказвам,защото упойката явно всеки различного улавя,но аз усещах почти всичко,абе гадна работа....Ако имаш възможност си роди нормално с упойка и никаква болка няма да усещаш и ще ти е кеф даже..Аз така почнах и можеше още 5 дена така да раждам ,ама имах тесен вътрешен таз и т.н. Успех и спокойно раждане
,ама имах тесен вътрешен таз и т.н. Успех и спокойно раждане Така като чета за премеждията ви, усещам как везните се накланят към секцио.
Сега ходя на училище за начинаещи родители и лекциите които ни четат за нормалното раждане не звучат толкова добре.Предпочитам секцио от колкото епизотомия .
Сега ходя на училище за начинаещи родители и лекциите които ни четат за нормалното раждане не звучат толкова добре.Предпочитам секцио от колкото епизотомия .
абсолютно
Ger4o, говоря за болката във врата и това, че ми се повръщаше постоянно, а нямаше какво. От треперенето от студа в операционната още повече ме болеше врата. Заедно с това кръвното ми падаше. Анастезиоложката ме окуражаваше да се държа, защото не иска накрая за 10 минути да ме приспива с пълна упойка. Заради това наистина едва изчаках да ме зашият.
А дали преувеличавам, мисля няма как ти да прецениш, защото не си била с мен в операционната, нито можеш да усетиш това, което аз съм усетила по време на операцията. Пък и написаното от мен не е литературно произведение, че да му правиш оценка.
Ако разказът ми беше написан тук дни след раждането можеше да ти звучи още по-преувеличено, защото тогава и спомените и болката ми бяха много по-пресни.
Съжалявам, ако съм стреснала някоя майка, не това е била целта ми. Разказах как е било при мен, защото докато бях бременна ми беше интересно и полезно да чета за други раждания.
А дали преувеличавам, мисля няма как ти да прецениш, защото не си била с мен в операционната, нито можеш да усетиш това, което аз съм усетила по време на операцията. Пък и написаното от мен не е литературно произведение, че да му правиш оценка.
Ако разказът ми беше написан тук дни след раждането можеше да ти звучи още по-преувеличено, защото тогава и спомените и болката ми бяха много по-пресни.
Съжалявам, ако съм стреснала някоя майка, не това е била целта ми. Разказах как е било при мен, защото докато бях бременна ми беше интересно и полезно да чета за други раждания.