Синдромът „празно гнездо “ и самотата

По стара традиция малкият син трябва да остане вкъщи и да доведе снаха, така ще живеят при свекървата. Всичко е измислено и натамънено преди столетия.

На госпожата и е самотно, когато и малкият син е отлетял. Да се научим да сме добре сами, със себе си, не е никак лесна задача. В сайтовете за запознанства всички са "самодостатъчни", но дали е така?...

За мен са различни неща това да сме добре сами и да сме самодостатъчни. Живея сама и се наслаждавам на това, но то е възможно само защото ежедневно имам контакт със семейство, приятели, колеги. Никога не се самозаблуждавам, че нямам нужда от това общуване, напротив - ясно осъзнавам, че съм добре сама точно благодарение на факта, че другото не ми липсва.

Колкото и да са различни неща, спокойно могат и да съвпадат напълно.

Живея сама също,но липсата на ежедневно общуване с близките ми,които са в друго населено място ми липсва ужасно много и все повече! Разбирам авторката,след загубата която преживях,преди години,не намерих с какво да заменя общуването и грижата за близкия.Да синът ми и неговото семейство са тук,виждаме се редовно,но въпреки това не мога да се науча да съм добре сама със себе си.Работя,имам няколко приятели,пътувам понякога,но тази ангажираност не ме кара да се чувствам по-пълноценна и самодостатъчна..Целият ми съзнателен живот е преминал с динамична работа,семейство,безброи ангажименти и свободата сега на 55+ ми е в повече!

klodel,
Благодаря ти от сърце ! 🤗

Има хора, които осмислят живота си с грижата за децата. Това, че последното е отлетяло и като добавка силната връзка от споделените трудности, правят опустелия дом още по-труден за понасяне. Има хора, при които страничните занимавки не помагат, просто защото никога не са имали същата важност и вероятно никога няма да имат. Но в крайна сметка, човек или намира друг смисъл, или не. Авторката нека си преживее страданието, за мен то не е нещо неестествено. Но все пак и да опита да започне постепенно да се наслаждава на новопридобитата свобода, колкото и сега да изглежда нежелана. Че е лесно да се потъне в мъка по изгубеното и животът да изгуби смисъл, но заслужава ли си? Авторката може да се чувства самотна, но далеч не е сама.

Имам въпрос към всички, които не разбират авторката, само един въпрос - колко от вас живеят сами и се прибират в празна къща вечер? Ако нямате опит да споделите,  изобщо не помагате на авторката.

Авторката сподели, за доста пълноценен живот - работа, гадже, пътешествия..., добре реализирани деца, със свои семейства и даже внуци има. Никак не е зле, дай боже всеки му. Та да се съсредоточи върху това, което има, най-добре. Пожелавам и да оцени постигнатото и да му се радва.

Не знам дали ще успея да се изразя разбираемо и тактично, но се надявам. Едното ми дете хвръкна, след две години и второто ще излети и макар че няма да остана съвсем сама, мисълта ме плаши, не го крия.
За да се справя, уча сина си на колкото е възможно повече самостоятелност, за да е готов без много сътресения. Така се чувствам добра майка.
Но да се върна към мисълта си - мисля, че основният страх и болка на авторката е страхът от смъртта. Чувство, което всички носим и отблъскваме съзнателно или не с всякакви форми на празнуване на живота - с младежките купони, с раждането на децата, с кариерата и пътуванията по света, с хобитата и домашните любимци ние се вкопчваме в живота, знаейки там тихичко вътре в сърцето, че един ден всичко това ще приключи. Имаме нужда да не мислим за  този ден, защото иначе ще откачим. Сега авторката е загубила най-мощния стълб - грижата за децата, за последното дете. Мисията е изпълнена, птичето е отлетяло и съвсем нормално е да е тежко, трудно и депресивно. Да, тя има куче, приятел и разни хобита, но в момента е в тежък период и страхът я е превзел. С времето надявам се ще успее да се съвземе. Имам приятел с три деца и съпруга, тя ми разказа, че когато последното им дете е отишло да учи в друг град, близо година той е плачел нощем в съня си, а вечерите е седял с поглед, забит в една точка с думите, че животът му е свършил и му остава само да легне и да умре. За щастие, той вече се съвзе. Надявам се и авторката на темата да излезе от тъгата си и да намери нови и нови начини да празнува живота.

Не изключвам страха от смъртта, в никой случай, той е екзестенциален при много хора, но мисля че е отделен от страхът от празно гнездо.
Според мен, болката от празното гнездо  е по-скоро липса на самодостатъчност. Трябва да се търси и в младежките години.
Колко биха казали, че могат сами да си прекарат деня, без да се чувстват самотни?!
Имам позната, която не отива в кафене да пие едно еспресо сама!- трябва да е придружена, иначе й било странно...

Обожавам да отида да пия кафе сама. И на ресторант се научих сама да ходя. Препоръчвам с 2 ръце, много е хубаво.

Аз обичам и да пазарувам сама.
А, ако ще трябва да пробвам дрехи- задължително сама!- не искам никой да ми пуфка и пъшка...

Много е лошо, ако човек не си е самодостатъчен. Много е лошо, ако обременява другите със страховете си. Наистина не го разбирам, ако мрънкам и тормозя другите, как ще ми помогне това? Иначе страх от смъртта имат почти всички според мен.

Аз го разбирам. Хората не винаги сме в състояние да контролираме и овладеем емоциите си.
Но не разбирам вкопчването в децата. Явно липсва личен смисъл.

Ами болезнено силна близост и привързаност. Детето просто ѝ липсва малко по-нетърпимо отколкото при останалите включили се от опит. До човек е, до емоционалност. Има такива хора, точно както има и хора, чувстващи се пълноценно само когато са абсолютно сами.