Аз понякога се чудя дали не преценявам някои хора твърде крайно по отделни случки. Напоследък обаче няколко пъти се хващам да си задавам въпроса: възможно ли е човек изобщо да няма срам и как може да постъпи така, при положение че е толкова очевидно?
Ще дам няколко примера.
1. Жена с увреждане, придвижваща се с две патерици, разхожда куче на каишка. Покрай нея минава друга жена. Кучето започва да лае, а минувачката започва да крещи, че кучето не трябвало да лае. От една страна е права – не е приятно. От друга страна кучето е на каишка и не може да ѝ направи нищо. Как може да крещиш на човек, който очевидно е болен и трудно подвижен? Не е ли по-човешко поне да поговориш спокойно, да попиташ, да дадеш съвет или дори да предложиш помощ?
2. Познат на член от семейството е на гости. Друг член на семейството не го харесва госта по някаква причина. Гостът си забравя чантичка с документи и се обажда да я потърси. Чантичката „изчезнала“ и никой не знае къде е — което практически е невъзможно. Документите са прибрани, но не искат да му ги върнат и твърдят, че не ги намират.
3. Съсед непрекъснато се занимава с клюки и злослови срещу друг съсед.
4. Някой постъпва очевидно неправилно спрямо друг човек. Въпреки това има съюзници и съмишленици, които му намират оправдания. Самите оправдания са логически слаби или просто не са истина. И тук се чудя: могат ли думите сами по себе си да оправдаят много неправилни постъпки? Човек наистина ли вярва в това, или просто става дума за интерес, полза или лоялност?
Може ли срамът, доблестта, моралът и подобни ценности напълно да се изключат или реалността да се изкриви дотолкова, че да пасне на удобното обяснение? Може ли човек да живее спокойно, оправдавайки тежки постъпки с няколко плоски думи? Не се ли връща това по някакъв начин към него?
Ще дам няколко примера.
1. Жена с увреждане, придвижваща се с две патерици, разхожда куче на каишка. Покрай нея минава друга жена. Кучето започва да лае, а минувачката започва да крещи, че кучето не трябвало да лае. От една страна е права – не е приятно. От друга страна кучето е на каишка и не може да ѝ направи нищо. Как може да крещиш на човек, който очевидно е болен и трудно подвижен? Не е ли по-човешко поне да поговориш спокойно, да попиташ, да дадеш съвет или дори да предложиш помощ?
2. Познат на член от семейството е на гости. Друг член на семейството не го харесва госта по някаква причина. Гостът си забравя чантичка с документи и се обажда да я потърси. Чантичката „изчезнала“ и никой не знае къде е — което практически е невъзможно. Документите са прибрани, но не искат да му ги върнат и твърдят, че не ги намират.
3. Съсед непрекъснато се занимава с клюки и злослови срещу друг съсед.
4. Някой постъпва очевидно неправилно спрямо друг човек. Въпреки това има съюзници и съмишленици, които му намират оправдания. Самите оправдания са логически слаби или просто не са истина. И тук се чудя: могат ли думите сами по себе си да оправдаят много неправилни постъпки? Човек наистина ли вярва в това, или просто става дума за интерес, полза или лоялност?
Може ли срамът, доблестта, моралът и подобни ценности напълно да се изключат или реалността да се изкриви дотолкова, че да пасне на удобното обяснение? Може ли човек да живее спокойно, оправдавайки тежки постъпки с няколко плоски думи? Не се ли връща това по някакъв начин към него?
