Здравейте, момичета!
Ще споделя историята си в опит да ми олекне, а може би и да намеря подкрепа, защото днес вече усещам колко много имам нужда от нея.
От 2 години опитваме да имаме бебе- аз на 35, мъжът ми на 40. Още тогава бях ходила на гинеколог- всичко изглеждаше наред. Хормоните са относително в Добри норми. Знам, че имам ПКЯ от над 10 години, но според лекарката ми ще успея да забременея, макар от повече опити. Имам и ИР, като пред годините съм имала не малко борба с наднормено тегло, и актуално имам, затова в последните 2-3 месеца съм на хранителен режим и съм свалила около 8-9 кг. Имам още 10-15. Първите няколко месеца беше пробваме и като стане. Не ставаше. Решихме да започнем да следим овулация. Аз на ову тест втора черта никога ме видях. Мина първата година и малко и по препоръка на гинеколога ми си записах час в Надежда. От ноември 2025 ме следи д-р Тихомирова заедно с д-р Толева, ендокринолог в Ситиклиник. Работим за стимулация на естествен цикъл с фоликуметрия, 4-6 посещения месечно. И според двете лекарки ПКЯ ми дава време, защото фоликули има достатъчно. Стимулирахме с Летрозол през изминалите 5 месеца. Всеки месец имам дом. фоликули- между 1 и 3, добра лигавица, Първият месец овулация не настъпи, с тригер Хориомон. На втория сложихме 3 тригера и имахме овулация, но не успяхме. На третия - биохимична. На четвъртия след 3 тригера фоликулът отново не се спука. Настоях за повече изследвания- цветна снимка, мъжът ми пусна втора подробна спермограма, която изключи почти напълно мъжки фактор. Не очаквах проблем с тръбите, правех го някак на принципа на изключването, до днес, когато излиза, че едната тръба е запушена. Странно за мен тази, от която преди 2 месеца беше биохимичната бременност. И така от очаквани трудности на хормонална база се оказах и с 1 запушена тръба бонус. Днес започнахме стимулация за инсеминация, която ще бъде възможна само, ако овулира левият яйчник. Д-р Тихомирова- смятам, че е добър лекар, но според нея всичко си е супер, нямам нужда от никакви следващи мерки и просто си опитваме- с шанс приблизително около 6% на месец да успеем- с една тръба и овулация евентуално през месец. Липсва ми усещането за план и подкрепа. Ако не бях настояла дори нямаше да знам днес за тази запушена тръба, което да ми спести 3те месеца стимулации на дясно овулиращ яйчник.
Това бяха фактите. И напред е по-тежкото- страхът, болката, разочарованието, стреса, вината, безтегловността, отчаянието. Знам, знам, че това са само 2 години. Чакайки в Надежда веднъж се заговорих с дама, която 8 г преследва мечтата. През ума ми мина “Аз никога няма да успея да издържа това, през което е преминала тази жена”. И днес, чувствайки се страшно смачкана, отново си мисля това. Страх ме е, че просто ще се откажа някъде там по пътя и просто искам да намеря друг, по-бърз, по-сигурен.
Обмислям всичко- работа с психолог, пълна промяна на начина на живот, осиновяване… какво ли не, просто това чакане всеки месец, усещането, че нищо не правим или грешни ходове, че аз трябва да искам и настоявам какво да се направи без въобще да знам (четейки от форуми какво се прави) ме побърква, буквално. Усещам как започвам да полудявам- да търся ирационални знаци в глупости, да си гледам астрологичната карта всеки ден, очаквайки някакъв магичен транзит, констелационно да търся прилики в трудното забременяване на мен и мама, да проследявам всяко мъничко мили усещане на тялото ми, търсейки нещо…
Благодарна съм, че имам рационален, трезвомислещ и подкрепящ мъж, но истината е, че жените минаваме през това най-силно и вярвам само жена би ме разбрала напълно.
Извинявам се за разхвърлените мисли и благодаря на тези от вас, които са отделили време да ме изчетат.
Може би дори просто исках да споделя това, което не мога на никого.
Ще споделя историята си в опит да ми олекне, а може би и да намеря подкрепа, защото днес вече усещам колко много имам нужда от нея.
От 2 години опитваме да имаме бебе- аз на 35, мъжът ми на 40. Още тогава бях ходила на гинеколог- всичко изглеждаше наред. Хормоните са относително в Добри норми. Знам, че имам ПКЯ от над 10 години, но според лекарката ми ще успея да забременея, макар от повече опити. Имам и ИР, като пред годините съм имала не малко борба с наднормено тегло, и актуално имам, затова в последните 2-3 месеца съм на хранителен режим и съм свалила около 8-9 кг. Имам още 10-15. Първите няколко месеца беше пробваме и като стане. Не ставаше. Решихме да започнем да следим овулация. Аз на ову тест втора черта никога ме видях. Мина първата година и малко и по препоръка на гинеколога ми си записах час в Надежда. От ноември 2025 ме следи д-р Тихомирова заедно с д-р Толева, ендокринолог в Ситиклиник. Работим за стимулация на естествен цикъл с фоликуметрия, 4-6 посещения месечно. И според двете лекарки ПКЯ ми дава време, защото фоликули има достатъчно. Стимулирахме с Летрозол през изминалите 5 месеца. Всеки месец имам дом. фоликули- между 1 и 3, добра лигавица, Първият месец овулация не настъпи, с тригер Хориомон. На втория сложихме 3 тригера и имахме овулация, но не успяхме. На третия - биохимична. На четвъртия след 3 тригера фоликулът отново не се спука. Настоях за повече изследвания- цветна снимка, мъжът ми пусна втора подробна спермограма, която изключи почти напълно мъжки фактор. Не очаквах проблем с тръбите, правех го някак на принципа на изключването, до днес, когато излиза, че едната тръба е запушена. Странно за мен тази, от която преди 2 месеца беше биохимичната бременност. И така от очаквани трудности на хормонална база се оказах и с 1 запушена тръба бонус. Днес започнахме стимулация за инсеминация, която ще бъде възможна само, ако овулира левият яйчник. Д-р Тихомирова- смятам, че е добър лекар, но според нея всичко си е супер, нямам нужда от никакви следващи мерки и просто си опитваме- с шанс приблизително около 6% на месец да успеем- с една тръба и овулация евентуално през месец. Липсва ми усещането за план и подкрепа. Ако не бях настояла дори нямаше да знам днес за тази запушена тръба, което да ми спести 3те месеца стимулации на дясно овулиращ яйчник.
Това бяха фактите. И напред е по-тежкото- страхът, болката, разочарованието, стреса, вината, безтегловността, отчаянието. Знам, знам, че това са само 2 години. Чакайки в Надежда веднъж се заговорих с дама, която 8 г преследва мечтата. През ума ми мина “Аз никога няма да успея да издържа това, през което е преминала тази жена”. И днес, чувствайки се страшно смачкана, отново си мисля това. Страх ме е, че просто ще се откажа някъде там по пътя и просто искам да намеря друг, по-бърз, по-сигурен.
Обмислям всичко- работа с психолог, пълна промяна на начина на живот, осиновяване… какво ли не, просто това чакане всеки месец, усещането, че нищо не правим или грешни ходове, че аз трябва да искам и настоявам какво да се направи без въобще да знам (четейки от форуми какво се прави) ме побърква, буквално. Усещам как започвам да полудявам- да търся ирационални знаци в глупости, да си гледам астрологичната карта всеки ден, очаквайки някакъв магичен транзит, констелационно да търся прилики в трудното забременяване на мен и мама, да проследявам всяко мъничко мили усещане на тялото ми, търсейки нещо…
Благодарна съм, че имам рационален, трезвомислещ и подкрепящ мъж, но истината е, че жените минаваме през това най-силно и вярвам само жена би ме разбрала напълно.
Извинявам се за разхвърлените мисли и благодаря на тези от вас, които са отделили време да ме изчетат.
Може би дори просто исках да споделя това, което не мога на никого.
