Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 445

Интервюто е между Бурак Тамдоан, като водещ и Енгин:
https://vk.com/club210963629?fbclid=IwAR1gVEHvjymoTC5K5lTLG4KeL5 … DR8wErqr14m9pdNOg

Бурак: Здравейте, господа. Струва ми се доста глупаво да започна с „Днес, аз и Енгин Акюрек...“ Вече прекарвам много време с него. Енгин, братко, ето какво е. Издаваме списание, наречено „Anlatıcı“ („Разказвач“). И днес разговорът ни надхвърля обичайното и причината за това е, че самият ти си разказвач. Но под „разказвач“ имам предвид, че ти, като актьор, и като писател, и като човек, който събира, говори и разказва истории чрез реч... ти си разказвач. Но трябва да подходим към това от различен ъгъл. Тъй като всички ние черпим вдъхновение отнякъде, формата и цветът на нашите листа и клони зависят от това... Най-много ме интересува да стигна до корена, който те подхранва като разказвач. Идва ли от семейството ти? От средата ти? Каква е връзката ти с разказването на истории? Както устно, така и писмено. Кажи ми това. Откъде идва?
Енгин: Това е добър въпрос. Но да се отговори напълно е наистина трудно. Първо, благодаря, че ме видяхте като разказвач. Разбира се, задавате този въпрос, защото ме познавате малко и имаме общи интереси, така че можете горе-долу да се досетите как ще отговоря.
Фактът, че и двамата сме от Анкара, че сме завършили един и същ университет, че сме се срещали с много общи познати, че сме се скитали по едни и същи места – всичко това оставя своя отпечатък. Разбира се, свеждането на целия този разказвачески въпрос до една точка би било несправедливо, но мястото, където живях – Анкара – е от огромно значение тук.
Климатът, атмосферата, културата, която е съществувала там в гимназията, в университета и през тийнейджърските години – всичко това е допринесло изключително много за моя характер и цялостната ми личност.

Бурак: Човекът, който беше там, е човек, който си остава човек.
Енгин: Точно така. Допринесе. И, разбира се, чертите на характера ми бяха формирани тук, от майка ми, баща ми... тоест, когато анализираш или говориш за нещо, не можеш да го гледаш едностранчиво. Всичко е едно цяло. Но основният определящ фактор тук е Анкара, която, вярвам, заема много важно място като фон в моя вътрешен свят. Когато пиша или когато говоря за нещо, Анкара винаги е в съзнанието ми. Въпреки че втората половина от живота ми прекарах изцяло в Истанбул.
Тоест, дойдох в Истанбул на 21 години. Но и до днес, когато пиша нещо, улиците на Анкара са пред мен. Въпреки че не познавам Анкара толкова добре. Така че, Анкара в живота ми сега е...

Бурак: Не познаваш новата Анкара?
Енгин: Новата Анкара – не. Например, хората питат: „Къде да отида? Къде да ям?“ – аз не знам нищо за новата Анкара. Не знам. Но е като... Винаги е така. Сякаш винаги виждаш дома си от детството в сънищата си. Представяш си тази къща – стаите на къщата, в която си роден, са там и тя винаги остава някъде в подсъзнанието ти. Улиците на Анкара, университетът, това училище, тази гимназия – всичко, което е оформило моята личност и характер – тези улици винаги се появяват пред очите ми.

Бурак: И аз видях много, когато четях. Извинявам се. Всъщност, трябваше да кажа това в началото, но предполагам, че така ще протече разговорът ни. За тези, които не знаят, имате три книги. Три сборника с разкази. Прочетох и трите. И ми харесаха - ще го кажа веднага. И препоръчвам да ги прочетете. Но Енгин Акюрек вече е добре познат като актьор. Добре. Когато хората говорят за твоите истории, някой, който не знае, може да попита: „Кой е този човек? Какви други истории?“ - за да не възникват подобни въпроси.
Енгин: Да, разбира се, три. Мисля си: „Уау, наистина ли...?“ Три сборника с разкази... Уау, приятелю, сериозно ли говориш? Машаллах.

Бурак: Машаллах! И публикуваш и в списание?
Енгин: Списание, списание, списание. Между другото, това е до голяма степен сборник с историите, които публикуваме в списанието. От самото начало отправната точка, разбира се, не беше „хайде да направим книга“. Не съм си поставил за цел да публикувам сборник с истории. Просто така се развива пътят ми.
Така че, оформям се в движение. Например, често ме питат: „Какво ще се случи след 10 години? Какво си представяш след 10 години? Как се виждаш?“ Но нямам конкретни неща, всичко винаги е абстрактно: има усещане, мирис, нещо, което се формира естествено, и аз стигам до него. Това се случи с книгата – пишехме и изведнъж: „О, нека съберем всичко това. Нека стане част от историята, да остане спомен за нашите близки и приятели.“ За да може да бъде подарена. Така започна всичко. Тогава осъзнах, че създаването на нещо извън основната ми професия – като актьор – е добре за мен. Видях, че ми влияе положително като личност и се хванах за това чувство. И въпреки това не се спирах на факта...
Нямам литературни амбиции. Затова винаги казвам между другото: ако искате да споделите историите си, споделете ги. Между другото, винаги съм споделял това, което пиша. Хората четат текстовете ми; писал съм и преди, давал съм ги на приятели и семейство да ги прочетат: „Написах тази история.“ Не се притеснявах дали ще им хареса или не – за мен не е проблем. Ако някой хареса тези книги, разбира се, ще се радвам, но ако не, не е проблем за мен. Защото го направих, без да се притеснявам: „О, ами ако не им хареса, ами ако не се продава добре, ами ако това, ами ако онова“ – направих го с лекота и така стигнах до това.
Иначе, ако тръгнеш по този път с ориентация към успеха или с някакви очаквания, това те отвежда съвсем в друга посока. А при мен беше по-скоро интуитивно: да остане спомен, да има нещо, и добре, че видях как ми помага да се занимавам с нещо извън актьорството. Това чувство ми беше от полза, ето така.

Бурак: Сега ще се намеся, но ти казваш, че нямаш литературни амбиции и започваш от много скромна позиция, но имаш литературен език. Освен това ще ти кажа следното: когато четох, например, последната книга, си помислих: „Вероятно в 'Адът' бихме могли да съставим речник на описанията на самотата, болката“ — защото имаш свой собствен стил. Например, за някои това може да е така — ти самият вече си го казвал, скъпи. Това е същото чувство, и ако то е тук, ти каза „да се смеем като луди“, и от друга страна може да се каже същото. Не го казвам просто така. Казал си нещо различно от литературна гледна точка. Говориш за потапяния вътре в себе си, за излизания навън. Имаш литературен език. Тоест да си скромен е приятно, но все пак…
Енгин: Скромност… скромността може да бъде разбрана погрешно. Не се стремя към нея, но причината, поради която се чувствам така, е следната: имам огромно уважение към литературата. Огромно уважение към писателите. Смятам, че писането е важна професия, това е призвание, и изпитвам огромно уважение към хората, които изкарват прехраната си с това.
Трябва да изпитваме уважение към това. Тъй като не печеля прехраната си с това, а го правя по-скоро за удоволствие, говоря с това чувство. Разбира се, дали това е част от литературата или не — не ми е дадено да съдя. Това, че ти така мислиш, ме радва, но причината, поради която казвам това в скоби, е, за да се чувстват свободни хората, които искат да споделят нещо, и да могат да го направят. В това е същността — да бъдеш в тази лекота.
Тоест още на 18 години знаех, че разказът, който написах, е нещо. Това е свързано с увереността и трябва да можеш да оставиш настрана чувството за одобрение или неодобрение. Когато действаш с това чувство, не се вкарваш в ъгъла и не започваш да строиш прагматични отношения с книгата и това, което пишеш, не очакваш нищо от това.
Това би означавало да се поставя в съвсем различна ситуация. Не съм такъв човек, аз съм актьор, нямам очаквания от тази работа, нямам литературни очаквания, нямам нужда от одобрение. Имам само едно очакване — да споделям. Да споделям и моите истории. И още нещо: кой си, какъв си, каква е твоята същност, какъв е твоят поглед към живота — всъщност всичко това в тази книга го почувствах особено силно.
В нея има мои, може би не конкретни, а абстрактни неща — как гледам на живота, как общувам с живота, с хората, с отношенията, с момента, с природата.

Бурак: Тук има много подсказки. Иска ми се да говоря за това, но ще се върна на първия въпрос. Ще го задам по друг начин. Може би го зададох твърде широко. Кой беше първият разказвач в живота ти, Енгин — в живота на малкия Енгин, на детето Енгин? Човекът, чиито истории си слушал.
Енгин: Добър въпрос. Всъщност бях отгледан от баба и дядо си. Израснах с тях. Беше къща с градина. И там имаше много близки съседски отношения. Съседството е такова нещо, че не беше видът съседство, което разбираме днес в съвременния живот, в жилищните блокове, където се срещате на вратата или на паркинга. Не, там имаше истински взаимоотношения: приятелство, обмен, чувство за отговорност, очаквания. Съседството всъщност е много важно нещо. Виждал съм това като дете. Съседството е нещо значимо. В стария квартал. В махала.
Това е нещо, което започва с съседството, а не веднага с приятелството. Там имаше много разказвачи. Много хора с истории. И аз, знаеш, когато някой казваше: „Чуй, имам такава история“, — бях свидетел на множество истории. В моето детство има тези истории. Тези цветове, тези текстури. Хората идваха от различни култури, от различни места. Ти също си от Анкара, знаеш.
В края на краищата, Анкара е град, който е създаден. Да. Основан е заедно с Републиката. Това е град, построен от Републиката. И хора са дошли от цял свят. Анкара със сигурност има своята местна, селска страна. Но макар Анкара да е град на чиновниците, с бюрократичната си същност, тя има и култура, създадена от хора, дошли от различни места и различни култури, но обединени от чувството за градска идентичност.
Тя е и градска, и в същото време селска. Тя има култура, притисната между града и провинцията, и това всъщност е богатство. Тоест там има история. Анкара в този смисъл ми изглежда като град, който не е успял напълно да разкаже своята история. Разбирам, че сега това е друга Анкара, не тази, която помня от 80-те и 90-те.
Има хора, които са живели през 70-те, 60-те и 50-те години на миналия век – историите там са още по-разнообразни. И, разбира се, има култура, създадена от хора, дошли от Истанбул, още от времето на Републиката. Има провинции. Има бедняшки квартали. А след това има и култура, създадена от самия град, чувство за градска идентичност, култура, родена от факта, че именно тук е основана Републиката. Във всичко това винаги има история, по същество. В Анкара.

Бурак: Да, на всяка улица.
Енгин: Тоест навсякъде, и аз мисля, че всичко това се е отразило във всичките ми текстове и в моето творчество като разказвач. По същество, ако трябва да съм честен, моят разказвач винаги е бил… така че трябва да благодарим на Анкара. Тоест в този смисъл на Анкара трябва да се каже благодаря. Все пак, според мен, всяко място е прекрасно заради хората.
От страни може да се стори, че Анкара е град, който обичат само анкарци. Но така е наистина. Анкара изглежда като място, където истамбулци рядко отиват и трудно могат да го обикнат. Но това е град с история, и ако наистина искате да видите тази история, Анкара обещава много. Въпреки че това звучи като похвала за Анкара, нали?

Бурак: Нека бъде, защо пък не?
Енгин: Двама хора от Анкара на едно място — говорим за Анкара, но това е, защото тя е толкова дълбоко проникнала в текстовете ми, и аз толкова често използвам Анкара като фон. Анкара е важна за мен и често мисля за това — когато пиша нещо, ми идват на ум улиците на Анкара. Много странно.

Бурак: Що се отнася до твоите разкази — имаш, например, разкази за „бели яки“ (офис служители). Има и такива, където се усеща, че това е квартал с гета, въпреки че не казваш директно „гета“, но по описанието е очевидно. Какво е това „дом за луди“, за Бога? Къща с опасна стена — това е гето. Но в този гетски квартал — аз не познавам гетските райони на Истанбул. 
Енгин:Отивали сме там, били сме там, например по работа — за да снимаме филм.

Бурак: Но, например, твоите „бели яки“ не са същите като истанбулските „бели яки“…
Енгин: Да

Бурак: Твоят „бялата якичка“ е от Анкара. Обгрижващ, душевен, и когато полудява, не ходи в бар или нощен клуб, а преживява болката си вкъщи, в леглото си. Добре, да направим едно малко въведение оттук. В тази последна книга с разкази, а също и в предишната, виждах подобни герои. Те са в такова състояние — изоставени, тъжни, затворени в себе си… И те си приличат. В Анкара има хиляди такива, между другото. Може би ти и аз бяхме сред тях. Тази част е ясна, но има, например, един разказ за елен. Между другото, така постепенно представяме и книгата. Там има история за природата. Доколкото знам, беше в Мамак?
Енгин: Не, беше в Дикме.

Бурак: Сега се опитвам да разбера следното. Твоята връзка с природата, най-вероятно, идва оттам. Например, фактът, че си израснал с дядо и баба — те са от селска местност и това внася природата в теб. Но твоят контакт с природата и начинът, по който определяш своето място в нея, това е една от двете основи на разказвача. Къде поставяш себе си в този свят, в природата?
Енгин: Много добър въпрос. Всъщност, ако се замислим, когато хората чуят думата „природа“, им хрумват такива мисли: „Хайде да отидем, да опънем палатката“, „Къде е палатката ни?“, „Хайде в планината или гората“. Ние не бяхме такива хора, аз не съм такъв. Но, вероятно, през последните години, докато работех върху тази книга, започнах да се замислям за това: човекът и природата — къде сме ние в цялото това, накъде ще отидем, къде ще се озовем. Сега сме тук, но къде ще бъдем след 20 години? И според мен това ми дава много ценна чувствителност.
Накъде отива човечеството — това, разбира се, е дълбока и голяма тема. Накъде ще върви човечеството и къде ще се окажем след 50 години — във всеки смисъл. В този смисъл отношенията на човека с природата — в последните години, оставяйки настрана човечеството като цяло, започнах много по-често да се питам за собствените си отношения с природата, с животните, с улицата — къде се намирам и накъде това се движи.
В тези истории не влизах с намерението, например: „Хайде да разкажа какви са отношенията на човека с природата“. Просто се промъкваше там, попиваше в тези разкази. Аз изобщо не пиша, като строя ясен план, не мога така — просто идва някаква идея.
Всичко, което усещах в този момент, каквито и грижи да имаше в живота ми или каквото и да се въртеше в главата ми — въпроси, дали нещо е хубаво — всичко това по време на писането се утаява в текста, в изреченията. Най-вероятно по време на създаването на тази книга мислех за това как ние, хората, ще решим какви ще бъдат отношенията ни с природата.
Това е едновременно лично решение и много важно. Каква ще бъде връзката ни? Как ще се развият нещата? Това е важна тема.

Бурак: Докато мислим, че сме се отделили от нея.
Енгин: Точно така. Може би си мислех, че съм го направил. Може би и аз грешах. Може би и аз дълго време си затварях очите за това. Суетата и суматохата на снимките, работата, живота. Но има нещо, с което всички трябва да се сблъскаме. Един ден ще се изправим лице в лице с дърво, един ден с някакво живо същество в природата, по един или друг начин това ще се случи. Не можем да избягаме от това. И когато се случи, може да е добра среща, може да е лоша, но не можем да я избегнем.
Природата е устроена така — винаги казвам това: ето този март, чайка на върха на Истанбул — не знаем колко хиляди години живее тук. Три хиляди, пет, десет хиляди — не знам. Тя е тук отдавна. А аз пристигнах в Истанбул наскоро. Тя ме гледа по някакъв начин… Затова трябва да я уважавам. И тя трябва да ме уважава. Но е важно да не пропуснем едно: трябва да разберем, че не само ние живеем в този свят. Не само ние, хората, съществуваме. Ние не сме сами. Освен нас, има много живи същества. И не става въпрос само за уважение. Разбира се, трябва да уважаваме.
Разбира се, трябва да разбираме — другите същества, природата. Човечеството е длъжно да разбира всичко. Но трябва да намерим път. Въпросът е какво ще се случи след 50 години. Разбира се, това е моето лично мнение и не ми е толкова лесно да дам отговор. Но някой трябва да отговори на това, мисля аз.

Бурак: Поне да търсим отговор.
Енгин: Точно така.

Следва ПРОДЪЛЖЕНИЕ…

Мариянка 💕 Благодарности! Много говорили!
Добро утро и успешен вторник!
Аз както винаги - на работа и то от снощи.

Здравейте по обедно време.

Следобеден привет! Не съм в къщи, а в телефона нямам много снимки по темата, затова - тематични за сезона. Да ви е сладко.

Дали е готов сцинарият за втори сезон на "Стари пари", дали актьорите са запознати с него...

Ако втори сезон на "Стари пари" е отново 8 серии, а те бяха кратки по времетраене - то снимките биха продължили може би само лятото...

https://vk.com/club210963629?fbclid=IwAR1gVEHvjymoTC5K5lTLG4KeL5 … DR8wErqr14m9pdNOg

Част 2 от интервюто с Енгин:

Бурак: Искам да кажа нещо за слушателите. Защото всеки път, когато се срещаме — честно казано не знам, но това е нещо, което наистина забелязвам и обичам — прекарваме първите 15-20 минути в разговор за чайките на покрива ви. Да. И днес говорихме и за това. Говорихме за онези пиленца. За онази друга чайка, която долетя.
Енгин: Винаги имаме история за чайки.

Бурак: Говорихме за това в предишното ти интервю. Дори стана тема на история. Определено го обсъждаме. Ти имаш котка и ние също говорим за нея. Какво означава това? Не говорим за нещо абстрактно. Не говорим за нашите преживявания. Ти говориш за тях. И това е много важен момент. Защото ти си наблюдател, но в същото време, когато видиш тази птица, стоиш точно там с котката, леко махайки с опашка. Ти стоиш на това място, когато разказваш историята си. Тоест, не като някой, който гледа отвисоко тези чайки. Днес дори защити нещо. Те говорят за врани, но ти защити чайките, като например: „Чайките също са умни, братле.“
Енгин: Смятам, че чайките са недооценени същества. За чайките има малко изследвания. Мисля, че специалистите би трябвало да се занимават с това.

Бурак: Да, това е сила.
Енгин: Има много малко изследвания и много малко е казано за чайките в Истанбул. Аз твърдя, че чайките наистина изпълняват много важна работа в Истанбул. Вярвам, че те почистват всички боклуци в града. Представете си: ако премахнем всички чайки от Истанбул дори за седмица, може просто да не оцелеем след боклука.

Бурак: Включително морето?
Енгин: Включително морето. Виждам го с очите си — те са сериозни санитари, удивителни същества.

Бурак: Е, имаше една прекрасна история, но сега няма да я разказваме, тя е твърде дълга. Но искам да говоря за теб, като я съкратя. Защото за мен това е много важно. Основното качество на разказвача е жаждата за разбиране. Имаш история за чайка — и заради тази история стигна до орнитологическите общества, опитвал си се да разбереш въпроса. За теб беше важно да разбереш как стоят нещата, дори и да е просто някаква дреболия.
Първото действие на разказвача е жаждата за разбиране. А какво ще кажеш за любовните истории в твоите разкази? Една от тях ме засегна невероятно. Между другото, в момента не мога да си спомня заглавието, избягало ми е от ума. Затвори очи, продължаваме. Има ли такава?
Енгин: Ооо, тази, за главата и очите.

Бурак: Очите ми бяха пълни със сълзи.
Енгин: Хареса ли ти тази история?

Бурак: Хареса ми. Супер. В твоите разкази няма щастлива любов, има само една любов. Тоест, те остаряват заедно и всичко такова, но това се разбира по-късно, типично като да са щастливи. Но жената там е смъртно болна — няма да разказвам цялата книга. Но дори това щастие е много сдържано, не някакво леко и безгрижно. Та, от това не трябва да се прави извод, че при теб всичко са нещастни любовни истории.  
Не става дума за това. Свързано е с твоя поглед към любовта, който присъства в тези истории. Очевидно, има нещо, което балансира. Можеш ли, основавайки се на собствените си истории, да разкажеш малко за Енгин и за любовта?
Енгин: Е, разбира се, тези истории не са мои, те не отразяват напълно моите възгледи за живота и любовта, но са моите думи, моите изречения, това, което си представях по онова време, и това се процежда в тях. Но, разбира се, не бива да си мислите, че...
Не искам да приемам, че нещо щастливо или идеално не заслужава да бъде разказано. По-скоро е въпрос на това как предпочиташ да бъдат нещата. Вероятно не съм склонен да се подхлъзвам към прекалено мрачното или негативното, въпреки че историите ми може би го заслужават по природа. Но винаги предпочитам нещо различно в живота – нещо по-иронично. И може би това е смисълът: любовта, връзките – това е иронията, тази форма на връзка между реалността и съня, която обичам.
По същество вярвам в това. Винаги казвам в живота: хората ни познават от телевизията, от героите, които играем. Тези герои са влюбени, но зрителят не знае как продължава животът им. Той знае само видимата част. Например в „Титаник“ има двама лудо влюбени хора и последната сцена е как ръцете им се разтварят и те потъват. Но най-вероятно, ако бяха спасени, щяха да се разделят седмица по-късно в Ню Йорк. Възможно е. Но силата на филма е в този момент. В това, което създава този миг – ръцете им се разделят в ледената вода. Това е силата на киното. А в литературата, в разказите – в улавянето на тази ирония в рамките на мигове.
Това е моята цел. Не съм от типа хора, които действат по шаблон и казват: „Това съм аз.“ Обичам да правя нововъведения, да се променям и за пет години мога значително да се отдалеча от това, което съм виждал преди. Моята история винаги се е развивала. Имам своите предпочитания в живота, но никога не съм имал единна, обединяваща визия.
Нямам определение за любовта, но чувствата вероятно създават историята. Както ти каза, разказвачът – в киното е същото. Историята се създава от това, че двама не могат да се съединят. А това, което се случва след съединението – конфликтът – създава историята. И ми харесва да разказвам от иронична позиция.  
Двама хора се събират, опитват се да бъдат заедно, но винаги има някаква ирония. Вероятно това обичам.

Бурак: И тази ирония, изглежда, използваш и в актьорската си игра?
Енгин: Обичам това, обичам да го използвам. Но не мога да дам определение, да кажа: „Така гледам на любовта и живота, затова историите ми са такива“. Това би ме ограничило. Например, „Тишина“ беше по-наивна книга в сравнение с тази. Там има повече за 90-те, за детството, за Анкара, по-наивни истории. Такова беше онова време, онази история. Тоест това, което пишеш, може да се развива заедно с това, което се случва в живота ти в момента.

Бурак: И така, как гледаш на любовта? От твоя разказ „Az Buçuk“ разбирам следното: да, държали са се за ръце и всичко останало, борбата си е струвала да се гледа, но какво се е случило след това? Може би са се разделили. Да. И мисля, че и ти се интересуваш от това. Защото е в твоите разкази. Интересува те и частта за раздялата. И така, друг въпрос:
интересуваш ли се от раздялата?
Сега, като писател и актьор, ти разглеждаш взаимоотношенията в тяхната дълбочина, със сложни конфликти, и ги изграждаш до самия край. Но в собствения си живот, когато живеем, ние не го правим така. Защото ако мислиш за края, ти няма да стигнеш до него. Кажи ми: къде в този дилема има място в твоя живот? Не питам за личния ти живот, аз така или иначе го знам. Мен ме интересува всяка негова част.
Нека любопитството на тези, които се интересуват, си остане при тях. Но когато пишеш разкази и играеш, гледаш на този измислен свят като разказвач. И разликата между това и собствения ти живот… Случвало ли ти се е да се сблъскваш с това? На мен, например, се случва.
Енгин: Случва се. Аз обръщам внимание на следното: ако гледам и виждам, че чувството, което играя или което възнамерявам да напиша, е познато чувство, това е чудесно. Ако познавам това чувство, ако е в моите ръце или някъде в мен — това е прекрасно, значи всичко е наред. Но да знаеш понякога е опасно: мислиш, че знаеш, а всъщност то е много далеч.  
Да знаеш нещо, да разбираш, понякога е опасно. Особено в актьорската игра. И ти самият си го преживявал. Мислиш, че отлично познаваш това чувство, но всъщност това пречи да го откриеш. Защото да знаеш, да разбираш – това е нещо ясно, определено. Има цвят, има мирис.
Но ти искаш да откриеш това, което не знаеш. Да го достигнеш. Там има нещо по-вълнуващо. Ти влизащ там, потапяш се. Това, което знаеш, е по-сигурната вещ. Мислиш, че го държиш в дланта си. Започваш да играеш. А после поглеждаш — всъщност го няма. Мислеше, че знаеш. И в писането има такива чувства — това, което мислиш, че знаеш и разбираш.
Всъщност, това се превръща в нещо много скучно. Да пишеш за това, което знаеш, е скучно. Винаги казвам: не пиши истината. Истината е прекрасна, но чувството за истина е красиво. Но писането на самата истина, например, не ме впечатлява. Намирам го за безинтересно. Има един герой, който пише истината - това е скучно. Наистина мисля така.
Ето защо, когато преживея нещо, си мисля: „Преживяхме нещо подобно, нека напишем за това, ще се получи страхотна история“ – и сядам, искам да пиша, но не мога. Защото вече се е случило. Когато започнеш да пишеш, ако не добавиш измислица, ако не промениш тази истина, накрая получаваш нещо друго. Тогава къде е истината? Ето защо, по въпроси като нечий възглед за любовта и живота, това са определящи неща, много ценни. Всичко, което си, твоят опит – това вече прониква там. Да. Отразено е. Не пишеш нищо, което не е свързано с тях. Или когато действаш – героите, които познаваш в живота, си ги представяш по един или друг начин, виждаш ги.
Или вземаш нещо от тях и го поставяш на някое място. Но това, което мислиш, знаеш, държиш в ръка, не винаги може да ти донесе приятно чувство. Аз предпочитам по-флуидни и непознати чувства, тези, които се опитвам да следвам. Разбира се, това са моите чувства, моята линия. И тези чувства са свързани с моята природа.
Тоест, с това какъв човек съм, с моя характер. В крайна сметка, нищо различно не произтича от моята природа. Нищо напълно различно. Реакциите, които героите дават – не казвам, че съм такъв в реалния живот, но е свързано с моето усещане за живот, с моята емоционална палитра. Това не са чувства, които не познавам или не разбирам. Отлично. Не знам дали успях да го обясня.

Бурак: Вероятно зададох грешен въпрос, но мисля, че вече отговори. Честно казано, браво.
Енгин: Слава на мен.

Бурак: Добре. А сега нека да се върнем към актьорството. Все пак това също е приключение за разказвача. Но там ти играеш това, което някой друг е написал. И в същото време си и пишещ човек. Между другото, има и работи, където сам си писал и си играл по собствен сценарий. В този смисъл, когато четеш сценария, вече го четеш като човек, който сам пише.
Енгин: Да. Да.

Бурак: Но когато играеш, го пренаписваш, защото каквото и да правиш, в момента, в който го вдъхнеш живот, с помощта на режисьора, то започва да се отклонява в различна посока. Разбира се, опитваш се да разбереш намеренията на автора и да ги надградиш, но и ги пренаписваш. В твоите истории героите обикновено поддържат дистанция. Но в актьорството твоите герои нямат нулева дистанция.
Поне такова е впечатлението, което получавам. Като актьор, по принцип можеш да поддържаш дистанция от тях. Но общата нишка е, че и в двата случая подхождаш към нещата с ирония. Опитваш се да се забавляваш с героите си.
Енгин: Да, това е свързано с моя поглед върху живота. Тъй като ме познаваш, можеш да зададеш този въпрос без никакво колебание. Да, обичам тази ирония в живота. Да се смееш там, където трябва да плачеш, да плачеш там, където трябва да се смееш, харесва ми тази променливост на чувствата, това объркване в житейските ситуации.
Това придава смисъл. Харесва ми да чета живота по този начин. Но не го възприемам с ирония.
Това е красотата. Вярвам, че животът не е само черно и бяло. Има толкова много цветове, толкова много неща между нас. И, разбира се, има и това: писането – ти също пишеш. Писането и актьорството не са толкова различни. Когато публикувах първата си книга, хората в Турция се интересуваха повече от света на театъра и киното и очакванията към актьорите не бяха много високи. Но ако се замислите, актьорството е професия, която е напълно преплетена с всичко това. Не казвам това, за да прославя актьорството или да го поставя на специално място, но един актьор със сигурност може да пише, един актьор може да създава нещо, може да бъде зает с неща, които не са негови преки отговорности, има интелектуални интереси.
В крайна сметка, вашата професия е изградена върху четенето. От момента, в който изберете тази професия, най-важното нещо, което трябва да правите, е да четете.
Това е по-малко известен факт – трябва да четете.
Когато не четете, започвате да оставате извън тази професия. В процеса на създаване на герой, вие създавате герой, пишете герой – сценаристът има идея, режисьорът има идея и вие, като актьор, също имате идея. Създавате го заедно, нали? Трима души се събират, три градивни елемента се събират и се ражда герой.
Актьорът вече е разказвач; той вече трябва да напише нещо. Може да го напишеш литературно или не, да напишеш кратък разказ или нещо друго, но въображението ти вече пише и изгражда нещо. В този смисъл не мисля, че се е очаквало нещо от актьора. Сблъсках се с това, когато публикувах първата си книга. Например, как може един актьор да публикува книга?

Бурак: Защо ти беше нужно това?
Енгин:  Да, точно така. Въпреки че в действителност всички те произлизат от един и същ източник и са много тясно преплетени. Тоест, тези главни герои под общото заглавие „разказване на истории“ – писане и актьорска игра – не са чак толкова далеч един от друг. Не е задължително да вземете лист хартия и химикал и да напишете нещо. Ако вече сте с героя, когото играете, ако можете да го направите триизмерен, ако наистина можете да разкажете историята на този герой – тогава вече сте написали нещо.
Но трябва да го запишеш. То принадлежи на теб като актьор. Трябва да го завършиш в главата си и да го доведеш до определен резултат. Ето защо мисля, че писането и актьорството са много тясно свързани.

Бурак: И четене.
Енгин: Четенето — ами, не знам, четенето — без четене, нищо от това не е възможно и ако се случи, по-вероятно е случайно. Или, не знам, е много забележимо; трябва да се движиш в много тесен кръг. Защото колкото повече четеш, толкова повече опознаваш различни герои, написани от различни умове, толкова по-дълбоко се потапяш в света на въображението им — всички герои в романите, които съм чел, са ми станали приятели; разхождали сме се заедно някъде, разговаряли сме.
Не помня повечето от тях; те просто седят на някой рафт, тези книги, но те са там, съществуват, обогатяват те. В най-трудния ти момент, в най-безнадеждния ти момент, те ти напомнят за нещо.
Те добавят нещо към емоционалния ти свят. Можем да научим много от романите. Можеш да почерпиш много от един добър роман. Така че, ще се върна към началото на изречението. Всъщност, към началото на въпроса – причината да се определя и да се отнасям към литературата по този начин е свързана с моето уважение към нея. Има велики писатели – както в нашата собствена литература, така и в световната литература. Чели сме толкова много велики произведения и дължим много на тях и на нашия вътрешен свят.
Добре е, че ни дадоха такива чувства; чрез въображението си влязохме в места, на които не бихме могли да бъдем в реалния живот. Те ни позволиха да изпитаме тези емоции по тези улици. И аз ги изпитах, научих за тях чрез въображението си. Но те остават някъде. Забравил съм много от тях. Минаха години, откакто ги прочетох, или си мисля: „А, той беше такъв“ - но те са някъде там, шепнат нещо. Без тях нямаше да стана Енгин, който съм днес, мисля.
Следователно, колкото повече от тези герои, тази добра литература, прониква във вътрешния ни свят, толкова по-добре, вярвам. Няма да сведа това до морализиране, но мисля, че можем да стигнем до по-добро разбиране на себе си. Пътят на себепознанието отчасти започва тук.
Ние не откриваме себе си за една нощ. Не ставаме изведнъж прекрасни хора. Това пътуване е пътят. Следователно, литературата, според мен, е една от най-важните ѝ части.

Бурак: Може би, като опознаваме другите, опознаваме себе си и след това можем да се поставим на тяхно място.
Енгин: И те също стават наши приятели. Тези герои, всички тези персонажи от велики романи – те остават с нас. Някъде в нас. Те ще останат с нас до смъртта. Защото са докоснали нещо в нас и са оформили характера ни. Ето защо литературата е толкова важна, толкова важна. Можем да се откажем от много неща в живота, но от четенето и литературата – не.

Следва ПРОДЪЛЖЕНИЕ...

Привет, момичета,
благодаря за превода, много дълго интервю, не съм го чела
още, браво, не ни оставят без събития, все така да е !


едни усмихнати сладури

Мисля, че е така, даже съм сигурна.
Обикновено снимките на тези кратки сериали за платформите са не повече от 2 месеца.

Мариянка, хиляди благодарности за преводите ( а то има и продължение) - дълго интервю, интересен разговор между двама много интелигентни мъже и близки приятели. Трябва да се чете внимателно. Много материал за размисъл.

Добро утро, момичета!

Сред многобройните почитатели на Енгин Акюрек, дошли от цял свят на подписването на книгите му на 14 юни, този път френските му фенки бяха особено активни. Te (благодарение на новата си и изключително активна и ентусиазирана ръководителка на фен-клуба) си организираха пътуване до Истанбул специално с цел да се срещнат с Енгин.  Страниците им на ФБ са залqти със снимки, разкази, възторжени описания!

На снимката е подписът, който Еnгин е сложил на DVD--то с любимия филм на една от французойките.

А ето кратко описание на срещата през погледа на една от тях - първата, която е взела подпис от Енгин:

Мечта, станала реалност
"Бях номер 85. Имах време да се насладя на един турски чай,
преди да сляза долу. В 16:30 ч. влязохме в коридора. Вече чакаше дълга опашка. Как щях да вляза с инвалидната си количка? Тогава една жена, която сигурно работеше в книжарницата, ми направи знак да я последвам.
Озовах се на 3 или 4 метра от масата, подредена за Енгин. Мислех си, че когато 84-ият човек мине, ще ми кажат да се придвижа напред.

И тогава ТОЙ се появи, вдигайки ръце във въздуха, за да поздрави всички в залата. Боже мой, помислих си, че е толкова красив! Дори по-красив, отколкото в телевизионните сериали.

И тогава ми казаха да се придвижа напред.
Минах първа. Боже, каква радост!
Той ме погледна с красивите си тъмни очи, пълни с нежност и доброта (знаете колко изразителен е погледът му), и ми стисна ръката. Дъщеря ми беше превела кратък текст, в който обясняваше откъде сме, моето възхищение от него и че малката чантичка съдържа някои специалитети от моя край и малка картичка, на която бях написала една милаа фраза на турски. И моето име, разбира се.

Той ми благодари и попита дали наистина името ми е Даниела. След това подписа трите ми книги.
Попитах го дали може да се снимаме и той се съгласи с широка усмивка, навеждайки се през масата, за да можем да направим снимката.

И това беше всичко; време беше да отстъпя място на другите. Стиснахме си ръцете отново и се разделихме.
Хиляди километри за пет ценни минути чисто блаженство
Благодаря на Фариял (лидерката), който ми позволи да преживея тези магически моменти и да се запозная с толкова прекрасни хора.
Още веднъж огромно благодаря на всички."

Добро утро момичета
Мариянка   Буркина   за преводите на споделените мнения!

24  юни - празник на слънцето, билките и народните традиции!
Честит Еньовден!

Добро утро, момичета !

Честит Еньовден, Рождество на Свети Йоан Кръстител


Благодаря, Марияна, Burkina за преводите, интересни четива !
Фенската база е желязна

https://vk.com/club210963629?fbclid=IwAR1gVEHvjymoTC5K5lTLG4KeL5 … -210963629_125017

Част 3 от подкаста на Енгин и Бурак Тамдоан:

Бурак: Това е, така да се каже, социален въпрос. Но нашето списание е литературно, така че „клюката“ е следната: срещал ли си някой от героите, които си написал, във филмите или телевизионните сериали, в които си участвал? Имало ли е някой, за когото си помислил: „О, аз написах това!“?
Енгин: Искш да кажеш, срещал ли съм това, което съм написал, в ежедневието си в социалния живот?

Бурак: Да, след като го напишеш, но ние разбираме това по някакви определени неща, виждаме и така нататък. 
Енгин: Разбираш, аз по-скоро пиша ситуации, отколкото характерите, затова за мен персонажът не се определя толкова от психологията му, колкото от това, че той съществува в момента, вътре в тази ситуация. Затова обичам разказите. Затова обичам моментите в разказите. Не съм много склонен към директни съответствия, затова, знаеш, когато говорим за писането на роман… нали го обсъждахме с теб.
Изглежда сякаш „бих искал да напиша роман“... но писането на роман е различно умение и различно пътешествие. Не казвам това само защото има повече страници. Писането на роман е, както казахте, свързано с оформяне на героя, превръщането му в триизмерен. В този смисъл не съм преживявал нещо подобно.

Бурак: Да създам по-голям свят.
Енгин: Да създам по-голям свят, така че читателят, подобно на великите герои в романите за мен, да стане приятел – не непременно приятел, но така че читателят да бъде въвлечен в това пътешествие с героя в продължение на триста, петстотин страници, колкото и дълго да отнеме, така че да извърви този път с него, така че да вдъхне живот на този герой в собствения си свят.
Не правя това – не че специално го избягвам в писането си, но не е в моя стил. Предпочитам да дефинирам ситуация, място или обстоятелство и в рамките на тази ситуация да разкажа история чрез герой, който съм създал – независимо дали е разказвач или герой от определена възраст – показвайки неговата реакция на тази ситуация.
Разбира се, случва се да съм преживявал тези ситуации. В живота ми има реакции към тези ситуации, към реакциите, които се случват в тези моменти. Но не съм срещал тези герои. Въпреки че, разбира се, не е толкова трудно. Ти си актьор – разпознаваме ли героите, които играем в реалния живот? Виждаме ли ги?
Сблъскваме ли се с тях? Понякога се сблъскваме, понякога виждаме, понякога наблюдаваме отстрани, понякога ги познаваме още преди да сме играли. Ето, казват те, това беше същият, такъв беше човекът, той ме докосна веднъж в живота. Не е лесно да се сложи това в някаква рамка, но всъщност става въпрос за чувства.
За чувствата, които героят предизвиква у теб. Онзи момент в писането, когато връзката на стареца с кучето, е като замръзнал кадър от детството ти, който някога си виждал. Това, което чувстваш, гледайки снимката отдалеч, е чувство, момент, усещане в този миг.
Намирам го за ценно и се опитвам да изградя нещо върху него. Ще видим-излязоха три книги, колко още ще има, какво ще направя? Нямам такива амбиции като"ще напиша това и онова и всичко ще тръгне по този път". Просто има едно нещо: това ми дава толкова много. Знам, че ми помага.
Ако мога да продължа, т.е. да седна и да напиша история — това не се случва принудително. Ако се получи, ако мога да пиша, тогава тази история ще продължи, докато има възможност.

Бурак: Докато се интересуваш, докато проучваш, ще продължиш да пишеш, мисля. Защото според мен си добър разказвач. Не го казвам само като човек, който те обича. Харесвам и перото ти. Имам едно основно правило. Казвам на всички: не можеш да четеш книги? Тогава си избрал грешната книга.
Енгин: „Не успях да я прочета». «О, а тази е наистина добра!» Добра е. Смятам, че за всеки ще се намери книга, която може да прочете.

Бурак: Да. Не можеш да четеш? Остави я и вземи друга. Това е чудесно. В живота, например, единствената причина да чета толкова много е...
Енгин: Откраднах го. Хайде де, твое е. Сериозно, откраднах го. Ще го кажа.

Бурак: Кажи ми.
Енгин: Много вярно. Защото има книга, която всеки може да прочете.

Бурак: Виж какво току-що каза: казваш, че те са нашите приятели, които остават с нас през целия ни живот. И аз винаги казвам това на хората. Казвам: колко хора може да опознае човек през живота си? Колко култури? Колко вътрешни свята? Но ако четеш книги, няма ограничение. Защото можеш да отидеш в Куала Лумпур, където никога не си бил, и да опознаеш местната култура и местно дете.
Енгин: И го създавате във въображението си, в подсъзнанието си, със собствените си визуални елементи. Ето защо никое добро литературно произведение не получава заслуженото, когато е адаптирано за филм. Защото аз прочетох книгата, тя съществува в моя въображаем свят, аз я създадох. Тези герои са живели във въображението ми, аз ги създадох.
Но при филмовата адаптация всичко се свежда до това да виждаме нещо двуизмерно. Ограничено е от актьора, който го е изиграл, и от мястото, което режисьорът е показал. Не знам дали забелязвате. Добрите филми – тоест добрите филмови адаптации – се правят от посредствени литературни произведения.

Бурак: Да, защото самият роман не е на това ниво.
Енгин: Защото романът е посредствен, но един режисьор може да го задълбочи. И ако вече е наистина добър... Как може да се адаптира „Престъпление и наказание“? Въпреки че е правено, много пъти. Руснаците са го правили, както и други – много подобни истории. Базирани на „Престъпление и наказание“, чрез концепцията за вината – но никога няма да бъдат същите. Защото литературата вече съществува и всеки път, когато четем този роман, пресъздаваме сцената на убийството във въображението си.
Защото кой режисьор може да го заснеме, кой актьор може да го изиграе и кой от тях може да го предаде така, както изглежда във въображението ми? Много е трудно.

Бурак: Той казва прекрасно нещо. Въображението е човек. Можете да заснемете "Анна Каренина", но освен обикновена любовна история... но какво ще кажете за бурята вътре в самата Анна Каренина?…
Енгин: Правили са го, правили са го, правили са го.

Бурак: Но се оказва, че е любовна история и снимате друга - екшън история. А какво да кажем за онази огромна пещера в „Ана Каренина“? Кой ще я снима? Как може да бъде показана?
Енгин: Не можеш да го покажеш, въпреки че киното има своята сила в това. Не мисля, че е на ниво. Защото режисьорът показва локациите си. Това вече ми е отнето. Ти взе моя свят на въображението и го превърна в света на въображението на режисьора и в герой, създаден от играта на актьорите. Тоест, той стана двуизмерен. Но моят свят беше триизмерен. По-дълбок. Беше различен. Развиваше се на място, на което се намираше моето въображение.
Така че е трудно. Може би има примери за добра литература, която се е превърнала в добра адаптация. Не знам. Искам да кажа, може би е наистина добър роман и е станал добра адаптация. Не помня.

Бурак: И аз не си спомням.
Енгин: Може би има, няма да клеветя. Може би има такива.

Бурак: Сигурно са снимали. Но технически изглежда не много осъществимо.
Енгин: Мисля, че световното кино е стигнало до определено заключение. Стигнали са до заключението, че добрите литературни произведения не могат да бъдат адаптирани за екрана. И дори не се опитват. Мисля, че последният, който направиха, беше „Отнесени от вихъра“ или нещо подобно. Не знам. Не съм гледал филма. Въпреки че ги адаптират за екрана – дори и да не го наричат „Отнесени от вихъра“ – те вземат основната сюжетна линия и я пренасят в подобен свят, защото няма нищо ново под слънцето.
Има определени конфликти, има определени сюжети. Взимаме ги и разказваме конфликтите им по различни начини, правим филми, пишем истории. Това, което показваме в нашите телевизионни предавания, е изграждането на тези конфликти и развитието на сюжета около тях.
Това е друг въпрос, но да вземеш готова структура, да вземеш литературно произведение и да го превърнеш във филм не е лесна задача.

Бурак: Един актьор, с когото говорих за романа, го каза по следния начин. Обсъждахме филми и телевизионни сериали и той спомена турски сериали. Не знам дали ги е гледал, но каза, че ги е гледал. Говореше за дълги погледи и хумористични ситуации. На един фестивал каза нещо от рода на: „Мисля, че влагаме собствените си емоции в тези дълги погледи.“ „Харесва ми това“, каза той.
Енгин: Отлично. Всъщност, той каза нещо добро. И правилно. Въпреки че, разбира се, тук, в това, което каза... Имам предвид тези турски телевизионни сериали.
Ако говорим само за дълги погледи, може да се сведе до това, но те вече не се снимат толкова много. Вниманието на зрителя се разсейва, всичко се случва много бързо и с появата на телефоните в живота ни способността ни да се концентрираме е намаляла, така че сега се снимат по-рядко, отколкото, да речем, преди 10 години.
Разбира се, все още се снимат дълги погледи – тези кадри с 50 кадъра. Технически, това са хора, които се гледат, докато на заден план звучи музика. Има си собствено значение, когато е оправдано. Всичко зависи от това как го представяте, какво искате да кажете. Можете да го предадете чрез музика, като разказвач на истории. Разбираме го и чрез погледи, но като цяло може да изглежда като музикален видеоклип.
В крайна сметка има музика, двама души, които се гледат един друг и това създава усещането за клип, това, което наричаме музикален съпровод. Но е важно какви чувства предизвиква у зрителя. Естествено. Какво чувства той в този момент? Получава ли емоциите, които трябва да получи? Това е важното според мен. Ако сте го търсили, няма проблем. И ако не...

Бурак: И така, връщам се на един въпрос, по-близо до финала. В твоя език — например, в първия книга, в първия разказ това го имаше по-малко, а сега, в третата книга, забелязвам повече поетични фрази, изречения, приближаващи се до поезията. Между другото, познаваме се вече много години.
Ти си човекът, когото много обичам. И тук искам всички също да те обичат, жалко, че не можем да ги запознаем с всички твои страни. Но аз, например, не знам за отношението ти към поезията. Затова оставих този въпрос настрана. Не съм говорил за него и в предишния ни разговор. Отношение към поезията. Защото търсиш конкретно стихотворение и го използваш в своите изречения.
Енгин: Вероятно не.

Бурак: Хайде де?
Енгин: Честно казано, не. Ще го кажа така: разбира се, поезията е много трудна, писането на поезия. Никога не съм писал поезия; не можех, въпреки че се опитвах. Мисля, че писането на поезия е много трудно. Изпитвам огромно уважение към хората, които пишат поезия. Да пишеш поезия последователно, да поддържаш постоянен стил, не е лесно. Можеш да напишеш едно стихотворение, а следващото ще бъде напълно различно. Разработването на съгласуван поетичен език, да си представиш, че пишеш книга – да речем, тридесет стихотворения в един и същи стил – не е лесна задача.
Като читател, не съм много свързан с поезията. Няма много поезия в моя свят, но не знам дали се чувствам така. Това е: Опитвам се да създам последователен език. Така се чувствам във всичките си истории.
Знам това. Ето защо думата, която се появява там, се появява и в осмия разказ, и в това изречение също. Няма нищо лошо в това. Защото, въпреки че са продължение едно на друго и се появяват на различни места, дори и да са истории, разказани от различни разказвачи, хора от различни социални слоеве, те всъщност са една и съща история.
Така че, като цяло, всички те произлизат от едно и също място; за мен те са една история, като продължение една на друга. Това, което се опитвам да направя, е следното: да кажем, на този език... да, можеш да го напишеш по различен начин, но за мен най-важното в писането е, че можеш да имаш история и тя е много стойностна история, но може да не намериш начин да я разкажеш.
Най-важното е как го разказваш и как да намериш начин да го предадеш на читателя възможно най-лесно. Понякога не мога да напиша история, в която съм напълно уверен. Казвам си: „Това е невероятна история, ще я напиша“, но не се получава, не мога да я напиша. Защото трябва да разбереш дали да я разкажеш от своя гледна точка или от чужда, откъде да започнеш и всичко това трябва да се запази в рамките на единна езикова цялост.
Трябва да го изградя като едно цяло, да го впиша в специфична структура. Вероятно съм вложил много усилия в това; тоест, искам и първата история, и двадесетата да са различни истории, но разположени в една и съща вселена, една и съща езикова вселена. Ето защо понякога съм се съпротивлявал да пиша истории, които бих могъл да напиша по съвсем различен начин.
В същата вселена. Да, понякога това се случва. Днес, знаете ли, всичко се променя. Най-вероятно с всеки текст, който пиша, докато напредвам, тоест докато пиша, то ще се развива и променя. Писането наистина е като спорт. Колкото повече пишеш, толкова по-добър ставаш. Но понякога идва нуждата да отидеш някъде другаде. Да си тръгнеш, но мястото, на което пристигаш, се оказва нещо, което не познаваш и не харесваш.
Тогава историята не се пише и ти се връщаш. До известна степен ми харесва това – да имам нещо свое. Да имам собствена рамка в рамките на езика си. Тя може да бъде проста, може да бъде критикувана, може да не бъде харесвана. Да кажем, че е поетична, но трябва да е моя.
Разбира се, има неща, които съм чел и които ми харесват, любими писатели, които са ме повлияли, има такива моменти. Взимал съм оттам, но като цяло, когато стигнах до книгата „Третият разказ“, усещам, че вече мога да се движа в своя собствена вселена... Знаете, има свят, и в този свят усещам, че мога със собствените си думи, с моя свят, с моя сюжет да създам нещо свое.

Бурак: Цитати, които взимаш от писателите, са такива изречения, които ти се иска да записваш. И това, преди всичко, ме зарадва, но... И още като читател... Казах „уау“, затова ти попитах за поезията, може би това е и такава алчност като у разказвача...
Енгин: Ами да, тъй като си човек, който обича поезията и има поетичен език, виждам това и разбирам, че си го забелязал. Но всъщност, ето какво е важното: да можеш да напишеш стихотворение, като например последната си книга, аз не бих могъл да напиша такава книга. Много е майсторски написано, нека не се хвалим един друг тук, но това послание е нещо, което бих могъл да напиша на съвсем различен етап. Тоест, да можеш да изразиш мислите си толкова кратко – това, което аз бих могъл да кажа на тридесет страници, ти може би можеш да кажеш в две изречения – това е друг въпрос. В този смисъл, нека хвалим и поезията – това е различен талант, различно ниво. Опитах се – не се получи. Не се получи. Опитах се – не се получи.

Бурак: Мисля, че вече имам това в разказите си. Но тъй като взех своя разказ, няма да го коментирам.
Енгин: Наистина е така, вярно.

Бурак: Благодаря.
Хайде постепенно да се доближаваме към края. Всъщност въпросите са толкова много, че бихме могли още да говорим. Вероятно, след като приключим, все пак ще продължим разговора — той вече е наш. В края, знаеш ли, направиха сериал по твоя разказ, вече сме го обсъждали, но много ми хареса сериалът, и това беше свързано със сериозен световен проблем, и, освен това, със сериозна трансформация на света — точно на кръстопътя на промените в Близкия изток. 
И знам, че има и други такива истории. Те са и в тази книга с разкази. Тоест, ах, това може да бъде филмирано.
Енгин: Кой точно? Не разбирам.

Бурак: Брато, има няколко от тях. Например, мога ли да ти подскажа нещо? Мога ли?
Енгин: Хайде де, изобщо не знам. В края на краищата, това са кратки разкази. Това не е роман, така че предполагам, че можем да го направим по-късно.

Бурак: Спомняш ли си онзи човек, който написа семейната история на съседа си? Това е филм. Енгин, това е филм, наистина. Истински филм.
Енгин: Да, точно така.