Има нещо, което като детски психолог, наблюдавам все по-често през последните години.
Когато едно дете изпитва трудности в училище или в детската градина, много често се стига до заключението, че
"Нещо нещо е наред с него". Родителите чуват, че трябва да го заведат на психолог, на логопед, на специалист, защото "не могат да се справят с него".
Разбира се, има случаи, в които подкрепата от специалист е много ценна и необходима.
Радвам се, че днес има повече възможности за помощ, ресурсни учители и индивидуална подкрепа, когато детето има нужда от тях. Но понякога оставам с усещането, че очакваме психологът да „поправи” нещо, което всъщност е много „по-голямо” от самото дете.
Децата не съществуват във вакуум. Те живеят в семейства, учат в класове, обучават се от учители и общуват с връстници.
И когато някъде има трудност, е важно да се запитаме не само какво се случва с детето, а и какво се случва около него.
Не веднъж съм виждала деца, за които се казва, че са "неконтролируеми" в училище, а вкъщи са спокойни и сътрудничещи. Виждала съм и обратното. Случвало ми се е родители да описват много тежко поведение, а в кабинета да виждам дете, което общува спокойно и не създава никакви затруднения.
Това показва колко силно поведението на едно дете зависи от средата, в която се намира, и от начина, по който възрастните общуват с него.
Понякога, вместо да питаме "Как да променим детето?", може би е по-полезно да се запитаме "Какво можем да променим в средата, за да му помогнем да се справя по-добре?"
Защото децата се развиват във взаимоотношенията.
Да, има деца, които не могат да седят спокойно дълго време. Други пък, задават по „сто въпроса” наведнъж. И такива, които забелязват всичко около себе си и затова им е трудно да се концентрират върху едно нещо. Има и не малко деца, които преживяват емоциите си много по-силно от останалите.
И повечето хора автоматично решават, че детето има проблем. А, не, че нервната му система работи по различен начин и че имат нужда от различен подход.
Мисля си, че като общество сме свикнали твърде много с идеята за „нормалното“ дете. Детето, което стои мирно, слуша, не прекъсва възрастните, учи по начина, по който му се преподава, и се вписва в рамката, която системата е поставила. Само че децата никога не са били еднакви и никога няма да бъдат. Ние възрастните също не сме еднакви.
Това, че едно дете има нужда от движение, не означава, че е лошо възпитано. Това, че му е трудно да стои на чина по шест часа, всеки ден, не означава, че е непослушно, нито, когато се разсейва лесно или има нужда от повече време за адаптация или усвояване на училищния материал, означава, че е глупаво.
Често зад поведението, което ни притеснява, стои не липса на способности, а липса на синхрон между нуждите на детето и очакванията на средата.
Като дете често чувах, че с мен има проблем. Бях много емоционална, трудно се адаптирах, преживявах силно нещата и невинаги реагирах по начина, който се очакваше от мен. По онова време нямаше толкова диагностика и специалисти, колкото има днес, но си спомням усещането, че съм „различна“ и че нещо в мен не е наред.
С годините обаче разбрах, че проблемът не е бил в това, че съм различна. По-скоро съм имала нужда от различен подход, от повече разбиране и от възрастни, които да видят какво стои зад поведението ми.
Може би затова днес толкова често се замислям дали понякога не бързаме да търсим проблема в детето, вместо първо да се запитаме от какво има нужда то.
Разбира се, има случаи, в които оценката от специалист е важна и полезна. Но ми се иска повече родители да знаят, че диагнозата не описва цялото дете. Тя не казва какво обича, как мисли, какви са силните му страни и какъв човек ще стане след години.
Затова, когато работя с родители, често ги насърчавам да си зададат един по-различен въпрос. Не „Как да поправя детето си?“, а как да го приема такова, каквото е. И да търся отговори на въпроса: „От какво има нужда детето ми, за да се чувства добре и да разгърне потенциала си?“
Според мен отговорът много по-често е точно там.
Когато едно дете изпитва трудности в училище или в детската градина, много често се стига до заключението, че
"Нещо нещо е наред с него". Родителите чуват, че трябва да го заведат на психолог, на логопед, на специалист, защото "не могат да се справят с него".
Разбира се, има случаи, в които подкрепата от специалист е много ценна и необходима.
Радвам се, че днес има повече възможности за помощ, ресурсни учители и индивидуална подкрепа, когато детето има нужда от тях. Но понякога оставам с усещането, че очакваме психологът да „поправи” нещо, което всъщност е много „по-голямо” от самото дете.
Децата не съществуват във вакуум. Те живеят в семейства, учат в класове, обучават се от учители и общуват с връстници.
И когато някъде има трудност, е важно да се запитаме не само какво се случва с детето, а и какво се случва около него.
Не веднъж съм виждала деца, за които се казва, че са "неконтролируеми" в училище, а вкъщи са спокойни и сътрудничещи. Виждала съм и обратното. Случвало ми се е родители да описват много тежко поведение, а в кабинета да виждам дете, което общува спокойно и не създава никакви затруднения.
Това показва колко силно поведението на едно дете зависи от средата, в която се намира, и от начина, по който възрастните общуват с него.
Понякога, вместо да питаме "Как да променим детето?", може би е по-полезно да се запитаме "Какво можем да променим в средата, за да му помогнем да се справя по-добре?"
Защото децата се развиват във взаимоотношенията.
Да, има деца, които не могат да седят спокойно дълго време. Други пък, задават по „сто въпроса” наведнъж. И такива, които забелязват всичко около себе си и затова им е трудно да се концентрират върху едно нещо. Има и не малко деца, които преживяват емоциите си много по-силно от останалите.
И повечето хора автоматично решават, че детето има проблем. А, не, че нервната му система работи по различен начин и че имат нужда от различен подход.
Мисля си, че като общество сме свикнали твърде много с идеята за „нормалното“ дете. Детето, което стои мирно, слуша, не прекъсва възрастните, учи по начина, по който му се преподава, и се вписва в рамката, която системата е поставила. Само че децата никога не са били еднакви и никога няма да бъдат. Ние възрастните също не сме еднакви.
Това, че едно дете има нужда от движение, не означава, че е лошо възпитано. Това, че му е трудно да стои на чина по шест часа, всеки ден, не означава, че е непослушно, нито, когато се разсейва лесно или има нужда от повече време за адаптация или усвояване на училищния материал, означава, че е глупаво.
Често зад поведението, което ни притеснява, стои не липса на способности, а липса на синхрон между нуждите на детето и очакванията на средата.
Като дете често чувах, че с мен има проблем. Бях много емоционална, трудно се адаптирах, преживявах силно нещата и невинаги реагирах по начина, който се очакваше от мен. По онова време нямаше толкова диагностика и специалисти, колкото има днес, но си спомням усещането, че съм „различна“ и че нещо в мен не е наред.
С годините обаче разбрах, че проблемът не е бил в това, че съм различна. По-скоро съм имала нужда от различен подход, от повече разбиране и от възрастни, които да видят какво стои зад поведението ми.
Може би затова днес толкова често се замислям дали понякога не бързаме да търсим проблема в детето, вместо първо да се запитаме от какво има нужда то.
Разбира се, има случаи, в които оценката от специалист е важна и полезна. Но ми се иска повече родители да знаят, че диагнозата не описва цялото дете. Тя не казва какво обича, как мисли, какви са силните му страни и какъв човек ще стане след години.
Затова, когато работя с родители, често ги насърчавам да си зададат един по-различен въпрос. Не „Как да поправя детето си?“, а как да го приема такова, каквото е. И да търся отговори на въпроса: „От какво има нужда детето ми, за да се чувства добре и да разгърне потенциала си?“
Според мен отговорът много по-често е точно там.