Здравейте.
Пиша тук, защото преминавам през най-тежкия период в живота си и имам нужда от мнения на хора, които не ме познават и могат да погледнат ситуацията отстрани.
С партньорката ми сме заедно близо 5 години и имаме момченце на 3 години. През тези години сме живели като семейство. Аз съм бил активно ангажиран в грижите за детето – водене и взимане от ясла, ежедневни грижи, гледане, помагане вкъщи, готвене, чистене и всичко свързано с дома и семейството.
Проблемите между нас започнаха да се натрупват с времето. Ще бъда напълно честен – голяма част от вината за ситуацията е моя. Ако трябва да я оценя реално, бих казал поне 70%.
Преди време заминах да работя в чужбина с цел да помогна финансово за голям кредит и да подобрим живота си. Там обаче ситуацията ескалира сериозно. Не съм бил настанен в квартирата, която се е водила като наета за мен, а съм бил на друго място, за което реално не е трябвало да плащам, но въпреки това бях въвлечен в напрежение и финансови изисквания, които ми създадоха силен стрес.
След като се прибрах, бях подложен на сериозен психически и емоционален натиск и изключително тежък период. Имаше ситуации на силен финансов натиск и изнудване за пари, които ме поставиха в постоянен страх и напрежение. Не говоря за нормални житейски ситуации, а за такива, които ме поставиха под сериозен психически натиск. Ако не беше детето и семейството ми, вероятно нещата щяха да ескалират по много по-лош начин, но заради тях се опитах да запазя контрол и да не допускам още по-тежки последици.
Всичко това ме съсипа психически.
След това бях в много тежко състояние – страх, напрежение, постоянна тревожност. Притеснявах се не само за себе си, а и за жена ми и детето, за тяхната безопасност и спокойствие.
Опитах се да се справя с помощ от адвокати и да изчистя ситуацията, и в един момент успях да се измъкна, но психически вече бях сринат.
Загубих мотивация, самочувствие и стабилност. Затворих се в себе си и това започна да влияе сериозно на връзката ни и на атмосферата вкъщи.
Въпреки всичко през този период аз продължавах да съм баща – водене и взимане от ясла, грижи за детето, ежедневни неща, помагане вкъщи и участие във всичко свързано с него.
Чувствах се като човек, който е паднал, а жената до мен е трябвало да носи много тежест. Една вечер, докато лежах до нея, тя спеше, я погледнах и осъзнах колко съм се сринал и какво съм допуснал. Тя е най-нежното същество, което съм срещал, а аз позволих да стигнем до ситуация, в която тя поема много от тежестта. Това ме удари много силно. Казах си, че от следващия ден ще се изправя и ще променя живота си.
И го направих – започнах работа и започнах да се събирам.
Но въпреки това проблемите между нас вече бяха станали твърде много.
В момента тя е категорична, че иска да се разделим. Казва, че е уморена, че е изгубила себе си в отношенията ни и че иска да започне нов живот с детето.
Иска да се премести в друг град, в който е израснала – място, където има приятели, среда и познат живот. Казва, че тук се чувства подтисната и напрегната и че иска ново начало.
Решението ѝ е твърдо – раздяла и нов живот сама с детето.
Аз от своя страна съм човекът, който е бил постоянно до детето – грижил съм се за него ежедневно и съм участвал активно в живота му като баща.
Това, което ме обърква най-много, е че в един по-ранен момент, по време на разговор между нас, тя ми е казвала, че има шанс и надежда за бъдеще между нас, но само ако види реална промяна и ако види, че съм взел живота си в ръце и не я приемам за даденост. Обичам тази жена и детето си изключително много. За мен тя не е просто избор, а човекът, когото съм избрал напълно и осъзнато. Това не е каприз, а най-силното ми желание – да бъда с тях и да имаме семейство. Готов съм да направя всичко необходимо, за да ставам по-добър човек за нея и за детето ни и да докажа с действия, а не с думи, че мога да бъда стабилен, отговорен и истински партньор и баща. Вчера, след като говорихме и изяснихме нещата, тя вече е категорична в решението си за раздяла.
Дори и след като изговорихме всичко, до вчера тя продължава да има моменти на близост – включително ме целува и показва човешко отношение, въпреки че решението за раздяла е ясно заявено.
Аз не живея в заблуда – разбирам, че в момента тя е взела решение за раздяла. Разбирам, че не иска да бъде с мен в този етап.
Но също така ме боли, защото я обичам и не мога да си представя живота без нея и детето като семейство.
В момента се опитвам да работя върху себе си, да стабилизирам живота си и да стана по-добър човек – както за себе си, така и за детето ни.
Въпросът ми е към хората тук:
Когато единият партньор е взел твърдо решение за раздяла и иска да започне нов живот с детето в място, където е израснала и има своя среда и приятели, след тежък период на психически срив, финансови проблеми, външен натиск и сериозен стрес, това според вас окончателен край ли е или има случаи, в които хората се разделят, работят върху себе си и отново се събират?
Благодаря на всеки, който ще отдели време да прочете и отговори
Пиша тук, защото преминавам през най-тежкия период в живота си и имам нужда от мнения на хора, които не ме познават и могат да погледнат ситуацията отстрани.
С партньорката ми сме заедно близо 5 години и имаме момченце на 3 години. През тези години сме живели като семейство. Аз съм бил активно ангажиран в грижите за детето – водене и взимане от ясла, ежедневни грижи, гледане, помагане вкъщи, готвене, чистене и всичко свързано с дома и семейството.
Проблемите между нас започнаха да се натрупват с времето. Ще бъда напълно честен – голяма част от вината за ситуацията е моя. Ако трябва да я оценя реално, бих казал поне 70%.
Преди време заминах да работя в чужбина с цел да помогна финансово за голям кредит и да подобрим живота си. Там обаче ситуацията ескалира сериозно. Не съм бил настанен в квартирата, която се е водила като наета за мен, а съм бил на друго място, за което реално не е трябвало да плащам, но въпреки това бях въвлечен в напрежение и финансови изисквания, които ми създадоха силен стрес.
След като се прибрах, бях подложен на сериозен психически и емоционален натиск и изключително тежък период. Имаше ситуации на силен финансов натиск и изнудване за пари, които ме поставиха в постоянен страх и напрежение. Не говоря за нормални житейски ситуации, а за такива, които ме поставиха под сериозен психически натиск. Ако не беше детето и семейството ми, вероятно нещата щяха да ескалират по много по-лош начин, но заради тях се опитах да запазя контрол и да не допускам още по-тежки последици.
Всичко това ме съсипа психически.
След това бях в много тежко състояние – страх, напрежение, постоянна тревожност. Притеснявах се не само за себе си, а и за жена ми и детето, за тяхната безопасност и спокойствие.
Опитах се да се справя с помощ от адвокати и да изчистя ситуацията, и в един момент успях да се измъкна, но психически вече бях сринат.
Загубих мотивация, самочувствие и стабилност. Затворих се в себе си и това започна да влияе сериозно на връзката ни и на атмосферата вкъщи.
Въпреки всичко през този период аз продължавах да съм баща – водене и взимане от ясла, грижи за детето, ежедневни неща, помагане вкъщи и участие във всичко свързано с него.
Чувствах се като човек, който е паднал, а жената до мен е трябвало да носи много тежест. Една вечер, докато лежах до нея, тя спеше, я погледнах и осъзнах колко съм се сринал и какво съм допуснал. Тя е най-нежното същество, което съм срещал, а аз позволих да стигнем до ситуация, в която тя поема много от тежестта. Това ме удари много силно. Казах си, че от следващия ден ще се изправя и ще променя живота си.
И го направих – започнах работа и започнах да се събирам.
Но въпреки това проблемите между нас вече бяха станали твърде много.
В момента тя е категорична, че иска да се разделим. Казва, че е уморена, че е изгубила себе си в отношенията ни и че иска да започне нов живот с детето.
Иска да се премести в друг град, в който е израснала – място, където има приятели, среда и познат живот. Казва, че тук се чувства подтисната и напрегната и че иска ново начало.
Решението ѝ е твърдо – раздяла и нов живот сама с детето.
Аз от своя страна съм човекът, който е бил постоянно до детето – грижил съм се за него ежедневно и съм участвал активно в живота му като баща.
Това, което ме обърква най-много, е че в един по-ранен момент, по време на разговор между нас, тя ми е казвала, че има шанс и надежда за бъдеще между нас, но само ако види реална промяна и ако види, че съм взел живота си в ръце и не я приемам за даденост. Обичам тази жена и детето си изключително много. За мен тя не е просто избор, а човекът, когото съм избрал напълно и осъзнато. Това не е каприз, а най-силното ми желание – да бъда с тях и да имаме семейство. Готов съм да направя всичко необходимо, за да ставам по-добър човек за нея и за детето ни и да докажа с действия, а не с думи, че мога да бъда стабилен, отговорен и истински партньор и баща. Вчера, след като говорихме и изяснихме нещата, тя вече е категорична в решението си за раздяла.
Дори и след като изговорихме всичко, до вчера тя продължава да има моменти на близост – включително ме целува и показва човешко отношение, въпреки че решението за раздяла е ясно заявено.
Аз не живея в заблуда – разбирам, че в момента тя е взела решение за раздяла. Разбирам, че не иска да бъде с мен в този етап.
Но също така ме боли, защото я обичам и не мога да си представя живота без нея и детето като семейство.
В момента се опитвам да работя върху себе си, да стабилизирам живота си и да стана по-добър човек – както за себе си, така и за детето ни.
Въпросът ми е към хората тук:
Когато единият партньор е взел твърдо решение за раздяла и иска да започне нов живот с детето в място, където е израснала и има своя среда и приятели, след тежък период на психически срив, финансови проблеми, външен натиск и сериозен стрес, това според вас окончателен край ли е или има случаи, в които хората се разделят, работят върху себе си и отново се събират?
Благодаря на всеки, който ще отдели време да прочете и отговори
).
