Моето най-голямо приключение

Василисе, само кажи, моля те, албанската звезда ли е таткото на Крумчо?
Да знаем дали си е струвало...

  И на Самуилчо, и на Самуилчо, не забравяйте бати 
  Аз я помня историята, пу че съм паметлива 

Първото (и засега единствено) пътуване от София до Ловеч и обратно на автостоп. Спането в Ловеч на моста
Не беше страшно, беше забавно, но ако майка ми знае как съм отишла и как съм спала
Намерихме си хубави чистички кашони, смачкахме си ги, постлахме си. Идилия. Жорката (приятелчето, дето бях с него) откърти, ама аз не можах, седях си и си зяпах. Минават към 2 часа ловчанлийки (може би връщащи се от дискотека), едната се оплаква нещо на другата...Втората ни поглежда и казва "Гледай хората какви проблеми имат, а ти с кви простотии ме занимаваш" 
АБе жестоко беше и самото пътуване, и нощта на моста (студенооо) и концертът на Юрая ХИйп.

Това е като филм направо.
Прибираш се и майка ти те пита:"Къде беше?" и ти:"В Тунис."

Аз няма да разкажа преди да чуя за Албания...

В Този филм и на мене ми се участва!

И аз чакам да прочета за Албания.....

Самолет, а ? СИгурна ли си, че не е бил Аладин с вълшебното килимче?

След практиката в Родопите ходих и на други места, а през август май беше, отидохме пак с няколко колеги на събора в Копривщица, спахме две нощи на палатки, от там отидох в Казанлък на гости. От там директно в Ямбол, където бях на друго гости на колежка за два-три дни, ходехме по кафета и дискотеки, културно. От голямата дивотия и прахоляк попаднах в нещо като къщичка за кукли, майка и така и беше направила стаята още от дете и тя нямаше думата - разни перденца, сатенени и подобни завивки и покривчици, всичко в едни бонбонени цветове. Вкусни манджи и внимание, абе почивка си беше.

И от там се почна. Бяхме решили с единия колега да се въренм двамата в селото в Родопите, където бяхме на практика. Този път без група и да поспим там, а не в Неделино, изцяло да поживеем с местните. От Ямбол аз тръгнах за Стара Загора с влак, взех го него, че е от там и директно хванахме влак някакъв, мисля беше СтЗагора-Момчилград. Идеята беше да стигнем привечер в Кърджали, от където се надявахме да хванем нещо за Неделино. Тва да провериш ще има ли превоз няма ли да има - не, всичко се оставяше на случайността.
Кандилкаме се ние в ПЪТНИЧЕСКя влак, в един момент осъзнаваме, че ще пътуваме с часове в жегата... решаваме, ама за секунди, да слезем в Хасково, защото предположихме, че като сме там по-рано през деня и ще има повече опции за придвижване към Неделино. Карта с нас май нямахме. Не помня колко часа беше, но си беше вече привечер. На автогарата в Хасково аз забелязвам, че съм си забравила във влака най-важното - чантичката с диктофона, документите, мобилния и фотоапарата. Оставям колегата ми с всичкия багаж на автогарата и се връщам, тичайки, до жп гарата, която е много далеч в Хасково, може би километър, а то в тая жега..Не знам, който познава Хасково да каже. Помолвам началник гарата да предаде във тръгналия вече влак да ми търсят чантата и ако може да ги върнат на гарата в Хасково, пък аз навръщане от пътешествието си ще мина да ги взема, ако са оцеляли.    Тръгвам тичайки пак към жп гарата и някъде по средата на пътя един рейс ми бибитка и спира - от вътре се показва колегата ми и ме вика да се качвам. /гадината щеше да замине и да ме остави май да се оправям и да го търся на другия ден, я стигна я не в Родопите/. Беше рейс от Хасково за Златоград. Нали се сещате - потни, морни, бързали, мъкнели багаж, не е истина, аз от сутринта пътувам, а и като цяло пътувам от преди месец...
Стигаме в Златоград вечерта към 11 някъде вечерта, или около... Изсипваме се от автобуса, аз май с наполвината си пари, другите ми бяха в чантата. някакви местни тийнове ни гледат странно, дойде граничен полицай да ни иска документите и аз добре, че имах поне студентска книжка и имам мил вид, че не знам как се върза човека на историята ми с документите. Колегата също нямаше лична карта, плачехме си да спим в ареста и без това нямаше къде, ама местните хора готини бе. Видяхме, че има автобус към 11 и нещо за село Старцево, което е на 7-8ли километра от Неделино /който познава района да не каже, че лъжа, такива неща не помня, бегли, мъгляви спомени имам за километри, часове и дати/ и решаваме да се качим и от Старцево да ходим пеша през нощта. Шантава работа.
В рейса любопитен местен човек, на който не помня името /ето случка, от която тр се срамувам/ започна да ни разпитва от къде как и защо отиваме... не ни пусна да ходим пеша през нощта, каза че може да има вълци. Не ми се вярва де, но явно да ни сплаши. Около полунощ стигнахме в селото, той милия събуди жена си, сложиха салатата, ракията... няколоко часа приказки, настани ни да спим в една хубава голяма стая... Като разбраха, че колегата ми събира информация за традиционната сватба, започнаха да си разказват /той де, жената си помълчаваше/ за тяхната сватба, пуснаха ни видеокасета, снимки гледахме. Милата жена ме заведе при гардероба си с чеиза, там още си правят, наизвади носии, облече ме в една, снимах се... И пак чувство за вина, че притесняваме хората, но и прекалено любопитство, а и нужда да преспим някъде, че да се чувстваме толкоз пък виновни.
Естествено, че колегата ми се опита да спи с мен, не му беше за пръв път да се опита, ама не му се получи, не че обстановката не го предразполагаше.
На другия ден закуски обилни, голямо гостоприемство.
Наистина не помня как стигнахме до Неделино, пеша ли, на стоп ли, с рейс ли... 
От там се оказа, че няма в тоя ден с какво да идем до село Гърнати /крайната точка/ и пак трябва да намерим къде да спим. Сетихме се за едни мили хора от кабелната телевизия, с които се запознахме още по време на практиката. срам не срам, то хотели няма там... И хайде в родителите на една жена от кабелната... или гадже на някой си от кабелната. Там се едно посрещнаха делегация от незнам къде си... Едни софри, едни чудеса...
На сутринта домакина каза - ключа стои еди къде си /няма да ви кажа/, ако някой ден имате път насам и няма къде да спите, а нас ни няма - не се притеснявайте, чувствайте се като у дома си... Много сърдечен беше, а и мн интересни неща си говорихме с него цяла нощ... Едва се разделихме.
И до  Гърнати не помня как стигнахме, май си имаше рейс един - два пъти в седмицата  и уцелихме да го хванем. И там добре си изкарахме, помагахме на хората, аз миех буркани за компоти, тютюн пак низахме...Колегата ходеше да помага на онази баба с носията, веднъж спа на чувал сам в планината, явно имаше нужда от някакво такова посвещаване в мъжество сам, в казарма не е ходил.... Веднъж си тръгна, трябваше да ходи някъде, аз реших да остана още някой и друг ден, сама, шматка. Говоря си един ден с една баба и идват да ме викат ненадейно от къщата, в която спяхме. били дошли някакви хора от Стара загора да ни търсят под дърво и камък. Оказаха се родителите на колегата ми, с тяхната кола. На жп гарата в Хасково при смяната на началник-гарата, този, с който аз говорих, забравил да предадае на този, който го застъпил, за мойта чанта и че ще си я взема. Получава човека чанта с документи, гледа ми личната карта, издирва телефона и звъни на майка ми - познавате ли Десислава еди коя си, намерихме и нещата на гара Мост /следващата след Хасково на влака, от който слязохме/. Майка ми изтръпва, откача, сещате се какво преживява в тоя момнет -около границата, трафиканти, дъщеря ми, оле ужас... Аз патката не съм си направила труда да и звънна... Свързала се с родителти на колегата ми и те дойдоха да ни приберат, ама той си беше тръгнал. Прибраха ме мен, изобщо не попитаха искам ли или не, няма такъв филм, бяха изперкали. Не помня в Хасково ли ме оставиха или в Стара Загора, от там най-накрая се прибрах в Плевен. Всичко в чантата ми беше налице, нищо изгубено или откраднато.

По нататък ще разкажа още едно, по-кратко ще е.

Стефани ,със сигурност е било вълшебен ден.

Имам познати ,тук на летището ,които се качват на самолета, пият си бирата във Франкфурт или Прага и се прибират същия следобяд.

Дещовиди, моля те, издай книга.
Мога да ти помогна за издател.

Разкажи, де

Едва ли е най-голямото приключение ама само вижте как звучи: пътуване Варна-Бургас за 14 часа.
Студенти първи курс във Варна. Пътувахме си през седмица за Бургас с маршрутка. Верно скъпичко идваше, но за 2 часа си в къщи. Такаааа, обаче се запознаваме с едни бургазлии от МЕИ (ние учихме в ИУ) и те ни открехват, че за стотинки можем да си идем до Бургас ама с влака (път 3 часа и половина и смяна в Карнобат). И тъй точно преди Коледа решаваме да пътуваме с влака, за по-евтино че сме привършили парите и заради веселата компания. Понеже сме си умнички знаехме, че влакът ще е пълен (Варна - Пловдив) преди празниците и даже си взехме запазени места. Така и не можахме да стигнем до тях защото коридорът на вагона беше задръстен от студенти и чанти. Но както и да е ние сме в настроение, купонът е налице. Стигаме до Карнобат. Слизаме и чакаме на 2 коловоз, където трябва да дойде влакът София-Бургас. Стоим и си чакаме и касетофона гърми "Runaway". Идва по едно врем влака, качваме се ние и заставаме в коридора, че пак няма места. Смеем се на висок глас, лапваме всички цигарите и касетофона пак гърми. По едно време минава кондукторът и се провиква "Който е за Добрич-смяна на Комунари" Ние  , ама пак продължаваме с веселбата. след малко кондукторът пак минава и пак се провиква същото. Ние  "А бе на тоя к'во му стана, к'ъв Добрич, к'во Комунари". Явно сме говорили високо, че от купето хората казаха "Ми да влакът е за Варна". :Ние:   . В последствие разбрахме, че влакът  за Бургас е имал закъснение, а заради празниците са направили извънреден влак за Варна, който е спрял на нашия коловоз и нали и посоката е една и съща... те хората казали по високоговорителя за къде е влака, ама нали Бон Джови пееше-нищо не сме разбрали. И сега какво? Ми нямаше какво-слязохме си на Комунари. Играхме карти в кафето, ядохме вафли и солети, докато някъде към 10.30-11 имаше друг влак за Карнобат. Качихме се в него-ни билети ни нищо, но и никой не ни провери. И така до Карнобат пак беше весело, песни в коридорите, смях. Стигаме гарата в Карнобат и смеейки се, питаме кога е влака за Бургас - в 5 часа ни казаха. Е тогава вече престана да ни е смешно-какво щяхме да правим 5 часа, а и повечето без пари зима, студ. Влязохме в кафето-имаше MTV, което пак беше нещо, че тъкмо бяха навлязли кабелните телевизии и си беше рядкост. Всеки сподели каквито парички имаше за чайче, кафе, за каквото стигаха. А и бяхме умрели от глад ама в туй кафенце нищо не предлагаха. Към 4.30 сутринта докараха едни кифли, че хапнахме малко. Все пак бяхме тръгнали от Варна в 3,20 следобяд. Пристигаме в Бургас в 6,30 сутринта. А тогава нямаше мобилни, мислехме, че близките ни са се притеснили, а те не. Посрещнаха ни ама не на гарата, ми спокойни в къщи през смях: "Напътувахте ли се". Оказа се, че един оправен младеж от МЕИ-то с приятелката си ей така за всеки случай като седнали в купето питали "Нали влакът е за Бургас" Хората казали "Не" и те смело скочили почти в движение от влака  И успокоили посрещачите ни, че сме объркали влаковете. Като се замисля май добре се получи за мен и приятелката ми, че на гарата нашите гаджета едва ли щеше да харесат мъжката ни компания. Ха, забравих да спомена, че в големите си чанти носехме и празни буркани  дрънченето им все пак е част от колорита на студентския живот. 

deshtovidi , супер е, разказвай още 

Само дето тогава вече не живеех с нашите.На друг трябваше да давам обяснения,не на мама.

Животът ми.