Здравейте.
Дори не знам как да почна тази тема. Никога не съм вярвала, че ще изпадна в такава ситуация.
Братът на майка ми направи нещо ужасно. Престъпление. В пиянска свада се сби и от боят човекът, с който се е сбил е починал на място. Опитал е да го върне към живота, но е било късно. Имало е ужасно много свидетели и никой не се е намесил да ги разтърве.
Излишно е да казвам колко съжалявам, че това се е случило и се моля всеки ден това да не беше реалност, но е за огромно мое съжаление. И сега, аз, мама и баба се оказахме семейството на убиеца.
Може би предисторията е важна. Вуйчо ми е брат на майка ми. Той е по-големият. Дядо ми има син от първи брак, но не е бил особено близък с него. Вуйчо ми е бил много палаво дете и дядо ми много го е наказвал, и биел. Явно е показвал, че обича повече майка ми. И тук идва моментът, в който вуйчо ми влиза в пубертета и почва да прави беля след беля. Съответно за всичко бива бит, тормозен и наказван. Съвсем почва да прави на пук на дядо ми и така през целият си живот общо взето. Като млад влиза в затвора, защото хора са му платили да прекара фалшива валута пред границата. Излиза 2-3 години по-късно. Променен. И така го познавам всъщност аз. Като кротък и работлив човек. Цял живот сърдит на дядо ми за всичко, което му е причинил. Но все пак несъздаващ проблеми, а поводи е имал много, защото дядо ми не беше със сигурност добър баща. Дори и за мама. Дори и за мен като дядо. Живееха заедно с баба и дядо до смъртта на дядо ми преди 2 години. Към днешна дата, смятам че смъртта му отключи нещо в него. Сякаш загуби източникът си, към който цял живот блика омраза, желанието на малкото момче в него да е обичан от баща си… Започна да пие всяка вечер, да се напива от малко като алкохолик. На Коледа така се накваси, че избухна от нищото срещу майка ми и искаше да я бие. Никой не разбра какво се случи, но от там насетне аз не говорех с него и го избягвах.
Баба ми цял живот го е защитавала. На нея той и е най-мил и това винаги си е личало. Знам ли, може би е искала да компенсира че така и не е събрала смелост да си тръгне. Което пък е довело до това и да не е дотам добра майка. Обаче като баба, като баба е най-прекрасният човек на земята. Моят най-любим човек на света след детето ми. По стечение на обстоятелствата нашите живеят отдавна в Испания, а аз повечето съм живяла с баба ми.
И така стигаме до тази година, в която аз вече съм възрастен човек, имащ семейство, детенце, дом… и работейки един ден разбирам от социалните мрежи, че вуйчо ми е убил човек. Изпадам в абсолютен шок. Излизам от работя и почвам да звъня на баба ми, но не вдига. Отивам до тях и заварвам вратата отключена, телефони и пари по масата разпръснати… но нея я няма. Ходих в полицията, защото помислих, че може би чака там. Нямаше я никъде и изпаднах в истерия, защото помислих, че от стресът може да е припаднала или умряла някъде. С помощта на приятели и полиция я намерихме жива, или поне физически. И от там почват нашите мъки. Не мога да спя. Чувствам се ужасно. Чувствам вина сякаш аз съм го направила. Не спирам да плача. Не знам как ще живея с тази вина. Ние сме добри хора. Работливи и водим нормален живот. Как така се оказахме роднини на убиец? Как ще продължим напред? Баба ми иска да помогне на детето си и да наемем адвокат, но разумът ми крещи морално ли ще е спрямо опечаленото семейство и деянието. От друга страна, какъвто и да е, той е мой роднина. Как да го зарежа и никога повече да не го потърся, защото това заслужава. Всички говорят за това. Навсякъде в социалните мрежи свързани с моя град се говори това. Не знам как да постъпя. Как ще забравя? Как да продължа? Как ще задържа баба ми жива, за да не умре от мъка. Тя само повтаря как няма да е жива да прегърне детето си отново, когато излезе…
Винаги съм мечтаела за спокоен живот. Никога не съм искала нито да имам много пари, нито подобни неща. Винаги си пожелавам здраве за мен, моето дете и близки и спокойствие. Обаче животът ме изправя пред сериозно изпитание още преди дори да съм навършила 30г.
Благодаря на всеки, който ме изчете. Имах нужда просто да пусна всичко това от себе си. Дори и да е просто там някъде, в пространството.
Дори не знам как да почна тази тема. Никога не съм вярвала, че ще изпадна в такава ситуация.
Братът на майка ми направи нещо ужасно. Престъпление. В пиянска свада се сби и от боят човекът, с който се е сбил е починал на място. Опитал е да го върне към живота, но е било късно. Имало е ужасно много свидетели и никой не се е намесил да ги разтърве.
Излишно е да казвам колко съжалявам, че това се е случило и се моля всеки ден това да не беше реалност, но е за огромно мое съжаление. И сега, аз, мама и баба се оказахме семейството на убиеца.
Може би предисторията е важна. Вуйчо ми е брат на майка ми. Той е по-големият. Дядо ми има син от първи брак, но не е бил особено близък с него. Вуйчо ми е бил много палаво дете и дядо ми много го е наказвал, и биел. Явно е показвал, че обича повече майка ми. И тук идва моментът, в който вуйчо ми влиза в пубертета и почва да прави беля след беля. Съответно за всичко бива бит, тормозен и наказван. Съвсем почва да прави на пук на дядо ми и така през целият си живот общо взето. Като млад влиза в затвора, защото хора са му платили да прекара фалшива валута пред границата. Излиза 2-3 години по-късно. Променен. И така го познавам всъщност аз. Като кротък и работлив човек. Цял живот сърдит на дядо ми за всичко, което му е причинил. Но все пак несъздаващ проблеми, а поводи е имал много, защото дядо ми не беше със сигурност добър баща. Дори и за мама. Дори и за мен като дядо. Живееха заедно с баба и дядо до смъртта на дядо ми преди 2 години. Към днешна дата, смятам че смъртта му отключи нещо в него. Сякаш загуби източникът си, към който цял живот блика омраза, желанието на малкото момче в него да е обичан от баща си… Започна да пие всяка вечер, да се напива от малко като алкохолик. На Коледа така се накваси, че избухна от нищото срещу майка ми и искаше да я бие. Никой не разбра какво се случи, но от там насетне аз не говорех с него и го избягвах.
Баба ми цял живот го е защитавала. На нея той и е най-мил и това винаги си е личало. Знам ли, може би е искала да компенсира че така и не е събрала смелост да си тръгне. Което пък е довело до това и да не е дотам добра майка. Обаче като баба, като баба е най-прекрасният човек на земята. Моят най-любим човек на света след детето ми. По стечение на обстоятелствата нашите живеят отдавна в Испания, а аз повечето съм живяла с баба ми.
И така стигаме до тази година, в която аз вече съм възрастен човек, имащ семейство, детенце, дом… и работейки един ден разбирам от социалните мрежи, че вуйчо ми е убил човек. Изпадам в абсолютен шок. Излизам от работя и почвам да звъня на баба ми, но не вдига. Отивам до тях и заварвам вратата отключена, телефони и пари по масата разпръснати… но нея я няма. Ходих в полицията, защото помислих, че може би чака там. Нямаше я никъде и изпаднах в истерия, защото помислих, че от стресът може да е припаднала или умряла някъде. С помощта на приятели и полиция я намерихме жива, или поне физически. И от там почват нашите мъки. Не мога да спя. Чувствам се ужасно. Чувствам вина сякаш аз съм го направила. Не спирам да плача. Не знам как ще живея с тази вина. Ние сме добри хора. Работливи и водим нормален живот. Как така се оказахме роднини на убиец? Как ще продължим напред? Баба ми иска да помогне на детето си и да наемем адвокат, но разумът ми крещи морално ли ще е спрямо опечаленото семейство и деянието. От друга страна, какъвто и да е, той е мой роднина. Как да го зарежа и никога повече да не го потърся, защото това заслужава. Всички говорят за това. Навсякъде в социалните мрежи свързани с моя град се говори това. Не знам как да постъпя. Как ще забравя? Как да продължа? Как ще задържа баба ми жива, за да не умре от мъка. Тя само повтаря как няма да е жива да прегърне детето си отново, когато излезе…
Винаги съм мечтаела за спокоен живот. Никога не съм искала нито да имам много пари, нито подобни неща. Винаги си пожелавам здраве за мен, моето дете и близки и спокойствие. Обаче животът ме изправя пред сериозно изпитание още преди дори да съм навършила 30г.
Благодаря на всеки, който ме изчете. Имах нужда просто да пусна всичко това от себе си. Дори и да е просто там някъде, в пространството.
Няма такова нещо като "случайно убих човек от бой". Може да се случи само на хора без мозък в главата. Аз лично не помня да съм посегнал на някого с мисълта "само леко да го ступам". 