Имам нужда от съвет!

Милички, ако знаете какво разочарование изпитах аз, като ми показаха новородената ми дъщеря... Нямаше нищо, ама НИЩИЧКО, от това, което бях слушала "Като ти го покажат, ще видиш как ще ти трепне сърцето и ще ти се стори най-красивото и т.н., и бла-бла", нито от "за майката нейното дете е най-прекрасното". Така нищичко не ми трепна, че чак се стъписах от тоталната липса на емоция у себе си. Толкоз грозна ми се видя, и съвършено непозната! Ако щете вярвайте, но това, което си помислих най-напред беше "ех, грозна-хубава - моя си е, такава ЩЕ ТРЯБВА да си я обичам" Единственото ми утешение беше огромното облекчение, че най-после ми се разкарала от корема Това го споменавам и по повод на твърде преекспонираната връзка между майката и бебето. За мен тя се създаде от общуването с детето ми, а иначе, бремеността ми досади до немай-къде и най-щастливият миг от нея беше, когато свърши!
Имайте предвид, че изобщо не става дума за случайна бременност или непланирано бебе. Аз много обичам деца, особено бебета. Нашето си беше желано и чакано, и то с огромен ентусиазъм и от двама ни, а бременността ми - като по учебник, според думите на лекарката. Винаги съм искала много деца и съм си представяла, че си ги раждам. Вярвала съм, повече или по-малко, в изредените неща. С огромна изненада установих, че всичко е празни приказки и че, единственото, което наистина има значение е самото ДЕТЕ.

Браво, Puramarca!
Имаме нужда по-често майки родили своите деца, да пишат и да ни споделят преживяванията си.
Истината е, че каквото и да казваме и да правим, при нас винаги има едно различно отношение към детето. И като казвам различно, нямам предвид само негативното различно, напротив.
Сякаш напоследък се развива прекалено доброто различно. Ние сме хипер внимателни, ние сме вечно нащрек. Ако детето пророни сълза, се забиваме да четем специализирана литература, да се съветваме с психолози, да обмисляме, да тълкуваме...търсим подтекст и мистериозни механизми във всичко и навсякъде.

А в крайна сметка, детето е жив човек, индивид, също като нас. Живее, преживява, трупа хубави и негативни емоции, с една дума гради опита си. Днес е едно, утре ни шокира с бързите си промени.
Осиновените деца още повече, толкова се променят в различна среда. Почти съм убедена, че никое детенце видяно в Институция, не е човечето, което е в действителност. Там работят други фактори, колективното е над индивидуалното. На дечицата им трябва време и друга среда за да излязат от черупката си.

За сетен път ще спомена Иринка. Все по-често хората я свързват с думата 'лъчезарна'. Да, обаче не беше така през месеца на срещите ни, преди да дойде у дома. Не беше такава и в началото на живота си при нас. Тази широка усмивка дойде с времето, със специално отделеното внимание, с обгрижването, с целувките, със свободата.

Вижте как мишлето на Галя се променя пред очите ни! С редовните си фото-истории, тя ни дава уникалната възможност да проследим развитието на едно детенце, от тъгата и болката до радостните искри в очите.

Момичета, от сърце ви казвам, тези усмивки и искри си струват усилието. Не е лесно, няма гаранции, но ако има нещо, което ви кара да се съмнявате в себе си, просто погледнете усмивките на тези дечица и си представете, че една от тях се дължи на вас. Не е ли страхотно? 

През цялото време, от както е започната темата, все, аха да напиша какви чувства имах когато родих Лили и все се притеснявах да не засегна някой.
След дълъг и мъчителен родилен процес - над 14 часа, първата мисъл която ми мина беше - ох свърши се, най накрая ми олекна. Няма - ама добре ли е детето, ама колко е хубаво, колко тежи и т.н. После, носят ни бебетата за кърмене, другите жени в стаята си оглеждат децата, разповиват ги, броят им пръстчетата, аз - нищо. Никакви емоции, на авто пилот - взимам, храня, връщам. Чак се притесних каква майка съм такава смотана. Но когато се прибрахме у дома - както шукне бебето и аз съм на щрек. Нощно време - то мръдне с пръстче, аз съм станала да видя какво му е. А иначе съм - като заспя с топ не може да ме събуди човек.
Така че мили момичета, не се притеснявайте от липсата на такива супер емоции. Майчиния инстинкт го има у всяка жена, но ще го видите, когато се наложи да се справяте сами. Там, при посещенията винаги има социален служител. Нещата са в техни ръце. Ще видите после.

Мили момичета, днес имах много интересен разговор с една жена, който искам да споделя. Ще започна по отдалече, изводите Вие си направете.
На един пазар в София, сергията от която редовно си пазарувам и сме завързали приятелски отношения със собствениците, днес, от дума на дума с момичето което продава, стигнахме до темата - децата в институциите. Оказа се, че тя е работила като "лелка" в такава институция. Без да знае, че аз съм кандидат осиновител ми разказа много неща за "домовете", за децата, за отношението и грижите. Но най - интересно ми беше, когато каза "децата интуитивно усещат коя е подходящата майка. Имаше едно момиченце, циганче, предлагат го на едно семейство, то се скъса да реве. Те го отказаха. След време, го предложиха на една учителка, то я прегърна и ... те си го осиновиха".
За това май никой до сега не се е замислял - реакцията на детето. Всички си мислим и говорим за нашите усещания, тръпки, чувства. А чувствата и усещанията на децата?  Вярно, че едно бебе не може да реагира показателно, но ...

Мания_66, напротив!
Нали през цялото това време обяснявам, именно, реакциите на Ирина!

Добре.
Хайде отново.
Този спомен вече не е така болезнен за мен, защото може да се каже, че е просто едно трудно начало, останало в миналото и слава Богу, продължило прекрасно!

Има огромно значение, че тези деца растат без индивидуална грижа.
Има значение на каква възраст са, колко време са прекарали в Институция.
Има значение темперамента, характера на детето, както и дали е местено, взимано и връщано, малтретирано...и т.н.

Ако бях имала очакванията Ирина да ме прегърне на първата, че и на втората, че и на третата среща...а защо не и докрая на месеца, тя днес нямаше да бъде моя дъщеря!

Тя не ни погледна в очите, не ни докосна, не ни се усмихна, не ни проговори. Тогава, разбира се бях ужасно притеснена от това. И знаете ли защо? В голяма степен от прочетените тук разкази за "познаването", за радостните вопли...
Съжалявам, но доста съм развълнувана, докато пиша това.
Спомням си как отидох там, убедена, че това е моето дете. Как треперех, когато тя влезна в стаята. Как се почувствах, когато на въпроса на лелките, дали иска да дойдем пак, тя отговори категорично: НЕ. Как плаках навън и питах безпомощно приятеля ми: А сега какво? Какво? И как после казах: Ти не ме искаш, но аз те искам! - и хукнах към социалните...

Недейте, моля ви.
Не отнемайте шанса на децата да получат дом, любов, грижи и топлина, заради прекалено мистични очаквания.

Нали затова говорим. Какво искаме - да направим някое детенце по-щастливо или да направим себе си щастливи? Може би и двете не са грешни...но, моля ви, не тръгвайте с такива прекалени очаквания към срещата с вашето дете. Нима майките родили своите деца се отказват от тях, ако не са вечно и непрекъснато любвеобилни?

ДарЗаМен, извинявай ако съм засегнала някоя болезнена струнка. Но тук много се преекспонира "тръпката" при първата среща с детето. За това и написах за този разговор.
А от твоите постинги, съм придобила впечатлението, че ти си силна жена, която знае какво очаква, какво и как да постигне. И си го постигнала (вижда се от звездичките, които светят в очите на Иринка).
А онези майки, който изпитват колебания - не е ли добре да се замислят не само над техните чувства, а и над тези който изпитват децата. Ти си била убедена за себе си.  А другите? Просто не трябва да гледаме само едната страна на нещата.
Да, има значение, възрастта на детето и още куп фактори, обуславящи неговата реакция. Но това е решение, което е важно не само за майката.

Не, за мен няма проблем.

Опасявам се, че говорим за доста близки неща, но се получава недоразумение по няколко причини.

За да не бъда многословна, ще кажа само, че съм съгласна категорично относно важността на това, което изпитва детето.
Има обаче и друга истина освен тази на преекспонираното "познаване". А тя е, че да се надяваме едно дете да вземе решение е прекалено голяма отговорност за него и безпочвено като очакване от наша страна. Та дори и това да значи просто един по-особен прочит на мигновената реакция на детето при първа среща.

И наистина, благодаря за комплиментите, но всъщност нито съм силна, нито съм винаги напълно наясно какво да очаквам. Животът ме научи просто на велико търпение и труд.
Ако мога да кажа нещо със сигурност, то е, че при по-големите деца, може би донякъде търпеливото показване на постоянство в отношението към него, е по-важно,  дори и от емоционалните и демонстративни изблици на любов. Поне в началото. Докато види, че света не свършва с оградата на Дома и, че Мама не е просто название, а име означаващо връзка, закрила, топлина.

     При всеки от нас усещането идва различно, по различен начин, нали ние,хората,сме толко разнообразни!
     Как бихме могли да се повторим?
     Как бихме могли да усетим и да разпознаем по един и същи начин това,което ни обединява - майчиното чувство?
      Естествено,че нашите деца ще дойдат,не - ще се появят в живота ни по своя единствен и неповторим начин - начина,който ни е близък на нас самите като личности,като индивидуалности.

      След ужасна,трудна бременност и още по-дълго раждане ми се искаше само да легна и да заспя на спокойствие! Но не би - то ревеше непрекъснато...докато не го вземех до себе си.
       И до сега мисля,че възхищението пред красотата на едно новородено е плод на голямо лицемерие...
      А после,дни /или месеци?/ след това ,си спомням,че започна да ми трепва под лъжичката когато го гледах...такова едно безпомощно,зависещо само и изцяло от моите грижи и внимание!
     

     Така че, споко!

     Ако трябваше да разчитам на благосклонността на дъщеря ми към мен, то тя не я прояви в
нито един момент,докато я посещавахме, пък и доста време след това!За сметка на това се лепна за баща си като ваденка...

      Я да ни видите сега!
      Дори учителките в детската гр. ми казаха,че била много привързана към мене!!
      Само аз си знам през какво преминах за тази година и половина - и отчаяние, и съмнение, и безизходица, и какво ли не!
      Е, както казва мама Галя, оцеляхме!И ще продължим да оцеляваме!
   
     Това е то - живота!Целувам ви всички! С много обич: Аз
     
         
     
     

Момичета, както казва Каримова- всички сме различни и всеки има своя път към детето си и своята първа среща. За едни може да е имало влюбване от пръв поглед или Бог да е дал знак, че това дете е твоето, за други е дал изпитание. Въпросът е как ще го издържиш- едни казват- "о, нищо не почувствах", "о, ама то е циганче "и пр.,  и се отказват от детето, а други осиновяват въпреки заболяването,  въпреки , въпреки .....
ДарЗаМен-   

Чели сме за случай в които хората осиновяват деца с много проблеми, в руски форум съм чела, за осиновяване на болни от СПИН , а и за други сме чували, които търсят "здраво момиченце със сини очи и руса коса от български произход"- бих добавила, "с бемка на лявата бузка". Как според вас момичета тези последните ще прочетат знаците на съдбата и ще разберат Божията промисъл. Защото много осиновяват, но зависи от начинът по който го правят.
 Както казва Паоло Куелю- "Следвай поличбите!" И всеки трябва да следва своята поличба- за всеки тя е различна. Но в никакъв случай не означава, че ако едни майки не са почувствали нищо, то непременно другите, които казват, че са почувствали лъжат или преувеличават.
И не е вярно според мен, че децата  не биха могли да  дават знаци, когато ги видим за първи път- че ни познават , искат и са нашите деца- има и такива случаи.
Просто - нека ако сме преживели нещата по единия начин да не отричаме другия. 

При нас стана всичко за 4 дни - обадиха ни се, отидохме да го видим, и след 2 дни си го взехме. Нашият син беше на 15 дни и беше едно повито до главата с пелени бебе, с няколко косъма на главата, и една бяла пъпка на нослето. Като ни го показаха очите му бяха затворени и устичката му се отвори в нещо като усмивка или плач, издаде звук като мяучещо коте. Нищо не изпитах към това създание, даже може да се каже страх от неизвестното. След като си тръгнахме вече знаехме, че той е нашият син, но тръпки или такива неща не е имало. Даже първите дни у дома не можех да свикна, че вече съм майка и трябва да се грижа за това малко бебе, добре че беше майка ми да ми помага. Тръпката и чувствата дойдоха с грижите около малкия човек, и денонощното въртене около него. Не очаквайте да имате някакви чувства към човек, с когото се виждате за първи път, това е естествено.

Дарена много хубаво си го обяснила.
Аз знам,че в моя живот има знаци и ако не ги следвам си патя.
Всичко зависи от разбиранията на осиновителите и това как приемат детето.
Преди да видим Цецко виждах голями деца около 3 годинки от същият дом(когато носех разни работи) и даже едно така ме хареса момиченце,направо се лепна,сестрата позна по погледа ми какво се питам и само ми каза тя е обещана.Разбрах.ПОсле когато вече си имахме Цецко и чакахме 3 месеца да го заведем у нас,друго момиченце се привърза много към мен и Цецко и аз успявах да му давам поне малко нежност и ме болеше,че нямам средства да си вземем и нея.По-късно разбрах,че си е намерила страхотно семейство тук в нашия град и може след години да се срещнем с поглед,непознати,но чувстващи някаква топлина в душата незнайно от къде.Божа работа.
Обичаме се с душите ,а не с телата.
Бъдете здрави.

Именно.
Малък знак ли е да ни се обадят един прекрасен ден: Одобрени сте за родители на...?

Не отричам, напротив радвам се и благородно завиждам на хора изпитали онази специфична тръпка - разпознаването.
Но аз не говорех за нас.
Питах се какво ли е усещането, живота ти да зависи от честотата на нечий сърдечен пулс.
И от шанса да бъдеш в добро настроение и добро физическо и психическо здраве, точно в този ден и в този час.

Zoika, ДарЗаМен - това което споделяте е толкова близко до мен- сякаш аз съм го преживяла. Преживях и разминаването с едно момиченце,което щеше да се казва Дарена, но тя си намери  добро семейство и едно момченце -Ники, което беше осиновено от една самотна майка и това ме накара да изхвърля угризенията си за това, че съм сама . Разбрах, че и детето си има съдба и аз не мога да я променя- просто трябва да я следвам.
ДарЗаМен- "Одобрени сте за родители на....?" - ми прилича, на един случай в който стоя пред една витрина, гледам се и си мисля- Аз съм Майката на Боян!!!! и оттам нататък -мислите ти за сърдечния пулс и здравето са и мои.

А като говорим за поличби и знамения- вижте какво става с Фоксче!Сещам се за един случай- пречетен в една книга- семейство- нямат деца и една баба им казва да вземат  бездомно куче от улицата и да го отгледат като свое. Те го правят и не щеш ли жената не след дълго забременява. Когато се ражда детето- те решават да дадат кучето на едни свои приятели, защото ще имат бебе. Не след дълго отношенията им се развалят и те се развеждат. Смаяни отиват при бабата за съвет, а тя им казва :"Защо прокудихте кучето, което ви донесе такова щастие!Добре, че го дадохте на приятели, ако го бяхте изхвърлили на улицата щяхте да загубите детето!"
                                            на всички вас!

и ние сме на тази вълна, чакаме доклада да нибе  готов всеки момент и понеже аз съм една паника искам повечето неща да са ми ясни преди това, защото обадят ли ни си за детенце тотално ще изключа.
като споделях това с приятелки, които са родили и то много чакани деца всички ми казаха, че първите дни не са изпитвали кой знае какви майчински инстинкти, не им е трепвало, че това е тяхното детенце.
При това положение честно не възлагам много на емоциите, не очаквам като видя детенцето и да разбера, че то е моето, не очаквам ей така майчински инстинкт и такива неща като по филмите и романите.
kakayaka го беше написала най-правилно- ако отговаря на условията, които сме посочили това е нашето детенце. Всичко останало ще дойде с времето си