Я да ви питам, аз. Много ми е интересно, въпреки, че темата ми навлиза доста в личната сфера.
Това, което ме дразни напоследък е, че ние осиновителите изграждаме за нас, не знам защо, една доста странна представа.
Всички ние нямаме финансови проблеми.
Всички ние винаги сме хладнокръвни, разсъдливи и реагираме правилно - като добре програмирани машини.
Ние нямаме право на емоции - най-вече негативни.
Ние не плачем.
Ние имаме добре изградени кариери и изобщо това как ще я караме занапред, не ни тревожи.
И т.н., и т.н.
Ние сме перфектни и, ако не сме такива, трябва ожесточено да защитаваме тази представа.
Провокира ме Магьосника, но темата отдавна ми се върти в главата.
Аз лично мога да извадя бельото си на показ и да кажа: ехоооо, изгърчвам се за да мога подсигуря на детето си присъствието си и средствата да живее нормално. Така, както бих се изгърчвала, за което и да е дете в дома си - биологично или не.
Но понеже, не съм биологична майка на децата в живота ми, шшшттт, трябва да си трайкам и да се преструвам на желязната Лейди.
Какво тогава? Значи, ако съм бедна родилка, мога да гледам детето си както намеря за добре.
Но, ако съм бедна осиновителка - къш, къш - първо да си оправя социалния статус и тогава да мисля за деца?
Защо, бе хора, започвам да виждам осиновителите като някакъв особен биологичен вид?
Хора ли сме или какво?
Що да не можем и ние да се оплачем?
Темата е за оплакване, мрънкане и викане на воля.