Какво е "Тайко"? Аз май само като японския тъпан я знам тази дума 
- Публикувана: 22 юни 2007, 15:19 ч.
- Последно мнение: 11 септ. 2007, 06:50 ч.
Литературен клуб - ІV
Тъкмо щях да отговоря "не" и се сетих, че всъщност съм я чела и я имам някъде. Даже май познавах преводача. Двата тома излязоха на български в средата на 90-те, с голяма разлика във времето (2 или 3г.). На времето не ми хареса повествованието - много тежко и тромаво ми се стори. Може би е време да я изкопая за втори шанс.
А някой чел ли е "Кланът Отори" на Лиан Хърн?
А някой чел ли е "Кланът Отори" на Лиан Хърн?
Какво е "Тайко"? Аз май само като японския тъпан я знам тази дума
А някой чел ли е "Кланът Отори" на Лиан Хърн?
Да, филмът "Къщата на Духовете" е по Исабел Алиенде. Колкото пъти го гледам, толкова пъти рева, хубав филм, но много се реве (поне аз).
Забравих да се отчета след едноседмичното пребиваване на морето, ето какво прочетох (предимно на плажа 
):
Приятно и мило четиво, нещо с възрастта май разни човечни истории взеха да ме трогват
, иначе сюжет направо като от латиносериал, загубени и намерени деца, наследства.... С две думи - става за четене, но не непременно. 
Доста неприятен натуралистичен стил има този автор, имал бил чувство за хумор, дрън-дрън, нищо подобно, направо я дочетох насила тази книга, а и историята по-скоро блудкава.. Не препоръчвам особено.
Ами какво пък, за любителите на сериала става, а и не само, 7-годишният ми син я чете сега в захлас, така че нивото ви е ясно. За убиване на някой и друг час е идеална.
Това беше най-доброто ми попадение, няма да ви я описвам, всеки е добре да я открие за себе си. Книга, която те кара дълго да мислиш след това за нея...
Това са разкази и както и с романите на Джоан Харис - едни ми харесват повече, други - по-малко, но не мога да кажа, че има такива, които въобще не ми харесват. Има няколко доста добри истории, типично английски.
Тази още я мъча, признавам си, а я започнах в неделя, но не върви и не върви... Това френско течение на "невъзмутимия" роман определено не ми допада, то бива бива безразличие, ама чак пък толкоз... Поне малко емоции са ми нужни на мен, за да има интерес в едно четиво...
):Приятно и мило четиво, нещо с възрастта май разни човечни истории взеха да ме трогват
, иначе сюжет направо като от латиносериал, загубени и намерени деца, наследства.... С две думи - става за четене, но не непременно. Доста неприятен натуралистичен стил има този автор, имал бил чувство за хумор, дрън-дрън, нищо подобно, направо я дочетох насила тази книга, а и историята по-скоро блудкава.. Не препоръчвам особено.
Ами какво пък, за любителите на сериала става, а и не само, 7-годишният ми син я чете сега в захлас, така че нивото ви е ясно. За убиване на някой и друг час е идеална. Това беше най-доброто ми попадение, няма да ви я описвам, всеки е добре да я открие за себе си. Книга, която те кара дълго да мислиш след това за нея...
Това са разкази и както и с романите на Джоан Харис - едни ми харесват повече, други - по-малко, но не мога да кажа, че има такива, които въобще не ми харесват. Има няколко доста добри истории, типично английски.
Тази още я мъча, признавам си, а я започнах в неделя, но не върви и не върви... Това френско течение на "невъзмутимия" роман определено не ми допада, то бива бива безразличие, ама чак пък толкоз... Поне малко емоции са ми нужни на мен, за да има интерес в едно четиво...
Ама момичета, вие толкова бързо четете 
, аз в сравнение с вас като че ли съм първокласник баавно баавно и напоително уж 
Може би истината е че ми остава малко време за четене, но в момента съм на средата на "11 минути" на Коелю и не ми върви не ми харесва и това си е! На средата съм оставила засега и "По пътя", препрочитам си "Устата ми хубава очите ми зелени" на Селинджър а от вчера се захласвам по "Римлянката" на А.Моравия, т.е. сещате се за купчинката на нощното ми шкафче, а благодарение на вас въображаемата купчинка с бъдещи четива вече стига до тавана, че май станаха и повече
но първо съм си обещала ще е "Дона Флор"
, аз в сравнение с вас като че ли съм първокласник баавно баавно и напоително уж Може би истината е че ми остава малко време за четене, но в момента съм на средата на "11 минути" на Коелю и не ми върви не ми харесва и това си е! На средата съм оставила засега и "По пътя", препрочитам си "Устата ми хубава очите ми зелени" на Селинджър а от вчера се захласвам по "Римлянката" на А.Моравия, т.е. сещате се за купчинката на нощното ми шкафче, а благодарение на вас въображаемата купчинка с бъдещи четива вече стига до тавана, че май станаха и повече
но първо съм си обещала ще е "Дона Флор"
Ох, и аз съм от тия бавните четачки, направо съм мудна, но хлапето е малко все пак и си го гледам съвсем сама, а имам и голямо. Някой път чак се комплексирам като гледам хората как ги излапват тия книжки, чак си викам да ама аз тая дето я четох е 600 страници, а техните сигурно са някви малки 
Иначе за Памук не го намирам никак тежък, лично на мен ми е малко посредствен и не до там оригинален. Абе с две думи не ме кефи и това е.
От последно споменатите автори повечето ми са непознати. Колкото повече чета, толкова повече виждам, че нищо не съм прочела.
Иначе за Памук не го намирам никак тежък, лично на мен ми е малко посредствен и не до там оригинален. Абе с две думи не ме кефи и това е.
От последно споменатите автори повечето ми са непознати. Колкото повече чета, толкова повече виждам, че нищо не съм прочела.
Аз доста бързо чета наистина, ама сега няма да се оправдавам за това 
Лошото е, че рядко имам време да седна да чета няколко часа, защото и аз имам да си гледам бебе, батко, татко, къща, преводи, филми, разни други интереси, така че по-скоро си крадвам по някоя минута за четене в ежедневието.
Иначе, както писах по-горе, по време на почивка мога да си позволя повече да чета, та затова са ми се събрали няколко книги за тази седмица, няма и по една на ден даже, така че не е кой знае какъв подвиг.
Лошото е, че рядко имам време да седна да чета няколко часа, защото и аз имам да си гледам бебе, батко, татко, къща, преводи, филми, разни други интереси, така че по-скоро си крадвам по някоя минута за четене в ежедневието. Иначе, както писах по-горе, по време на почивка мога да си позволя повече да чета, та затова са ми се събрали няколко книги за тази седмица, няма и по една на ден даже, така че не е кой знае какъв подвиг.
Ама момичета, вие толкова бързо четете , аз в сравнение с вас като че ли съм първокласник баавно баавно и напоително уж
Може би истината е че ми остава малко време за четене, но в момента съм на средата на "11 минути" на Коелю и не ми върви не ми харесва и това си е! На средата съм оставила засега и "По пътя", препрочитам си "Устата ми хубава очите ми зелени" на Селинджър а от вчера се захласвам по "Римлянката" на А.Моравия, т.е. сещате се за купчинката на нощното ми шкафче, а благодарение на вас въображаемата купчинка с бъдещи четива вече стига до тавана, че май станаха и повече но първо съм си обещала ще е "Дона Флор"
, аз в сравнение с вас като че ли съм първокласник баавно баавно и напоително уж Може би истината е че ми остава малко време за четене, но в момента съм на средата на "11 минути" на Коелю и не ми върви не ми харесва и това си е! На средата съм оставила засега и "По пътя", препрочитам си "Устата ми хубава очите ми зелени" на Селинджър а от вчера се захласвам по "Римлянката" на А.Моравия, т.е. сещате се за купчинката на нощното ми шкафче, а благодарение на вас въображаемата купчинка с бъдещи четива вече стига до тавана, че май станаха и повече
но първо съм си обещала ще е "Дона Флор" На мен "11 минути"много ми хареса - някакси по-увлекателна ми беше ,в сравнение с другите му книги.
[
На мен "11 минути"много ми хареса - някакси по-увлекателна ми беше ,в сравнение с другите му книги.
На мен "11 минути"много ми хареса - някакси по-увлекателна ми беше ,в сравнение с другите му книги.
Това всъщност е единствената книга на Куелю, която съм чела. На мен ми хареса.
[
На мен "11 минути"много ми хареса - някакси по-увлекателна ми беше ,в сравнение с другите му книги.
На мен "11 минути"много ми хареса - някакси по-увлекателна ми беше ,в сравнение с другите му книги.
Това всъщност е единствената книга на Куелю, която съм чела. На мен ми хареса.
На мен пък ми е пета или шеста негова книга /не подред четени/ ...може би съм се преситила на стила му
"Вероника...", "Демонът и синьорита Прим" ми харесаха доста повече.
[
На мен "11 минути"много ми хареса - някакси по-увлекателна ми беше ,в сравнение с другите му книги.
На мен "11 минути"много ми хареса - някакси по-увлекателна ми беше ,в сравнение с другите му книги.
Това всъщност е единствената книга на Куелю, която съм чела. На мен ми хареса.
На мен пък ми е пета или шеста негова книга /не подред четени/ ...може би съм се преситила на стила му
"Вероника...", "Демонът и синьорита Прим" ми харесаха доста повече.Аз пък точно след тази книга се отказах въобще да чета Коелю, дотогава всичко бях изчела.
Аз пък точно след тази книга се отказах въобще да чета Коелю, дотогава всичко бях изчела.
Привет, момичета! 
Поздравелния за всички вас, които сте живо доказателство, че "мишката няма да изяде книжката"!
Тази сутрин довърших "Името ми е Червен" от Орхан Памук - ами ако кажа, че на един дъх съм я чела, ще излъжа.
Започнах я миналата година и на 30-40 стр. се отказах. Може би не е за моя акъл сега, казах си. Този месец се хванах и я дочетох. Може би историите за изкуство и стил ми дойдоха в повече, може би не четох достатъчно внимателно, но така и не се насладих на произведението. Около средата беше приятно, но после забелязах, че много често се повтарят едни и същи идеи, нещо зациклих и ми стана досадно... Както и да е, Орхан Памук безспорно е явление в литературата, но аз лично ще огранича срещите си с него до тази книга.
За Коелю мнението ми е положително, ако човек има нужда от този тип книжки. На мен не ми бяха интересни, защото той просто систематизира всеизвестни истини, до които аз и повечето ми приятели, които са го чели, са достигнали още в тийнейджърските години. Да не се обиждат феновете. В никакъв случай не искам да кажа, че не е добър - напротив, хубаво е да се прочетат книгите му, но от сърце и като нещо задължително не бих ги препоръчала.
Поздравелния за всички вас, които сте живо доказателство, че "мишката няма да изяде книжката"! Тази сутрин довърших "Името ми е Червен" от Орхан Памук - ами ако кажа, че на един дъх съм я чела, ще излъжа.
Започнах я миналата година и на 30-40 стр. се отказах. Може би не е за моя акъл сега, казах си. Този месец се хванах и я дочетох. Може би историите за изкуство и стил ми дойдоха в повече, може би не четох достатъчно внимателно, но така и не се насладих на произведението. Около средата беше приятно, но после забелязах, че много често се повтарят едни и същи идеи, нещо зациклих и ми стана досадно... Както и да е, Орхан Памук безспорно е явление в литературата, но аз лично ще огранича срещите си с него до тази книга.
За Коелю мнението ми е положително, ако човек има нужда от този тип книжки. На мен не ми бяха интересни, защото той просто систематизира всеизвестни истини, до които аз и повечето ми приятели, които са го чели, са достигнали още в тийнейджърските години. Да не се обиждат феновете. В никакъв случай не искам да кажа, че не е добър - напротив, хубаво е да се прочетат книгите му, но от сърце и като нещо задължително не бих ги препоръчала.
Статия от вестник "Капитал" за книгата на Лаура Ескивел "Съкровени вкуснотии":
Книгата на Лаура Ескивел „Съкровени вкуснотии“ (превод от испански на Боряна Дукова), която „Колибри“ пусна сред своите „летни четива“, е своеобразно продължение на култовата „Като гореща вода за шоколад“. В някаква степен тя е метатекст, който описва успеха на „Като гореща вода за шоколад“ и механизмите на направата й, реферира към посланията й, намесва биографичното. В същото време „Съкровени вкуснотии“ представя и истории, които се вписват в жанра на един нов роман, който следва традицията на „Като гореща вода за шоколад“, но добавя и нови смисли, разширява кръга от героите, надгражда значения, експериментира с нови техники. И най-сетне, тя е и програмна есеистика, нещо като „Собствена стая“ на Вирджиния Улф, но от едно друго време, произлизаща от друга култура и, разбира се, появяваща се в съвсем друг контекст. Давам си сметка, че сравнението с Улф може да звучи и малко скандално, но за мен то е някак неизбежно. Защото целта и на „Съкровени вкуснотии“ е да наложи някаква философия на женското, която тръгва не от извоюването на „собствена стая“, а от завръщането в кухнята, респективно дома. И която иска да види жените със свой път и удовлетворени от факта, че са жени, с всичко, което произтича от това.
Както стаята при Улф е метафора на собствения доход, самостоятелността, професията, правото на мнение, така кухнята при Ескивел е метафора на узаконяването на женскостта и любовта, на магическото, емоционалното, на традицията дори, доколкото кухнята е мястото, в което звучат гласовете на всички предходнички. И то не само на тези с професия, не само на интелектуалките, но на всички жени, които с любовта си са допринесли за съществуването на нещата. Не твърдя, че „Съкровени вкуснотии“ е антиинтелектуална книга, но тя много рязко отваря границите и опитва да канонизира женското в цялата му разноликост и многопластовост, допускайки, че вкусът към живота и вкусът на живот в литературата и изкуството са равнопоставени и необходими. Оттук и по прустовски перифразираното послание, че „в кухнята няма загубено време, по-скоро се възвръща изгубеното време“. Защото тя е символ на храната, която храни духа и душата и дарява с език, родина и идентичност, която слива магическото и рационалното, която ни кара да се научим да запечатваме любовта във всичко, което правим, и която осигурява тайнствения обред на храненето, което си е сливане с вселената.
Но „Съкровени вкусотии“ надскача дори опита си да бъде програмна женска книга и се налага и като своеобразна утопия за „новия“ човек, който не трябва да противопоставя мъжете и жените, който трябва да бъде помнещ, сетивен, цялостен, отворен, изобщо да е „същество, надарено с човешки ценности“ и да налага един свят, в който границите не съществуват, в който предразсъдъците са забравени и в който космическите корени стигат много по-далеч от етническите.
http://www.capital.bg/show.php?storyid=373005
И за новата книга на Ваня Щерева "30 неизвинени":
Тридесет души в една класна стая. Най-различни. Както различни са хората, с които живеем, тези, които не познаваме, всички, всички хора. Различни. „30 неизвинени“ се нарича новата книга на Ваня Щерева. Няма да я наричам роман. Всеки неин читател може да я определи, както си пожелае. Без да се интересува от жанровата си памет, опит или нагласа. И наистина е време да не се занимаваме толкова или въобще да не се занимаваме с жанрови определения. По-важното е, че това е книга, която хваща. Не е много лесно да се каже с какво точно. Прави го поне с няколко неща. С героите си. Забавни, някои определено луди, объркани, подредени, приказливи, мълчаливи, с различни професии, с различни желания, някои въобще без желания, прости, сложни... Всякакви. Хваща и с нарочната или случайно намерена непретенциозност. Със спонтанността и лекотата на езика. Жив език - този, който говорим на улицата, вкъщи, сред приятели. В така нареченото ежедневие. Непретенциозни на пръв поглед са монолозите на 30-те герои и тяхната класна (които още един герой - магнетофонът - записва). Историите, случващи се с тях, също не могат да се нарекат сложни или кой знае колко необичайни. Под тази естественост обаче има снопове мъдрост. Обмисляне на живота и това, кое е ценно в него, кое - не. Има улавяне на базови човешки склонности и нагласи. Тълкуване на външните знаци на поведението и общуването с другите. На себеразкриването и себескриването. И в „30 неизвинени“, както и в предишната си книга „Образцов дом“, Ваня Щерева постига нещо, твърде важно за четенето, за възприемането от читателя на написаното?- лекота и естественост на повествуванието (в случая на монолозите), прорязани обаче от много съсредоточени и дълбоки разбирания за външното и вътрешното на човека, за несъвпада между тях, за разминаването със самия себе си, за надеждите и разочарованията, за относителността на истината и лъжата. Не зная дали това е обмислена стратегия или просто случайно постигнато, но няма и особено значение. Важното е, че книгата й има наистина намерени входове към читателя. Самата Ваня пък е намерила свой стил, свой почерк - вече разпознаваеми и отличаващи се. Което също е за добро. Такова е и оформлението на „30 неизвинени“ - корица и хартия, графика и шрифт, които да затворят съдържанието в най-прилягащата му форма. За да станат неизвинените отсъствия едно сигурно присъствие.
http://www.capital.bg/show.php?storyid=373006
Книгата на Лаура Ескивел „Съкровени вкуснотии“ (превод от испански на Боряна Дукова), която „Колибри“ пусна сред своите „летни четива“, е своеобразно продължение на култовата „Като гореща вода за шоколад“. В някаква степен тя е метатекст, който описва успеха на „Като гореща вода за шоколад“ и механизмите на направата й, реферира към посланията й, намесва биографичното. В същото време „Съкровени вкуснотии“ представя и истории, които се вписват в жанра на един нов роман, който следва традицията на „Като гореща вода за шоколад“, но добавя и нови смисли, разширява кръга от героите, надгражда значения, експериментира с нови техники. И най-сетне, тя е и програмна есеистика, нещо като „Собствена стая“ на Вирджиния Улф, но от едно друго време, произлизаща от друга култура и, разбира се, появяваща се в съвсем друг контекст. Давам си сметка, че сравнението с Улф може да звучи и малко скандално, но за мен то е някак неизбежно. Защото целта и на „Съкровени вкуснотии“ е да наложи някаква философия на женското, която тръгва не от извоюването на „собствена стая“, а от завръщането в кухнята, респективно дома. И която иска да види жените със свой път и удовлетворени от факта, че са жени, с всичко, което произтича от това.
Както стаята при Улф е метафора на собствения доход, самостоятелността, професията, правото на мнение, така кухнята при Ескивел е метафора на узаконяването на женскостта и любовта, на магическото, емоционалното, на традицията дори, доколкото кухнята е мястото, в което звучат гласовете на всички предходнички. И то не само на тези с професия, не само на интелектуалките, но на всички жени, които с любовта си са допринесли за съществуването на нещата. Не твърдя, че „Съкровени вкуснотии“ е антиинтелектуална книга, но тя много рязко отваря границите и опитва да канонизира женското в цялата му разноликост и многопластовост, допускайки, че вкусът към живота и вкусът на живот в литературата и изкуството са равнопоставени и необходими. Оттук и по прустовски перифразираното послание, че „в кухнята няма загубено време, по-скоро се възвръща изгубеното време“. Защото тя е символ на храната, която храни духа и душата и дарява с език, родина и идентичност, която слива магическото и рационалното, която ни кара да се научим да запечатваме любовта във всичко, което правим, и която осигурява тайнствения обред на храненето, което си е сливане с вселената.
Но „Съкровени вкусотии“ надскача дори опита си да бъде програмна женска книга и се налага и като своеобразна утопия за „новия“ човек, който не трябва да противопоставя мъжете и жените, който трябва да бъде помнещ, сетивен, цялостен, отворен, изобщо да е „същество, надарено с човешки ценности“ и да налага един свят, в който границите не съществуват, в който предразсъдъците са забравени и в който космическите корени стигат много по-далеч от етническите.
http://www.capital.bg/show.php?storyid=373005
И за новата книга на Ваня Щерева "30 неизвинени":
Тридесет души в една класна стая. Най-различни. Както различни са хората, с които живеем, тези, които не познаваме, всички, всички хора. Различни. „30 неизвинени“ се нарича новата книга на Ваня Щерева. Няма да я наричам роман. Всеки неин читател може да я определи, както си пожелае. Без да се интересува от жанровата си памет, опит или нагласа. И наистина е време да не се занимаваме толкова или въобще да не се занимаваме с жанрови определения. По-важното е, че това е книга, която хваща. Не е много лесно да се каже с какво точно. Прави го поне с няколко неща. С героите си. Забавни, някои определено луди, объркани, подредени, приказливи, мълчаливи, с различни професии, с различни желания, някои въобще без желания, прости, сложни... Всякакви. Хваща и с нарочната или случайно намерена непретенциозност. Със спонтанността и лекотата на езика. Жив език - този, който говорим на улицата, вкъщи, сред приятели. В така нареченото ежедневие. Непретенциозни на пръв поглед са монолозите на 30-те герои и тяхната класна (които още един герой - магнетофонът - записва). Историите, случващи се с тях, също не могат да се нарекат сложни или кой знае колко необичайни. Под тази естественост обаче има снопове мъдрост. Обмисляне на живота и това, кое е ценно в него, кое - не. Има улавяне на базови човешки склонности и нагласи. Тълкуване на външните знаци на поведението и общуването с другите. На себеразкриването и себескриването. И в „30 неизвинени“, както и в предишната си книга „Образцов дом“, Ваня Щерева постига нещо, твърде важно за четенето, за възприемането от читателя на написаното?- лекота и естественост на повествуванието (в случая на монолозите), прорязани обаче от много съсредоточени и дълбоки разбирания за външното и вътрешното на човека, за несъвпада между тях, за разминаването със самия себе си, за надеждите и разочарованията, за относителността на истината и лъжата. Не зная дали това е обмислена стратегия или просто случайно постигнато, но няма и особено значение. Важното е, че книгата й има наистина намерени входове към читателя. Самата Ваня пък е намерила свой стил, свой почерк - вече разпознаваеми и отличаващи се. Което също е за добро. Такова е и оформлението на „30 неизвинени“ - корица и хартия, графика и шрифт, които да затворят съдържанието в най-прилягащата му форма. За да станат неизвинените отсъствия едно сигурно присъствие.
http://www.capital.bg/show.php?storyid=373006