чуждо дете-мое дете

Засега не.

Дар за Мен нямам думи , страхотно написано.   

Мили момичета, благодаря за красивите думи.
Но ми се ще да обясня, че поста ми е, разбира се само част от тази нелека действителност - тази на изоставените деца.
Някои от вас познават тази действителност, поради честите посешения на институциите за деца лишени от родителски грижи.

Призива ми е наистина простичък и се основава на личния ми опит.
Самата аз, с напредването на годините, купищата ангажименти и защо не - финансови проблеми, ходя по-рядко, отколкото бих искала в тези Домове.
Затова, чисто математически, си помислих - ако за пет жени е трудно, как би изглеждало за 100 жени, редуващи се и следователно правещи възможни, почти ежедневните посещения при тези деца?

Някои от вас ще кажат, че не биха имали силите. Така си мислех и аз преди много години. Вярно, тези тъжни очи, се запечатват в съзнанието за цял живот, идват в съня ни, питат ни, викат ни...Но, повярвайте, една усмивка, една прегръдка, понякога струват повече от който и да е подслон. Защото утре, когато тези деца най-сетне намерят истински дом, ще бъдат по-малко обременени.

Може би трябва да споменем някои банални факти, които обаче, не са толкова известни:

- Тези деца страдат силно от откъсването от биологичната майка, дори и да не я помнят
- Тези деца не са люляни или приспивани с песен - затова развиват рефлекса да са полюшват сами, било за да заспят или за да се успокоят, нещо което може да трае до зряла възраст
- За тези деца не се полага индивидуална грижа, затова те изостават в развитието си - интелектуалното, както често и в двигателните си функции
- Тези деца не знаят истинското значение на думата "мама", но инстиктивно търсят една топла гръд, нежното ухание на жена и едни усмихнати очи, които да помнят в самотните си дни.
- Тези деца, живеят в изолация, независимо, че напоследък доста дирекции на Домове, се грижат по-големите деца да посещават и обичайни детски градини, изобщо, децата да са социално интегрирани, доколкото е възможно. Затова тези деца често се плашат от външния свят, той е непознат за тях, страшен и несигурен.
- Жените грижещи се за тях, често са недостатъчни и се концентрират основно във физическото отглеждане на децата. Време за милувки и игри, няма толкова. Затова и е по-вероятно някое такова дете да ви удари, незнаейки как да изрази емоцията си или да се отдръпне сконфузено

и още много...Може би, дори това не е най-важното, но са част от нещата, за които бихте могли да помогнете. С едно посещение на Дом в месеца или на два, три месеца. Някой беше казал: Много сме, силни сме!
Можете да се обърнете към ДБМ, можете да се организирате както намерите за най-добре, стига да има желание, начини има.

Хубави почивни дни!

Днес в дома за деца в Драгалевци, който е за деца от 3 до 7 години бях свидетел как две момиченца на 7 и 8 години, които до месец ще бъдат преместени в следващият дом (от 7 до 18год) се грижеха за малките точно като майки- наслагаха ги на гърнетата, заведоха всяко до креватчето му, извадиха му завивката от гардеробчето, а ние ходехме след тях и ги целувахме за лека нощ. Впечатлих се, защото виждам това за пръв път. В другите домове от малки вече са в конкуренция и като в джунгла- големите бият малките, силните бият слабите...Имаше и друго-там има 4 дечица със синдрома на Даун, но там с тях се работи-макар, че на 55 деца да има 3 възпитателки. Децата са контактни, говорят, повтарят думички, правят опити да рисуват...А после? Полсе отиват в помощно училище. Тях българи не ги осиновяват..Родителите им идват само на рождените им дни. 3 от тях нямат отказ. Както нямат отказ и 90% от здравите деца по домовете.
Много има какво да се види , макар и само с едно посещение. Макар, че -обещавам ви- един път , ако дойдете-няма да е за последно. И наистина с една прегръдка може много да се промени. Може би не съдбата и бъдещето, но със сигурност -денят за едно дете.

Аз искам много да дойда с вас другия път! Канех се да пиша днес сутринта в специалната темичка за това, но така и не ми остана време. Но ще проверявам кога ще ходите отново и съм с вас 

Sway, кликни в линка в подписа ми и се разпиши в темата-винаги има информация, когато се ходи някъде, или пиши в темата на ДБМ- различни инициативи са, но това няма никакво значение- всеки намира своя начин да помага на децата . 

Дар за Мен , страхотно и изчерпателно си го напiсала. Така е, и жалкото за тези деца е, че дори и да имат дом след години тези нужди, които не са били задоволени, дават отражение за цял живот. Аз съм една от майkите основили дете. Дори незнам какъв проблем имаме или дали въобще имаме такъв, просто за 5 години не  се получи. Аз работех преди 3 години по проект за превод на американския справочник за "Осиновяване и Приемна грижа". C дни превеждах и плачех , когато четях примерите, за децата които минават през"ада" в собствените си семейства и по домовете. Още тогава решихме с мъжа ми, че един ден ще осиновим, без значение дали имаме биологични деца. "чуждо дете"-няма такъв термин. В първия миг, когато съзрях А.J, знаех че е моето бебе. Безсънните нощи, вълнението, когато се усмихва, страха когато плаче- не са по-различни тези чувства при биологичните деца. Ставаш родител и детето ти е дете, когато се грижеш за него, когато се смееш и страдаш с него, а не само, защото си му дал живот и споделяте едно и също ДНК. Да, има много семейства които искат да осиновят, но има още повече деца, които се нуждаят от дом, някoй да ги гуше  преди да заспят и поне веднъж да чуят думите "обичам те".

Не е точно така... Аз преди 2 години исках да осиновя момиченце( ромче  със здравословни проблеми). Детето е осиновено от България, но семейството има  малки деца и реши, тогава, че не може да се грижи за това дете. Какво ли не правихме, за да може да го приберем при нас, но щата не ни го даде, защото нямахме други деца. Тези деца са za така нареченето "хуманитарно осиновяване". За семейства, които имат вече деца, най често отраснали. Причината е, че този тип деца имат нужда от повече внимание, често имат проблеми и на нас ни казаха, че най- вероятно няма да може да осиновим други деца, ако вземем това момиченце. Заради проблемите им, често тези деца са агресивни и са заплаха за по-малките деца на осиновителите им. Тук е широко разпространено "хуманитарното осиновяване", затова чужденците  осиновяваха тези деца от България, но заради корупция вече е много трудно.

 


Емка,

да си призная се възхищавам на хора, които осиновяват деца.
аз самата съм много разколебана, дали бих или не бих.
по-скоро съм малодушна и клоня към 'не'.

Винаги съм си мислела 4е един ден ако имам възможност ще осиновя на всяка цена и не смятам 4е е тъпо, още от деца като правим пролетно и есенно по4истване на гардероби и игра4ки сме носили на два дома за сираци и ще продължаваме

Еми, благодаря ти, че го каза, и че си го формулирала така добре. Това е смисъла. Не можем да променим света, но можем да се опитаме да обичаме и да дарим малко от любовта си, и на тези деца. Те имат ОГРОМНА нужда, от прегръдка, персонално внимание, усмивка, любов.....

МЕРЕЛИН, следващият път непременно ще те запозная с дъщерите си. И Emi също! 

велики сме на приказки, това сме го доказали, гледам, че темата се е изместила, доколкото виждам, тя е за - бихте ли осиновили, при наличие на свои деца - Да бих, и се надявам да успея някой ден, и познавам семейство, което осинови, дори без да е мислило за това някога - имат си две свои деца, но детето, което осиновиха, само ги намери, и сега е щастливо, те също, иска ми се и аз да успея някой ден. .........макар да ми се иска да дойде ден, без деца в домовете.......
Гледам, че се пише за гушкане, за прегръдки - много са ценни за децата, но за малките дечица, защото след това, пример - децата от дома в Трън, ходя постоянно при тях, и всеки път ми казват в очите - мислиш ли, че ни е достатъчно да идваш веднъж на 2 - 3 седмици, за по 3-4 часа, мислиш ли? - и са прави, не не мисля, че е достатъчно, не мисля, че съм променила каквото и да било за тях - живеят си в същата мизерия, общуват си по същия животински начин, и са много прави, че там аз не бих виряла дори и седмица,  че ако искам да им помогна - да ги махна от там. Обаче 18 000 деца трудно бих махнала от където и да било, и това е, което най - много ми тежи:(

Защото сте малко. Ако ходещите на две, три седмици, за по 3-4 часа бяха с десетки повече, тази липса би била малко по-нищожна.

И...вярвайте ми като майка на едно осиновено, по-голямо дете, прегръдките и ласките имат по-голямо значение, отколкото си мислите.
Тя вече не помни овехтелите дрешки и оскъдните ястия, липсата на шоколад и играчки, но помни самотните нощи, в които се е приспивала люлееки се бясно наляво, надясно, помни подигравките, помни шамарите...
Помни, дори, колко се е учудила на тази странна жена - "другата майка" с нейното особено желание да я докосва, да я гали.

Проумейте истинския глад на тези деца.
Колко от тях ще са вече прекалено голями, когато настъпят реални и значителни промени в законодателството?
И колко от тях биха се адаптирали далеч по-лесно и бързо в новите си домове?
И дали този незначителен факт не би помогнал, много повече хора да не се ограничават в изискванията за възраст, а биха поели грижата и за деца, които отлично помнят миналото си?

Всичко е в пряка зависимост. Няма по-важни или по-маловажни неща. Ласките, допира, вниманието са едни от тях.