Как говорите с децата си!

Говоря с тях като с нормални човешки същества. Не се лигавя и не говоря на бебешки. Питам ги как им е минал деня и какво са правили. Разказвам им какво съм правила и къде съм била. Коментирам разни неща пред тях.
Това, че са малки, не означава автоматично, че са глупави.

Баща им обаче понякога им говори по бебешки и аз се дразня.

Говоря си с нея нормално, като с приятелка. Понякога се улавям, че й обяснявам неща, които едва ли разбира и гледам да опростявам.

Като с голям човек!!!!!

Понеже целта е не само да се похвалим, а явно по- скоро да обсъдим проблемите в общуването с децата, бих искала да споделя, че често се чувствам изморена и не ми се говори не само с децата, но и с никого въобще. Понякога не се харесвам, но се чувствам толкова изчерпана, след като се прибера от работа, че си казвам, че май е по- добре нищо да не правя на сила, отколкото да отговарям изнервено или неадекватно. Никога няма да забравя как веднъж толкова бях гроги, че си легнахме преди вечеря на спалнята със сина ми, докато татко ни приготви вечеря и той ми разказваше нещо от градината. Аз съм задрямала и се усещам как от устата ми излиза нещо от сорта на: "Ами да-а-а, най- добре е с вестника да се нахраним..." /не знам точно тази глупост от къде ми е дошла/, което ме разбуди и чух, как сина ме пита: "Какво, какво ми каза?", на което отговорих, вече по- трезва: "Нищо, мамо, не се впечатлявай, заспала съм!" /то си беше точно така/.
Дори съм молила населението у нас просто да ме оставят на мира за поне 10-15 минути, защото понякога имам чувството, че ще припадна от умора.
Понякога усещам, че започвам да се заяждам- напр. когато нещо е сгафил, според моите критерии, започвам заядливо да му задавам въпроси и сама се изнервям още повече, повишавам тон дори и без да имам насрещна реакция. Искам да кажа- самонавивам се.
Иначе когато съм адекватна не усещам значителни проблеми при общуването си с големия син.
Малкият е бебе и за отношенията ни с него няма смисъл още да коментирам.

Като казваме "Като с голям човек" дали все пак си даваме сметка, че децата са си деца, за тях родителят трябва да е и авторитет и опора. Не върви например да говориш с детето както с възрастен за душевните си страхови и терзания, за проблемите си с мъжа и работата и да очакваш от него успокоени е и разбиране /някои родители обаче го правят/. Така че, аз се коригирам - не говоря с дъщеря си като с възрастна, а като с разумен човек - от който мога много да науча и на който мога много да дам.
BirdsFlu и аз много често признавам, че не знам и трябва да потърся отговора в книгите. Странни са ми родителите, които с погрешната представа, че ще оронят авторитета си, не признават незнанието си и винаги имат отговор за всичко /пък дори и да е тотално грешен/

Говоря много и за всичко... говоря малко... или си мълча...
Много е специфично. Много е комплексно... Много е индивидуално...
Опитвам се хем да съм майка им, хем да съм приятелчето им. Трудно е.
На въпроси, на които нямам отговор казвам просто: не знам.

Подразбира се, че не за такива разговори иде реч....Това би натоварило и възрастни хота, а деца......

Хич не се се подразбира. На мен от малка са ми били говорени неща, който далеч не са подходящи за деца /бащата е фен на разговорите за смъртта и как всеки момент ще умре/. А колко често съм чувала майки да обясняват на децата си какъв точно бил баща им, или за онзи "простак" шефа заради който сега няма пари или да коментират неодобрително свекървата /баба ти така, баба ти онака.../
Предполагам, че под "като с голям човек" се няма напредвид само граматически вярно

колкото по-малко е детето ,толкова по-лесно се общува с него,нооо с годинките почват да стават нечуващи,ние ставаме по-изнервени и комплексно в един момент нишката се загубва .когато големият ми син беше на 5 год. го водих на доктор ущи-нос-гърло да му прегледа ушити и дали има някакъв проблем със слуха,какво мислите се случи там,моя строен на столчето а доктора ,възрастен мъж му поднася към ухото камертона и леко удря по него след което го пита чули нещо ,моя се замисля и казва НЕ,А ТИ ЧУ ЛИ? , .ОБЕСНЕНИЕТО НА ДОКТОРА БЕШЕ -БЕЗ ПРОБЛЕМИ СЪС СЛУХА ,ПРОСТО БЪРЗО ИНТЕЛЕКТУАЛНО РАЗВИТИЕ И ИГНОРИРАНЕ ЗА МОМЕНТИ ОТ ЗАОБИКАЛЯЩИЯ ГО СВЯТ!
с времето почна да чува малко повече,като му говоря ,но сега сме на етап всезнаещ ,всекомпетентен,всеразбиращ ,чуждо мнение не търпи....абе не е лесно ,така че...трябва упоритост и много здрави нерви

Ами да се надяваме, че всички са имали предвид нормалми разговори

Говоря така, както мога да говоря само с моето си дете.

 

Опитвам се да го науча да споделя  - с въпроси от типа - как си? Какво правихте днесв гарината? А на теб това беше ли ти интересно? Опитвам се да му покажа, че съпреживавам тревогите му, че споделям емоциите му. Опитвам се да го поощрявам да разказва - карам го да ми разказва случки, приказки и т.н. и си придавам заинтригуван вид. Споделям с него собствените си емоции - не му спествям това, че съм тъжна или разстроена - за мен емпатията е много важно нещо и е важно да се развива у децата - изключително се радвам, когато синът ми се смее когато съм весела, успокоява ме, когато съм тъжна и ми разказва ежедневието си вечер - това прави хората близки, а ако научим децата си да споделят и да съпреживяват ще им спестим много пари за психоаналитици след време.