Честито бебче!!! 
- Публикувана: 12 март 2005, 18:16 ч.
- Последно мнение: 28 март 2005, 21:19 ч.
Днес geminarius стана МАМА!!!
.ДА ИМ Е ЖИВА И ЗДРАВА МАЛКАТА- ГОЛЯМА МОМА.МНОГО ДА ГИ РАДВА И СЛУШКА
и да ви носи много щастливи мигове!!! 
Момичета, благодаря за топлите пожелания! 
ТУК съм качила снимки, ако искате да ги разгледате.
Копирам разказа за раждането, който пуснах в дир-а:
Раждането на Сара :о)
Бях обещала да разкажа за раждането, макар да няма какво толкова за разказване, понеже всичко мина много бързо
Терминът ми беше на 2.3.05.
На 9.03.05 вече реших да родя със секцио, понеже бебето обещаваше да е над 4,300 кг, а вече закъсняваше порядъчно.
В четвъртък, 10.3.05, се разбра, че секциото го изместват за събота, понеже в неделя, както беше първоначалната уговорка, не правят по желание.
И така, в събота, 12.3.05, в 06.00ч. с мъжа ми пристигнахме в болницата, сложиха ми система и кабели да следят тоновете и се започна едно дремене и чакане.
Секциото беше определено да е в 9.00ч, но го отмениха за 10.00, понеже имаше един спешен случай. Аха да стане 10.00ч и пак дойдоха да ни информират, че преди 12.00ч. няма да ми дойде редът.
Та дремуцаме ние с мъжа ми, навън пердаши един красив сняг, а от съседната стая една жена вече няколко часа надава бойни викове, при които аз поне 50 пъти благодарих на свекър и свекърва ми, че ме посъветваха да раждам със секцио
По някое време получих контракции (първите до този момент, а преносвах вече 10 дни), но след като посетих тоалетната, спряха. И слава Богу, понеже се притесних, че ще ме накарат да си раждам нормално
Накрая дойде и моят ред, закараха ме в операционната и се почна едно търсене на място, където да ми сложат спиналната анестезия.
Тук малко ще се отклоня от темата, за да вметна, че докато бях бременна, изпитвах неуписуем ужас от всякакви видове анестезии в гръбначния стълб, но когато дойде моментът, само исках всичко да свърши по-бързо, за да мога да гушна по-скоро бебето.
Анестезиологът ми обясни как ще търси подходящото място, че не трябва да мърдам, а само да изпълнявам това, което ми каже... и се започна.
Мъжът ми беше седнал на стол до мен, до главата ми, говорихме си за това, че ме е страх дали ще харесам бебето на външен вид, обяснявах му какво усещам и какво предполагам, че ми правят и наистина в момента, в който натиснаха бебето по дупето цялата се наежих, затаих дъх и в следващата секунда Сара изплака.
Показаха ми я и аз надух гайдата, само я гледах, асимилирайки мисълта, че това е МОЕТО бебе, а дори не можех да я докосна, понеже ръцете ми още бяха вързани отстрани на масата.
След малко я отнесоха да я измерят, връчили са я на мъжа ми, а мен започнаха да ме зашиват със скобите.
Всички от лекарския екип се изредиха да ми честитят и да казват колко е сладка Сара и ето че мъжът ми се върна с нея, седна до мен и я облегна на рамото ми.
Първото, което ми направи впечатление, е че Сара поспря да плаче и след като я погалих по бузката, докоснах най-копринената и най-фина кожичка на света.
Цялото раждане, от разреза до изплакването на Сара е продължило около 2-3 минути.
След това доста неща ми се губят, разбрах, че ще ме върнат в стаята, а мъжът ми и Сара ще ме чакат там.
В следващия момент вече Сара се гушкаше в мен, а аз от страх да не я разплача, не смеех да я изместя така, че да виждам личицето й. Та няколко часа дори не знаех точно как изглежда, понеже на масата, докато ме шиеха, тя де факто ми се падаше с главата надолу
Това е общо взето. За разлика от тези в поликлиниката, лекарите от операционния екип, както и акушерките, се държаха съвсем човешки и мило, с абсолютно разбиране за избора ми за секцио.
Аз се възстанових много бързо от операцията - вечерта, след раждането, вече станах сама, без чужда помощ, а на следващия ден спокойно пощъках из коридора.
По време на целия ни престой в болницата (6 дни) Сара си беше при мен в стаята и имах време да й се нарадвам и нагледам.
На 26.3.05 Сара стана на 2 седмици и още не мога да повярвам колко много се е променила за този кратък период. Добре, че сме направили много снимки, защото много от типичните й новородени черти вече ги няма
ТУК съм качила снимки, ако искате да ги разгледате.
Копирам разказа за раждането, който пуснах в дир-а:
Раждането на Сара :о)
Бях обещала да разкажа за раждането, макар да няма какво толкова за разказване, понеже всичко мина много бързо
Терминът ми беше на 2.3.05.
На 9.03.05 вече реших да родя със секцио, понеже бебето обещаваше да е над 4,300 кг, а вече закъсняваше порядъчно.
В четвъртък, 10.3.05, се разбра, че секциото го изместват за събота, понеже в неделя, както беше първоначалната уговорка, не правят по желание.
И така, в събота, 12.3.05, в 06.00ч. с мъжа ми пристигнахме в болницата, сложиха ми система и кабели да следят тоновете и се започна едно дремене и чакане.
Секциото беше определено да е в 9.00ч, но го отмениха за 10.00, понеже имаше един спешен случай. Аха да стане 10.00ч и пак дойдоха да ни информират, че преди 12.00ч. няма да ми дойде редът.
Та дремуцаме ние с мъжа ми, навън пердаши един красив сняг, а от съседната стая една жена вече няколко часа надава бойни викове, при които аз поне 50 пъти благодарих на свекър и свекърва ми, че ме посъветваха да раждам със секцио
По някое време получих контракции (първите до този момент, а преносвах вече 10 дни), но след като посетих тоалетната, спряха. И слава Богу, понеже се притесних, че ще ме накарат да си раждам нормално
Накрая дойде и моят ред, закараха ме в операционната и се почна едно търсене на място, където да ми сложат спиналната анестезия.
Тук малко ще се отклоня от темата, за да вметна, че докато бях бременна, изпитвах неуписуем ужас от всякакви видове анестезии в гръбначния стълб, но когато дойде моментът, само исках всичко да свърши по-бързо, за да мога да гушна по-скоро бебето.
Анестезиологът ми обясни как ще търси подходящото място, че не трябва да мърдам, а само да изпълнявам това, което ми каже... и се започна.
Мъжът ми беше седнал на стол до мен, до главата ми, говорихме си за това, че ме е страх дали ще харесам бебето на външен вид, обяснявах му какво усещам и какво предполагам, че ми правят и наистина в момента, в който натиснаха бебето по дупето цялата се наежих, затаих дъх и в следващата секунда Сара изплака.
Показаха ми я и аз надух гайдата, само я гледах, асимилирайки мисълта, че това е МОЕТО бебе, а дори не можех да я докосна, понеже ръцете ми още бяха вързани отстрани на масата.
След малко я отнесоха да я измерят, връчили са я на мъжа ми, а мен започнаха да ме зашиват със скобите.
Всички от лекарския екип се изредиха да ми честитят и да казват колко е сладка Сара и ето че мъжът ми се върна с нея, седна до мен и я облегна на рамото ми.
Първото, което ми направи впечатление, е че Сара поспря да плаче и след като я погалих по бузката, докоснах най-копринената и най-фина кожичка на света.
Цялото раждане, от разреза до изплакването на Сара е продължило около 2-3 минути.
След това доста неща ми се губят, разбрах, че ще ме върнат в стаята, а мъжът ми и Сара ще ме чакат там.
В следващия момент вече Сара се гушкаше в мен, а аз от страх да не я разплача, не смеех да я изместя така, че да виждам личицето й. Та няколко часа дори не знаех точно как изглежда, понеже на масата, докато ме шиеха, тя де факто ми се падаше с главата надолу
Това е общо взето. За разлика от тези в поликлиниката, лекарите от операционния екип, както и акушерките, се държаха съвсем човешки и мило, с абсолютно разбиране за избора ми за секцио.
Аз се възстанових много бързо от операцията - вечерта, след раждането, вече станах сама, без чужда помощ, а на следващия ден спокойно пощъках из коридора.
По време на целия ни престой в болницата (6 дни) Сара си беше при мен в стаята и имах време да й се нарадвам и нагледам.
На 26.3.05 Сара стана на 2 седмици и още не мога да повярвам колко много се е променила за този кратък период. Добре, че сме направили много снимки, защото много от типичните й новородени черти вече ги няма
