Култура на общуване

расла съм по психиатрии(родителите ми работеха и ме водеха),с хрон.болна сестра ,сега на свой ред  работя с психиатрични пациенти,и проблем с "различното" нямам;
бих се обадила на соц.служби за малтетирано дете;
за "как обяснявам на децата" четох няколко книги и умишлено ги водя да помагаме на едно място дето има хора всякакви;има рафт в библ. по темата,четем и детски книги,последната беше за разделени семейства..
пак умишлено няма да учат в частно катол.у-ще където "разнообразието" е тенденциозно сведено до нула..

Аз съм малко от другата страна на барикадата, но не мога да се изказвам от името на всички с увреждане. На мен лично ми е неприятно да ми зазяпват слуховите апарати/импланта. Айде, имплантът е все още иновация, ама слухов апарат?! Много неприятно ми става да говоря с някой, гледам го в лицето, а неговия поглед мога да проследя до ушите си... Предпочитам да ме попитат, ще обясня.

Та понеже аз не обичам да ме зяпат, и аз не зяпам непознати с увреждане. Така както подминавам всеки непознат без да го оглеждам подробно, така подминавам и непознатия с увреждане. Ако пък трябва да разговарям, гледам в лицето и ако не съм сигурна какво да направя - питам. Общо взето бих казала, че се следва определения човек, а не някакво общо правило. На някои хора им е писнало да ги гледат и одумват, други обожават да говорят за увреждането си.

Не бих казала, че съм получила някакви уроци по толерантност в България... Идвам от семейство, в което все още е прието да описваш хората с психичен проблем с онова кръгово движение около главата.

Много са интегрирани различните в обикновения живот и разликата с България е поразителна
И моите впечатления са такива.....
За рампите и асансьорите е малко излишно да се говори, навсякъде са.
В Испания има специални фирми, които наемат на работа само инвалиди. Браковете между хомосексуалисти са нещо обичайно, в класа на едното ми дете има момиченце с две майки - симпатични и нормални жени, никой не гледа на тях като на странни птици.
Повечето дауни учат в нормално училище, познавам 20 годишен даун, който работи като компютърен техник и живее с гаджето си - вероятно е с много лека степен, но пък и без програмите по интеграция едва ли би се развил толкова. Я си представете това момче у нас със същата степен на заболяване
Сестра ми работеше в едно училище за дауни, в Долни Лозен (или само Лозен, забравила съм) - мръсно, с примитивна база, с крадящи от храната и играчките на децата лели, обидни подмятания по адрес на децата, с какви ли не срамоти още... Изостаналост във всякакъв смисъл. И това не през соца, само преди няколко години.
Най-добрата ми приятелка е почти сляпа. За мен си е просто най-добрата ми приятелка, близък човек, на който имам голямо доверие. Но ми се е случавало да ме питат какво общо мога да имам с нея - българи са ме питали Дълги години единствената и възможност за работа на половин заплата беше Хорът на слепите. Добре че покрай него успя да се развие като музикант, но всичко беше по нейна инициатива, с доста спънки в ония времена я пуснаха да свири в чужбина. Да не ви разправям каква дупка и пълна разруха беше интернатът за слепи деца в Надежда, добре че самите деца не можеха да го видят. 
Само за сравнение - слепият ми съсед има магазинче за цветя, отворено с безлихвен кредит с много дълъг срок на погасяване и много съвременни звукови електронни цаки, които му помагат да се ориентира из пространството (сигурно и миризмите му помагат )

Ама хайде, много се надявам да има някакво развитие в последните години и у нас.

Докато шофирах преди малко си мислех за тази тема и се сетих за голям мой грях. В Асеновград при баба, където ходех всяко лято, в блока до къщата живееше жена с ДЦП. Но тогава никой не знаеше какво е ДЦП, та жената бе известна като "лудата" и аз заедно с другите деца се скъсвахме да се подиграваме на спазмите на лицето и крайниците й. Когато си изпуснеше нещо, седяхме и зяпахме с ей такива очи, даже и се смеехме открито. Отвратително, нали? Тежко ми е да си мисля какво сме и причинявали на тази жена, как ли е живеела...

Няма как да знае човек как точно да общува с хора/деца със затруднения, освен ако не е професионално или по някакъв друг начин тясно обвързан с тях.

Най-важното в общуването с тези хора е да знаем, че те са като всички останали, затруднението в никакъв случай не ги прави по-малко съществени и важни от когото и да било. При общуване с такива хора не трябва да се проявява снизхождение, съжаление, прекалено внимание, страх, объркване, многословие (в смисъл на дърдорене от притеснение и нямане какво да кажем), защото те усещат това, много повече отколкото предполагаме. Трябва да се третират с достойнство и по начин, по който бихме се отнасяли към всеки един от обкръжението си. Те наистина са като всички останали, а в някои отношения дори могат да ги превъзхождат.

За тези неща трябва да се говори. Темата е важна.

Извинавам се, че чак сега с включих, но сега влизам във форума! ВИждам, че много хора ги е заинтересувала темата, радвам се, че ви допада.
Gioia, ме попита какво точно имам предвид с тази тема. Може би се налага наистина да разясня, защото снощи я писах преди да си легна и е възможно да не съм предала мисълта си много гладко.

Мисля, че Зора и Мика най-добре схванаха това, което говоря.
Не става въпрос за това как да приемем различните на думи!Който ме познава знае колко непредубедена съм и колко толерантна се опитвам да бъда, мисля, че нямам предразсъдъци и съм на принципа живей и остави и другите да живеят. Ставаше въпрос за това, как реагирате, когато се сблъскате с реален проблем, реална ситуация ( Пешо, Маша, Генчо, Асен), а не с генералното обобщение (" хомосексуалистите, черните, пембените,слепите и т.н") и дали от толерантност не изпадаме в другата крайност да притесняваме хората в неравностойно положение ( неравностойно, защото особено в БГ са обект на дискриминация, да си го кажем направо, а не неравностойно защото са по-малко стойностни хора, държа та уточня!) с вниманието си?
Ето това беше въпроса, как намирате златната среда в ежедневното общуване? За това постингът на Хиър Агейн много ми помогна, за което искрено и  благодаря!

Анет, ще ти отговоря на бележка, защото не искам да споделям повече подробности за това във форума, но мерки по въпроса с децата са взети много преди аз да ги срещна, това обаче не изличава травмата, която им е нанесена и аз лично не зная как да не допринеса за задълбочаването и. Разбира се, не съм направила нищо за да ги разстроя, досега слава Богу не ми се е случвало с никого това, но винаги съм ужасно притеснена да не покажа,че не зная как да се държа, защото не съм научена, нямам модел на поведение.

Това е наистина ужасно трагично...
В Бг работех доброволно в "Център за независим живот" известно време и съм се сблъсквала с хора в различни ситуации, за съжаление беше за кратко, защото заминах за САЩ после, но с такова умиление си спомням моментите там. Толкова много ми дадоха тези хора, на толкова много ме научиха и ми се ще да знам, че и аз съм им дала нещо.  Такива истории съм слушала от хората там, с какво се сблъскват, какво преживяват, това са уроци, които никога не се забравят, както и отношение като описаното от теб Хиър. За съжаление точно тази култура на общуване е ужасно ниска в БГ, направо несъществуваща и ми е ужасно тъжно, като си помисля за всички тези хора, които като мравки се събираха всеки петък там, за да излязат между хора, да общуват нормално. Една жена ми беше споделила, че заради отношението на хората към тях, самите те започват да изглеждат така в собствените си очи.
Тъжно...
Проблемът при мен е, че толкова много искам да знаят, че ми е приятно да общуваме и искам да се държа с тях точно така, както те биха искали, че се престаравам понякога да ги накарам да се чувстват удобно.

За хомосексуалистите темата няма да я почвам. В Сан Франциско има повече на глава от населението, отколкото на почти всяко друго място. Установих, че към тях съм изключително толерантна, може би защото са толкова много. Правата им са регламентирани, срещат се на всяка крачка, заобиколена съм с тях ( предимно колеги), и имам близък приятел, който е обратен. Последният път, когато беше вкъщи си говорихме по въпроса за това, че иска деца, за семейството като цяло, за партньора му. Може би защото той говори за това като нещо напълно нормално, и аз го възприемам така. Имам колежка, която се е преместила да живее тук, защото обществото тук, и изобщо в Калифорния е много по-приемащо. Друга, която е на възраст близка до тази на родителите ми, има партньорка от години, включително две осиновени деца. Трета, има две деца от "наета" майка, които вече са около двадесетте.
Та, с хомосексуалните, като че проблеми никакви нямам. Чак се учудих, че ги видях споменати в темата за хората с дефекти.

Искам да споделя нещо,което ми се случи миналата година и до сега често се сещам за него.На пръв поглед нищо кой
знае какво,но породи много размисли в мен.Чаках автобуса,когато към мен се приближи един човек с видими отклонения и ме попита с пищящо-смеещ се глас нещо за графика на автобусите.Отговорих му,че не зная и съжалявам ( истина си беше),но някак си се стреснах и се затворих в черупката си.Той мина през всички чакащи на опашката и ги питаше едно и също и тогава сякаш някой ме фрасна през лицето.Хората бяха спокойни,усмихнати,отговаряха с готовност и дори завързваха разговор и всичко беше толкова непринудено.От цялата опашка аз имах най-неадекватното поведение и се почувствах много неприятно от собствената си реакция.
После се замислих,че ако си бях в София на спирката на Плиска примерно,99% от хората биха се направили,че не виждат пищящо-смеещия се човек или биха му отговорили кратко и с досада.

Почти година работя с ЦНЖ по някои въпроси.  Много са готини хората там, вярно е. Аз се имам предимно със Страшимир, но и с Капка и някои други се познавам.

Би трябвало един човек с увреждане да може да обяснява какво му е приятно и какво не, мисля, че същото важи и за хора с други различности. Мен хората ме питат, а и аз не се свеня да си кажа, ако нещо не ме кефи. Даже ако проявиш случайна нетактичност и се извиниш, това е чудесен повод да си поговориш с човека за това как той вижда нещата.

Ох, Зора това е в Калифорния, за съжаление, но си представи какво е да си хомосексуалист на село в БГ, че и тук даже... Хората могат да бъдат много лоши.  Темата обаче не е за това, аз просто дадох примери напосоки, може би неуместно ги включих наистина, просто се опитвах да я направя близка до различни гледни точки. Честно казано аз с хомосексуалистите имам най-малък проблем Имам доста приятели, но и те като група май са доста по-отворени и затова се приемат по-лесно.
Сега Хиър като писа се сещам, че едно от нещата, които споделяха хората, с които се срещнах в ЦНЖ беше, че те самите не знаят как да се държат ( това за БГ става въпрос, тук като че ли нещата са по-различни) и всъщност проблема е двустранен.

Хиър, аз бях в ЦНЖ Варна обаче, софиянци не ги познавам. 

...пу аз съм от ЦНЖ Сф (97-2000) поздрави Капка , Хиър ако я чуеш специално:)

Ще, ще!

Не знам дали знаете, но те съдят Агенцията за защита от дискриминация за недостъпна среда.  Преди това имат и разни други дела точно в десятката! Възхищавам им се, само със съдене ще стане, просто морковът не работи!