Една доста неприятна тема...

Аз не мога да разкажа нещо вълнуващо...
Решението за осиновяване беше някак естествено и за двама ни. Нямаше драма, вътрешна неудовлетвореност, въпроси... Не мога да кажа, че не сме минали през борба със стерилитета - напротив - 6 години живяхме в омагьосания кръг - цикъл - овулация - цикъл - овулация. Ние бяхме с мъжки фактор, мъжът ми го понесе много мъжки   През ум не ми е минало да се разделя с него заради това
Мислили сме за донорска инеминация, но това вече на мен ми се видя голяма изврат и мах страхотна вътрешна съпротива.

Магьоснико, знаеш ли, чета твоята тема и си мисля... отпусния тая душа, позволи си да бъдеш щастлив.
Стига рови, стига анализира... зарадвай се на това, което имаш и бъди щастлив - не е страшно  

Айде де!!! Явно наистина ми е проблем. И защо да не е страшно да си щастлив? Ами ако си го загубя ей така?

А да ровя ми харесва. Както ми харесва и пътя. Т.е. имам си това, но не може ли и още мъничко? Май никога не ми е стигало това, което съм имал. Така, че си ровя и си искам и си пътувам и май се страхува да съм щастлив...

Е, поздравявам те тогава - ставаме двама 

Онзи ден, мама, след като два часа и развивах теории за това, как трябва да възпитавам Никола, как трябвада го пазя, колко ме е страх за него,  как това, как онова, та мама ме погледна и каза:

Бооооже мамо, как може да се самонараняваш по тоя начин. Погледни си прекрасното, божествено дете, просто му се зарадвай, засмей се, отпусни душа и бъде щастлива.

В тоя момента осъзнах за части от секундата какво ми казва и какво си причинявам през последните месеци, натоварвайки се само със самоанализи и страхове за бъдещето. Оттогава се опитвам да слушам мама и повярвай ми - не е страшно да бъдеш щастлив - изглеждаш ето така - 

Bonita77, не се комплексирай, когато работата ти е свързана с много часове залепена за компютъра, не е трудно да си активен. Взимаш си паузите под формата на посещения на любимия форум. После е лесно - мислиш бързо, пишеш бързо и готово! 

Относно  Божия пръст, съдбата и щастието...Мисля, че е единствената грешка е да се гони някакъв модел на справяне.
Различни сме и се справяме по различен начин.

Не си ли дадем правото, обаче, да ни боли - няма и справяне с болката.

Често тя не е рационална, не е логична, а когато е подпомогната от по-силна емоционалност, няма как да бъде заличена, ако не е изживяна.

Аз пък бих повторила: ако боли, дайте си правото да ви боли. Не е срамно. Измислената балканска коравост така ни е белязала, че не забелязваме как се задушаваме със собствените си длани.
Но да се стигне и до този извод, трябва време.
И не изключвайте човека до вас. В едно семейство не само щастието е общо, честно е и болката да се споделя.

Това ми го взе от устата, само че го написа далеч по-добре.

Тук вече ме комплексира и мен 

Добре де, ще кажа и за половинчото. Мъжът ми понасяше ситуацията също тежко, но мълчаливо. Стана крив, лош, караше се с всички. Просто тъгуваше. След като взехме решението за осиновяване, той ми каза за гениалната си идея да си направи вазектомия. На мен ми стана ужасно смешно, не че беше най-умната и тактична реакция, ама не можах да се сдържа. Изплашил се човекът и решил да сложи окончателен край. Най-големият му страх бил, че ако след време родим дете, той може да дели двете деца и без да иска да пренебрегне осиновеното. Малко измествам темата, но те и без това нещата са свързани.
Идва ми през ума и мисълта, че може да е искал да се постави в моето положение и да сме равностойни по отношение на размножителните си възможности, но честно казано, не ми се вярва, защото мисля, че го познавам добре и такива садомазохистични мисли не са му много привични.

Без да мога да сравня си мисля, че загубата, която изживява един мъж не е кой знае колко по различна от тази, която изживява една жена.

За съжаление малко мъже могат да я облеккат в думи и още по малко могат да я преработят.

Това, че мъжете не изразяват и не показват явна болка не значи, че ги по - малко или не ги боли.

Просто нали все са ни учили, че големите момчета не плачат...

E, kakayaka - Човек може само да Ви завиди(с благородна завист) за такъв съпруг!!! Рядко срещано явление е това.
Специални поздрави за него от мен!

Фокси, това беше тайната ми цел - да комплексирам!  Стига де...налага се да ги правя бързо, не че съм такъв талант. А и...Теа да потвърди - великата тайна е, че аз съм "хиперативна", върша повечето неща като фурия и по няколко почти едновременно...


Тъй де, нали говорехме баш за балканския драматизъм - трагедията е, че не си позволяваме трагедии. Накрая се получава трагично...

Истината е, че именно това "гордо", самотно преживяване на болката, понеже иначе е някак неудобно, ни прави по драматични от нормалното. Хората, които умеят да споделят и да изхвърлят горчилката от себе си, се справят далеч по-бързо и по-добре в тежки ситуации.
Но това си е наше наследство, трудно е да го захвърлиш за един миг, обикновено се налага известно усърдие.

ДарЗаМен,
знаеш ли, абсолютно си права за болката и тъгата, но това важи със същата сила и за щастието и радостта. Трябва да ги пуснем, да ги почувстваме и да не се страхуваме, че може да изчезнат.
Пак българска е ужасната поговорка, че "Много хубаво не е на хубаво"

Проблемът в плъното изживяване на болката е, че има опасност да се захласнеш в нея, да се приютиш удобничко в гнездото на страданието и то да стане прекрасно извинение напремер за:  агресията ти, мързелът ти, лошотията ти. Дори когато хубави неща ти се случват, ти пак - мрънкьотиш, ровиш, дълбаеш в мъката. Тук изобщо нямам предвид Мага, честно казано споделям страховете за самата мен.

Затова му викам аз на магьонсика - Майната му, стига сме страдАли

Сещам се аз, Фуссии, за какво говориш. Всички от нас имат достатъчно от тези познати - вечно мрънкащите, удобно прегърнали идеята за злощастна съдба...
Именно, ние говорим за това как сме се справили или се справяме с болката, а не как да не я пуснем да си иде...

То донякъде не е реално да си неизменно щастлив или нещастен. Затова много обичам състоянието на покой, не в буквалния смисъл, а онзи покой - със себе си, със света около теб.
Аз продължавам да работя за него, от време на време а-ха да ми се изплъзне и спирам някъде на тихо, строявам го в две редици и си го повеждам за ръка.
Много е хубаво.

От друга страна, мисля, че болката ни е направила по-чувствителни към страданието на другите и ни идва в помощ, точно когато сме на границата да се превърнем в "нормални" родители. Може да е илюзия, но ми се струва, че понякога усещам детето си така добре, именно заради спомена за онази първична, нелогична болка.

Добавям едно: М..йната му! - от сърце!!! 

Аз не съм толкова словоохотлива, но ще разкажа за моята трагедия във вида си до преди да вземем решението за осиновяване. Имам четири неуспешни бременности, които разказаха играта на цялото ми съществуване. Навън никой не разбра за моите чувства - стараех се да не показвам на никого, че страдам - беше въпрос на лично достойнство, но вкъщи беше самият ад. Не минаваше ден, в който да не рева, да не се тръшкам и най-ужасното - постоянно търсех доказателства от съпруга ми, че аз НЕ съм неплноценна жена. В себе си не откривах такива, но той, горкият, как ме е изтърпял и до днес се чудя. Аз не съм кой знае колко религиозен човек, но все отивах от време на време да запаля по свещичка по някой празник, но бях стигнала до там, че се бях разсърдила на Господ - църквата заобикалях отдалеч, бях ядосана на целия свят, на Господ, а най-много на себе си. Не можех да се справя с яда, не можех да се справя със самообвинението, не можех да се справя с истината. Обичам съпруга си безкрайно и съвсем честно му заявих, че няма да му се разсърдя, ако поиска да се раздели с мен и да има свои деца, дори се опитах да го насърча да го стори, но той беше категоричен - ще осиновим дете!!! Сега съм една щастлива и спокойна жена. Не се чувствам непълноценна, не купувам на месец по пет - шест теста, не мисля за това "Ами ако пак се проваля?" Защото за мен това си беше личен провал. Свикнала съм винаги и във всичко да се справям - в ученето, в работата, във взаимоотношенията си с хората - а тук? Тук се бях провалила. На сто процента. И видите ли предназначението на една жена е да се размножава, да ражда - толкова е простичко... а аз все не успявах и не успявах... Е, толкова от мен. Сигурно е доста разхвърляно, но това чувствам, така ме боли и това разказах...

     Така-а-а, от доста време само хвърлям по един поглед на темите и на писанията,това става обикновено късно вечер и както обикновено нещо в написаното ме разстройваме, разплаквам се и излизам от форума.
     От 18 год. сме женени и от толкова се боря с природата, с докторите, със себе си и с целия свят.Все още ме боли като видя жена в напреднала бременност, но някак си примирено , а не обвиняващо.Минала съм и през самообвинения, и през самосъжаления и през всичко, за което може да се досетите.Дори, съвсем интимно споделяне, преди години неистово отказвах да правим секс, защото така първият ден на цикъла си беше нещо нормално и не живеех непрекъснато с очакване и в страх.Сега като се върна назад във времето, разбирам, че това е било глупаво от моя страна- все пак непорочното зачатие е станало преди повече от 2000 год.,нали? И за съжаление от тогава не се е повторило.При нас ситуацията е някаква объркана- съпругът ми има проблеми, но с лечение се получаваха някакви резултати,все пак. А при мен уж няма нищо тревожно, но овулацията ми не винаги е овулация.
     Голямата ирония е в това, че при първото ми in-vitro, което беше в далечната 1993 год. ги гледах всички тези жени, които трепереха, плачеха и преживяваха неуспеха, и някак си дълбоко в себе си си мислех, че с мен това няма да се случи и нещата ще се наредят от първия път... Гадничко, но с мен се случи 3 пъти.
     Най-трудното за мен беше, че не си позволявах да говоря за това с никого, дори с близките си.В опитите си да доказвам колко съм корава и силна, аз се затворих в себе си и от един усмихнат и слънчев човек, се превърнах в същество, което не умее да се зарадва, да празнува или да се наслади на мига.Мразех се и бях убедена, че останалите също споделят това.На никого не съм разказвала,споделям го сега за първи път, как след последното in-vitro /бяха ми имплантирани 3 ембриона/ стоях на терасата нощем и се молех на Бог да запази децата ми, като давах всякакви обещания пред него, като че ли така щях да го омилостивя. И вече накрая, когато се уморявах да изреждам наум или шепнешком своята молитва, започвах да повтарям само "Моля ти се, Господи, моля ти се!"
     Също като Магьосника смятах, че съм не на 10, а на 1000 метра преди старта и всички останали ги гледам в гърба. Завиждах на близките и приятелките си дори когато имаха проблеми с децата си и се оплакваха или споделяха.
     Колкото и грозно да прозвучи, не знам точно какво чувства мъжът ми. При всичките ми опити да обсъдим проблема и да вземем някакво решение, той беше абсолютно против дори да говорим. Ходеше по изследвания и с мен на разните процедури едва ли не насила, просто защото така трябва. Аз самата смятам, че е комплексиран от това и че е наранено мъжкото му его и самочувствието на голям мъжкар /макър че как да му обясниш, че това да правиш деца и да правиш секс са две различни неща, но нейсе/. Допускам  и възможността никога да не му е тежала липсата на дете, не знам. Факт е, че никога не получих от него подкрепата, за която много от вас пишат.
     Не се оплаквам, просто искам да кажа, че е много трудно да се справяш сам с проблеми от такова естество. Решението да осиновим дете узря в мен много отдавна, а с усилията, които положих да го убедя, мога да преместя оста на земното кълбо. Вярвате ли ми, че до последно не бях убедена дали няма да изтърси нещо неподходящо я в Дома, я в съда, я пред жените от ОЗД. Вечерта, преди да се явим на делото за осиновяване, ми "прочете" лекция тип-скандал, за това колко съм неблагоразумна, че гените на това дете,че кой знае какъв престъпник ще бъде, че ще ни заколя докато спим, че ще е наркоман или пияница и най- страшното за мен- че никога няма да го обича, както ако беше негово. Вярвате ли ме, че бях в такъв стрес, че изобщо не можах да се зарадвам в най- хубавия ден в живота ми- 11.09.2006 год., когато в дома ни и в живота ми влезе едно малко слънчице Цвети, което вече е на 1 год. и 3 месеца и което постоянно върви след него и вика Та-а-ти, та-а-ти, а Мама не казва, разбойникът. Наблюдава се в него малка промяна-поне го забелязва и му се усмихва, моля се на Господ да си отвори сърцето за него с времето.
     Аз май станах много обстоятелствена и се получи много дълго писание. На кратко- болката си е в мен, но вече не е враг, а приятел, с който се научих с годините да съжителствувам в мир, който помогна на душата ми да се отвори и да опозная по- добре себе си. Тя ме научи на търпение и най- вече на смирение, защото човек не може да избяга от съдбата си, както не може да избяга от себе си...И вече не плача, когато се моля- "Благодаря ти, Господи, за щастието, което това дете ми донесе и Те моля да ми дадеш години живот, за да го видя като голям и добър човек!"
     

Мисля че всички сме минали по този път в по-кратък или по-дълъг период от време, но края на мъките винаги казваме Благодаря на Бог за това щастие да си имаме това дете. Дано имеш късмета да видиш детето си пораснало, а аз съм убедена в това, а съпруга ти ще се промени корено ще видиш. 

Историята ти е толкова истинска и в нея виждам и майка си , с изключение на ин-витрото, което е непознато в онези години.

Много те прегръщам.

Разрешавай си да изстрадаш болката си, бъди нежна с душата си като те нападнат моменти на подтиснатост и тъга, дори на околните да им се струва, че няма за какво да ти е мъчно.

Тази болка по никакъв начин не пречи на любовта ти към детето, това е друга вселена и ти там си майка всеки ден и до края на живота ти.

Много щастие и удоволствие ти желая след толова мъки и страхове !


Детето на 2-3- год. ще е още по-моло, по-интересно и занимателно за всички.

Как ще реагира той - не знам. Ти нямаш вина за чувствата му.

Времето ще покаже, но да губиш време в страхове и догадки, е напълно излишно.

Очакват те прекрасни моменти и си ги изживей с кеф...