Реакции на първото дете към второто

Най-главното,което правех,е да ги включвам в дейностите,свързани с бебето-подаване на сапунче,памперс,кърпички,и т.н.Забелязах,че и двамата се чувстват все по-важни и по-големи.И започнаха даже да се държат като батковци.И на всеки разказват,че сестра им е тяхната принцеса,а те са нейните рицари...

Много зависи от разликата между децата и от спецификите на по- голямото детенце.
Нашият батко беше на шест години и тъкмо завършваше подготвителната група в ДГ, когато се роди малкото му братче. Разбира се, че беше подготвен. Беше му интересно и забавно, като на повечето други деца. Аз много се притеснявах именно от отношението му към бебето, това ми беше дори проблем № 1. Вече година и три месеца забелязвам с успокоение пълно отсъствие на ревност, дори искрена братска привъзрзаност между двамата. Малкото коте обожава батко си, още със ставането от креватчето си го търси и пита "Коко, Коко". Големият, ако си е в къщи винаги се ослушва дали Жожо не се е събудил и ако е на кеф се лигавят съвместно /гонят се, хилят се, големият говори глупости от името на малкия и т.н./.
това, което при баткото се отрази изключително положително е първо, че не беше вече много малък и разбираше за какво става въпрос. Второ- моментът беше изключително подходящ- започна да играе сам навън, сам- имам предвид с други деца, а не съпровождан от възрастен. През септември започна и училище, което определено му хареса и му беше интересно до края на първи клас. Вниманието му беше ангажирано активно, имахме много теми за разговор, които касаеха лично него във връзка с новото му положение и контакти.
Никога не съм акцентирала върху това, колко е хубаво да имаш брат. Постоянното повтаряне на нещо, което детето само трябва да усети и то на възраст, когато е доста осъзнато, може да доведе до отрицателни последици и то да се замисли защо ли толкова много държа на това. Гледам нещата да следват естествения си ход, а не да пришпорвам децата или да им налагам усещания, преди да са узрели за тях.
Също така при мен правило № 1 е да не му правя забележка във връзка с бебо и да не го карам да се ангажира с обслужването му. Ако той иска да играе с него- да, няма проблеми, но не и да ме замества в обслужващата дейност. От опит знам /близки, които имат по- малки братя или сестри/, как с откровена неприязън често повтарят неща от типа: "Майка ми все ме караше да играя с нея/ него.", "На всякъде го/я влачех с мен.", "Все нея/него защитаваха." и т.н. Това ми е "обица"- всяко от децата ми си е дете, независимо от възрастта и има своето право на детство.

в никакъв случай не желая да омаловажавам връзката майка-син. Искам да съм близка и с 2-мата.
И понеже моят модел е: аз съм по-близка с майка ми, а брат ми с баща ни, го намирам за по-правилен. А пък от где се е пръкнал лафът за маминото синче... вие ще кажете


много си/са прави. Но обстоятелствата на моменти изискват съвсем друго.

При нас също разликата във възрастта е голяма.Честно казано доста се притеснявах по време на бременността за реакцията на каката като се появи бебето.Тя го очакваше с голямо нетърпение също като нас ,но въпреки всичко нямах и представа как точно ще реагира когато бебето стане факт .Първото разочарование с което тя се сблъска бе , че няма да е сестричка а братче ,но бързо се пренастрои на новата вълна - "тъкмо няма да ми взима играчките" беше коментара и.Сега от тази си позиция мога да споделя че ревност не е имало,тя буквално трепери над братчето си , а и той толкова много и се радва...Изключително много ми помага и ме отменя във всичко което е по силите и.Пожелавам и на вас само положителни емоции

  Разликата на моите момчета е 5 години.Не казвам,че мога винаги да се разделям на две,за да давам и на двамата по равно.Компенсирам някак.Като спи малкия,имаме с баткото наши си забавления,четем книжки,уча го да пише и смята,все неща,които с малкия,когато е буден са невъзможни.Когато кърмех малкия,никога не гонех батко му,говорехме си,дори сме си пяли и чели нещо...на бебо даже му харесваше.Включвах го с разни дребни помощи в къпането,храненето,разхождането,обличането на малкия и съм гледала да го правя забавно и за него-шегували сме се...смели сме се на бебешките глупости...и пр. Смятам,че близките отношения с татко му са много полезни.Но,когато можеш,отделяй му време само за него,а когато малката е будна,прави нещата паралелно.Аз се очудих колко много,всъщност,баткото ми помагаше и даже сам започна да иска и да знае какво и как да прави-наистина ме смайва.Не му се карах,ако превъзбуден от нещо в градината или играта навън,той влети в стаята,където приспивам малкият и поиска бурна целувка от мен и него или пък успокоение за нещо.Внимателно и почти през смях,му обяснявах,че все пак и бебо трябва да спи,за да може да порасне здрав и спокоен и да си играят заедно,но първо му обръщах нужното внимание.Никога не съм му се карала,че е искал да му обърна специално внимание.Така или иначе,в началото ,твърде малкото бебе,не се влияе толкова от това,какво става около него.Честно казано,не правех световна война от това,че бебешкият режим може да се размести с 20 минути,защото баткото ни е "попречил" да го приспим навреме.Истината е,че съм се опитвала да продължавам да му показвам,че всичко,което е свързано с него,е за мен не по-малко важно от преди раждането на бебето.С това,и с търпение и внимателно обясняване(книжките по въпроса помагат),той бързо(нямаше и два месеца)свикна да се съобразява с бебо.Сега е на 7 ,малкият -на 2 години ,и играят много хубаво заедно.Не се притеснявам и грам от това,че може нещо да му направи,като е толкова по-малък или пък да е груб с него.Не!Дори той сам казва понякога:Мамо,малчо плаче,много те моля,обърни му внимание,че ми е мъчно.Но,ако малкият му пречи нещо сега,гледам да не му натрапвам да играе с него или пък да го товаря с големи отговорности-какво като е по-голям.Той също е дете,не е длъжен да поема отговорност за друг.Тя идва с времето и спокойните,любящи отношения.Мисля,че така е при нас.Пожелавам го от сърце   .
  И поздравявам авторката за това,че обръща внимание на тези въпроси.Това е добро начало.Успех!

absol. съм съгласна с тези твърдения, първото беше и една от мотивациите ми за малка разлика м-у нашите деца..
трудно е с 2 шапки понякога,но пък си заслужава всеки миг

Разликата при моите деца е 10год. и макар някои да поспорят с мен мисля, че това е една от най хубавите разлики.
Не се размина и при нас ревността, но тя беше само първия месец, като каката искаше постоянно да бъде близо до мен да ме гушка, целува и непременно да спи в спалнята при нас. Но  след като премина този период и видя, че я обичаме така като и преди да се появи бебето ревност повече не е имало. Прекалено е грижовна и отговорна и винаги мога да разчитам на нея, но без да я насилвам, тъй като все пак и тя има свое детство. Двете много се обичат и просто не могот една без друга. 
Мисля , че независимо на каква възраст е първото дете при появата на второто винаги съществува макар и минимална ревност, тъй като до този момент то е било само и всичкото внимание и любов на родителите,  бабите и дядовците е било за него и в един момент дори и подготвено то установява, че вече не е център на внимание и, че има едно друго малко човече което му отнема  първото място- естествено че ще ревнува, та това е едно нормално човешко чувство.
Желая ти успех, обичай децата си и  се наслаждавай на тяхната усмивка.

Разликата с моят асестра е 9 години, но не смятам, че разликата определя отношението между децата /към малкото дете.
Доколко родителите ще натрапват грижата за малкото или деликатно ще оставят границата на по-голямото дете за инициатива, зависи само от възрастните. И при едногодишна разлика голямото дете все пак е по- голямо. Не бих се водила при определяне на разликата във възрастта от такъвм фактор. Ако майката и бащата искат, винаги могат да избегнат конфуза с превръщането на голямото дете в "третия родител".

За жалост, обаче, това е много често срещано явление. Когато излезем в градинките и поредната майка е извела двете си дечица- едното, да речем средно с по 4-5 години по голямо от бебето, ми става жал за голямото- почти винаги картинката е една и съща- мамата седи на пейката, а двете деца- в пясъчника и голямото постоянно следи да не би малкото да си напълни очите с пясък, дали някой не му е взел играчката, дали иска нещо и т.н. Това не е работа нито за 4-5 годишно дете, нито за 10 годишно такова, независимо от пола му. Да не говорим, че по- големите деца, като моят голям син, напр., не изпитва желание да излиза с нас на разходки, предпочита да си играе с неговите приятели, поради което не го и натискам. Не знам как бих се чувствала като 7-8 годишна кака на бебе, което трябва да гледам и бавя, вместо аз самата да играя.
Още по- лошото е, (е чувствата на неприязън към цялата ситуация се натрупват у по- голямото и то не смее, тъй като е възпитавано, че това е нещо нередно, да се оплаче, да се опълчи срещу подобен род тирания /за мен това си е точно такова нещо/ и проблемите се осъзнават на една значително по- голяма възраст, като неминуемо водят до конфликти между самите деца, независимо от конкретните поводи.

Права си  Judy   
Но това касае не само отношението на децата едно към друго, а и отношенията между възрастните и децата.

  И на мен не ми харесва това. Нито сега в градинките, нито когато трябваше да се грижа за по-малката си сестра.  Добре, че моите са с малка разлика и никой за никой не се налага да се грижи.  Иначе кой знае? Можеше и аз да съм сред тези майки по градинките.
  Толкова е трудно човек да се види отстрани!!!

моите деца са с малка раzлика, в момента големият иzраzява ревноста си, чреz агресия, постоянно напада малкия си брат, окупира играчките, хапе. понякога си исля, че щеше да е по_добре да имат по_голяма раzлика.
струва ми се, че е неиzбежно първите деца да не минат преz тоzи период на несигурност. когато се появи новия член на семейството, съвсем естествено те се чувстват zастрашени, още повече, че вниманието на родителите в първите месеци е насочено предимно в грижи zа новороденото. един психолог бе сравнил ситуацията в която иzпада първородното дете по следния начин, " представете си, че съпругът ви довежда вкъщи друга жена и ви каzва, от днес нататък тя ще живее с нас  "
според мен няма нужда от компенсации и подаръци, нужно е време zа да свикне и много обич.

Аз бях искрена с дъщеря си. Обяснявах й, че съжалявам, че не можем да си прекарваме времето по "женски", но това след няколко месеца ще свърши. Казвах й, че за да порасне по-бързо бебето, то трябва да се храни дълго. Давах й разни задачки (да рисува, моделира, пише, смята...), докато кърмех. Задължително привечер излизахме само двете да се поразходим и да си поговорим за нейния и моя ден, за това, което ни предстои в бъдеще. Също така я включвах в обгрижването и забавлението на бебето. Гушках я и постоянно й обяснявах колко много държа на нея.
Не е проявявала агресия, дори напротив - обожава брат си. Вече в продължение на часове се занимават двамата без да се сещат за мен.
Всяка промяна води до объркване и несигурност - просто с времето нещата се нареждат.

Мисля, че си напълно права, опотивам се да следвам същата линия на поведение, дано да успея като теб...

Като майка на 3 деца съм абсолютно съгласна с това мнение. То е и мое. Учим децата да се уважават и да са съпричастни един към друг. Големите ми помагат много с бебето, но не защото ги карам, а защото искат.
А относно купуването - според мене е голяма грешка ако купиш на единия, да купиш и за другия.  При нас не е така и няма обидени.  Децата са различни и имат различни нужди.  Днес ще купим нещо на единия, но другия няма да се засегне, защото знае, че когато има нужда от нещо - ще го получи. Това го създадохме в тях по настояване на мъжа ми. Моите родители бяха на обратния принцип - ако купят на мене, ще има и за сестра ми....ужас 
Накрая просто не мога да не повторя това - децата са много силни радари за нашите емоции,от вас зависи как ще приеме сестра си ,сега и насетне.. Абсолютно вярно!