кога "свикнахте" с бебето

и аз

Постоянно ме гони страха и треперя над него

Така бях с големия,въпреки,че беше желана и планирана бременост,след като родих изпаднах в шок (май си е типична следродилна депресия).Не помня точно кога се отпуснах,може би след 2-3мес. когато нещата вече влизат в някакъв ритъм,но почти не успях да му се нарадвам истински-все за нещо се тревожех,дали е здрав,дали се развива нормално,защо реве,сега пък защо не реве и ей такива глупости колкото си искаш.Сега си наваксвам с бебо-наслаждавам се на всеки момент(дори буденето нощем и мъката със зъбчетата)защото осъзнавам колко много съм пропуснала първия път.Отпусни се и се радвай на бебо,защото това време свършва много бързо(колкото и да не ти се вярва в момента) и никога не можеш да го върнеш.Честито бебче имного щастливи мигове ви пожелавам. 

бях готова с идеята , че ще си имаме бебе и не ми се е налагало да свиквам с него след появата му

Успокой се, ще свикнеш!
За всеки периода на адаптация е различен. Аз съм майка от 4 месеца и все още се редуваме с мъжа ми за да се храним - голям страх берем . Просто гледай да излъчваш спокойствие, без значение как се чувстваш - така ще си направиш авто-успокоение  . Аз например в най-тежките моменти, когато Дара плачеше и се гърчеше от колики по цял ден си повтарях като някаква мантра "ако сега е пика и е най-зле, утре ше е по добре". Колкото и да не ти се вярва помага. А и това дете не ти е дошло свише, 9 месеца си се подготвяла за него, така че нямаш нужда да свикваш, а просто да се успокоиш.
И най важното, винаги когато говориш на бебето се усмихвай - те го усещат и нямаш представа колко скоро ще се усмихне и то. И тогава вече няма да се питаш кога ще свикнеш, а просто ще се разтопиш от кеф . Опитай се да си върнеш чувството за хумор, най-малкото за да имаш приятни и смешни спомени след това  

Не знам какво точно означава "свикване". Мисля че човек, който активно работи, има кариера, егоист е в добрия смисъл на думата, свикнал с определено ежедневие докрай няма да може да свикне с бебе, малко дете, по-голямо дете.

Аз не съм точно "свикнала", а моето е на около 5 месеца, но страхът ми да го пипна и да нося отговорност постепенно изчезна с възстановяването ми след раждането. Мисля че хората отдавна са го забелязали - докато си лавуса или лавуста, т.е. до първите 40 дена ти самата се възстановяваш много бурно физически и психически и това е период на "чистене" най-вече от емоции според наблюденията ми върху мен и приятелки. А и бебето точно тогава никак не ти помага, защото е изплашено и свиква да диша, да се излага на враждебна среда, да не е нахранено на секундата, както е било в корема на мама. Към 40 ден прогледва и се успокоява до някъде, защото светът става доста любопитно място за живеене. Не случайно разходките го успокояват - просто му е интересно отвън, докато вкъщи зяпа тавана или едни и същи играчки.

Да уточня, тези 40 дена са условни, нямат нищо общо с Църквата или с религията. Напротив, във всички подобни ритуали по света цифрата 40 присъства, защото е пряко наследена от хорските наблюдения върху тези процеси.

Страхът, както казах, изчезва с рутината - хранене, повиване, къпане. А свикването при всеки е индивидуално. Някои веднага, други - по-късно, трети - никога.
Самият факт, че се питаш, говори за интелектуален подход към задачата. Спокойно, ще се справиш!

Да сте живи и здрави, желая ви детето да ви носи гордост!

Честито бебче! Да ти е живо и здраво. Състоянието ти е най-нормалното нещо. Ще "свикнеш" с бебчето без изобщо да разбереш кога е станало, само не забравяй, че ти си най-добрата майка за твоето дете и всичко, което правиш е най-доброто за него.
След някой и друг месец, ще чета как и ти ще даваш ценни съвети на новите майки 

Успокой се.
Старай се да посвещаваш време и за себе си, да спиш и да се възстановиш.
Бебето изглежда крехко, но всъщност е силно.
И има нужда от здрава и спокойна майка

Винаги съм мислила положително и нагласата ми за бебето също беше такава.Да ти кажа имаше успех-имах кротко и много спокойно бебче

 Аз свикнах сигурно около втория месец! Преди това се чувствах като теб, а и учех за изпити - изобщо един малък ад!
 Ама това отминава и сега си се радвам на бебчето повече от всичко, играем си, смеем се постоянно и изобщо не трябва да "свиквам", просто то е част от мен!

Амиии, още докато ми беше в корема свикнах с него. Накрая изгарях от любопитство да го видя. Имах чувството, че цял живот сме били заедно.
Не гледай на него като на нещо ново и отделно от теб - то е част от теб /не би трябвало да свикваш с него/, това не е домашен любимец, а организъм, произлязъл от теб.

този отговор определено ме окуражи, да свикнала бях да съм красива, успяваща в кариерата си и глезена от мъжа си жена, вярно е че исках и искам много бебето, и че 9 месеца мислех основно за него, но новото ежедневие явно е шок за мен, колкото и да си го представяш друго е да ти се случи. Не мисля да се чувствам виновна за това че не съм супер щастлива и влюбена в бебето си, знам че понякога нещата стават по-бавно и се радвам, че пишете че и при някой от вас е било трудно в началото.

Здравей!
И от мен - честито бебче! Дано всичките му бебешки периоди да минават леко 
Аз съм мама от 2месеца и 8 дена, както се вижда по-долу. Заобичах дъщеря си в момента, в който засука, а свикнах с нея може би в началото на втория месец. Родих секцио и отначало майка ми беше при мен през деня. Ясно е, че нямаше как да поема цялата отговорност. Когато останахме сами с малката и всичко започна да минава през мен постепенно се научих да се грижа за нея, да не ме е страх да я държа, да усещам от какво има нужда.. Разбира се, че е тежко. Никой не казва, че е леко да имаш бебе... Но това, което ми е давало сила е била мисълта, че щом я обичам, то тя ще го усеща и малко по малко ще започне да се чувства все по - сигурна в мен.. И любовта ми към нея мина през различни етапи. Докато бяхме в болницата и можех да се наспивам нощно време - само чаках кога ще дойде 6ч сутринта, че да ми я донесат. Като се прибрахме в нас и започнаха моите нощни смени не ми оставаше сила да усетя, че я обичам. Някъде на 23- - 24ия ден успях вместо да я нахраня в 2ч да и дам биберона и тя да заспи. Оттогава някакси сама спря да се събужда за нощно хранене и съответно аз да започна да се понаспивам и да се чувствам по - добре.
Незнам как сте с приспиването, но ние се родихме, когато установихме, че можем да я приспиваме на крака.. Тогава и баща и се включи по - активно, защото беше първото нещо, в което и той се чувстваше сигурен. Сега вече, когато е по - спокойна я слагам и сама да заспива (разбира се не винаги става), като само я обръщам на една страна и и слагам биберона в уста. Тя го изплюва 3-4 пъти и най - накрая заспива.
Малко дълъг ми стана поста, но ми се иска да съм ти дала кураж, че всичко ще се оправи с времето. Въпросът е да свикнеш с основните и нужди и да направиш така, че и на теб да ти леко, когато се грижиш за нея 
Желая ти много успех и едно безпроблемно бебче   

Първите 2-3 дни ме беше страх да не и се случи нещо, в края на първата седмица вече мислено намирах кусури на акушерките в болницата и не исках да ми я взимат дори за къпане, нямах търпение да се приберем вкъщи и да се отървем от тези досадни сестри

Здравей, звучи ми познато твоето състояние
Аз още в болницата му дръпнах един гаден рев от страх, че бебчето е много крехко и малко и дори ми минаваха мисли, че мога някак да го нараня неволно... Съответно от факта, че рева, а не съм само и единствено щастлива от идването й на бял свят, се чувствах виновна и това водеше до... още рев   Акушерката ме намери в една такава криза и ме успокои, че е съвсем нормално и тотално хормонално
След това през първите няколко седмици си имах откровени депресивни пристъпи с поплакване и чувство за непълноценност и недоволство от тялото ми, сменената ми роля ( дааа, бях център на вниманието на мъжа ми, авторитетна на работа) и т.н.
Действително е нужно малко време, за да "свикнем" едни с други - особено, когато си имал активен и разнообразен ритъм на живот преди раждането, изявявала си се на различни поприща, а не само на майчинското.
Аз лично и до сега имам леки пристъпи на носталгия към предишното ежедневие, особено, когато бебката плаче повечко   , но постепенно всичко си идва на мястото. За мен беше много важна помощта на майка ми в първите седмици след раждането, когато имах възможност по малко да си почивам и през деня и да се възстановявам и да се разхождам без бебето, а след това пък имах нужда да си остана сама с детето и да организирам ежедневието си, съобразявайки се единствено с нуждите на двете ни. Мисля, че това е моментът, когато нещата при нас си дойдоха на мястото.
Все пак, независимо от факта, че сме носили децата си по 9 месеца, това не означава, че ги познаваме като личности от първия миг - опознаването, сближаването и сработването отнема време, но това пък е и най-приятното на майчинството! Успех