Не мога да кажа, че дъщеричката ми /на 2 г. и 2 м./ подражава на някого конкретно, но тя е като едно индиго и само имитира и в движения и в приказки хората около нея, които й направят впечатление: и мен, и баща й и други роднини и непознати хора и т.н. Както казваме ние: досега си е водила записки и сега с всеки изминал ден прави и говори все повече и по-нови неща.
- Публикувана: 15 окт. 2007, 22:19 ч.
- Последно мнение: 17 окт. 2007, 16:14 ч.
На кого подражават?
Винаги подражават на гадняра. Като гледат разните му филмчета за доброто костенурче Франклин, през ум не им минава да му подражават, но виж - отрицателните персонажи са велик пример за тях! Както и най-дивите им приятели. Защо веднъж поне не попиха някой положителен опит, нещо благородно и възвишено? Само дивотии са им в главите и ако намерят някого, който да е по-дявол от тях, той се превръща в пътеводна светлина в живота им.
Синът ми определено на никого не подражава. Ама милиметър даже. Абсолютно цветен, независим и странен е. Всички казват, че е много особен и, колко странно, наше дете ли е. 
С дъщеря ми нещата са по-сложни. Тя много иска да е като мен, което просто няма как да стане. Хем се опитва, хем сама усеща колко не се получава, хем отчаяно иска, хем аз непрекъснато й натяквам как не може и най-вече не бива. Онзи ден имахме разговор, който много ме натъжи. Нещо й говорех назидателно, не бях доволна. Казвах й, че всеки греши, но важното е да се поучим и да се постараем по-нататък да не повтаряме точно тази грешка. И тя каза "не, не всеки греши". Аз казах "неее, всеки греши разбира се. няма идеални хора". А тя отговори, но едно твърдо, натъртено "ти си идеална!", "откъде ти хрумна? разбире се, че не съм", аз бях изумена, "не, ти СИ идеална". Толкова тъжно ми стана... Не искам тя да си мисли така за мен, дори не разбирам откъде й го е родила главицата, как се е получила такава пропаст... Не знам. Искрено се надявам да й уври главата и да разбере по-натам, но не знам...
Иначе не знам дали съм силна и властна. Всъщност, силна съм, ама чак пък толкова властна.
С дъщеря ми нещата са по-сложни. Тя много иска да е като мен, което просто няма как да стане. Хем се опитва, хем сама усеща колко не се получава, хем отчаяно иска, хем аз непрекъснато й натяквам как не може и най-вече не бива. Онзи ден имахме разговор, който много ме натъжи. Нещо й говорех назидателно, не бях доволна. Казвах й, че всеки греши, но важното е да се поучим и да се постараем по-нататък да не повтаряме точно тази грешка. И тя каза "не, не всеки греши". Аз казах "неее, всеки греши разбира се. няма идеални хора". А тя отговори, но едно твърдо, натъртено "ти си идеална!", "откъде ти хрумна? разбире се, че не съм", аз бях изумена, "не, ти СИ идеална". Толкова тъжно ми стана... Не искам тя да си мисли така за мен, дори не разбирам откъде й го е родила главицата, как се е получила такава пропаст... Не знам. Искрено се надявам да й уври главата и да разбере по-натам, но не знам...
Иначе не знам дали съм силна и властна. Всъщност, силна съм, ама чак пък толкова властна.
Ние самите (и себе си включвам) се подозираме как изглеждаме отстрани като родители. И на мен веднъж ми го изтърсиха това с "ти си идеална" и тръпки ме побиха. Може би в бъдеще от пособно идеализиране започва отчуждаването. Ако децата ни мислят за идеални как ще имат смелостта да си кажат какви глупости са свършили? В един момент разбрах, че много рядко съм им каздава за моите случки на тяхната възраст, включително шмекеруването, дребните лъжи. В началото не вярваха на някои неща, та питаха родителите ми за по-голяма сигурност.
[Ние самите (и себе си включвам) се подозираме как изглеждаме отстрани като родители. И на мен веднъж ми го изтърсиха това с "ти си идеална" и тръпки ме побиха. Може би в бъдеще от пособно идеализиране започва отчуждаването. Ако децата ни мислят за идеални как ще имат смелостта да си кажат какви глупости са свършили? В един момент разбрах, че много рядко съм им каздава за моите случки на тяхната възраст, включително шмекеруването, дребните лъжи. В началото не вярваха на някои неща, та питаха родителите ми за по-голяма сигурност.
Точно това имах предвид. Последното, което искам е някое от децата ми да ме "разчита" по този начин. Това би ни отчуждило и отдалечило една от друга. Явно грешката е моя.
Винаги подражават на гадняра. Като гледат разните му филмчета за доброто костенурче Франклин, през ум не им минава да му подражават, но виж - отрицателните персонажи са велик пример за тях! Както и най-дивите им приятели. Защо веднъж поне не попиха някой положителен опит, нещо благородно и възвишено? Само дивотии са им в главите и ако намерят някого, който да е по-дявол от тях, той се превръща в пътеводна светлина в живота им.
Колкото до моите бели... то няма нужда да се връщам в детството си, аз още ги правя от време на време - чупя, забравям, разсипвам...
[Ние самите (и себе си включвам) се подозираме как изглеждаме отстрани като родители. И на мен веднъж ми го изтърсиха това с "ти си идеална" и тръпки ме побиха. Може би в бъдеще от пособно идеализиране започва отчуждаването. Ако децата ни мислят за идеални как ще имат смелостта да си кажат какви глупости са свършили? В един момент разбрах, че много рядко съм им каздава за моите случки на тяхната възраст, включително шмекеруването, дребните лъжи. В началото не вярваха на някои неща, та питаха родителите ми за по-голяма сигурност.
Точно това имах предвид. Последното, което искам е някое от децата ми да ме "разчита" по този начин. Това би ни отчуждило и отдалечило една от друга. Явно грешката е моя.
Ти пък сега недей да се закопаваш в земята от срам или вина! Да не сме се родили научени? Колко от нас са виждали родителите си неидеални? Възпитавани сме по различен начин, общо свеждащ се до "родителят винаги е прав", защото това е част от партиархалните нагласи. Щом веднъж сме започнали да се замисляме върху отношенията си с децата, неминуемо ще намерим най-доброто решение. Ако не, ще чакаме да се родят внуците.
dara, RadostinaHZ, радвайте се, че сте идеални... Идва пубертета и тогава, ооооо тогава - ще сте най-черните в този свят - глупави, изостанли, старомодни... 
Последно време се грижа за малката ми сестра, която е на 14. Водя я по магазините, на фризьор, на вечеря и накрая на вечерта тя ми изтърсва колко ненормално семейство имала /визирайки мен/...
Последно време се грижа за малката ми сестра, която е на 14. Водя я по магазините, на фризьор, на вечеря и накрая на вечерта тя ми изтърсва колко ненормално семейство имала /визирайки мен/...
Знам, че ще ме детронират в пубертета. Но поне да не падам от много високо в техните очи. А отсега не ми спестяват реплики за старомодност, но го правят предпазливо. Все още пазя позициите за умност, но да видим докога.
у дома е демокрация, но като ми писне и като прекалят, обръщам го на деспотизъм.
у дома е демокрация, но като ми писне и като прекалят, обръщам го на деспотизъм.
Иса, таткото не го знам, ама от тебе имам някои впечатления - няма начин да не си по-силния характер. 
Можеш да си запазиш хубавото настроение чак до утре.
Можеш да си запазиш хубавото настроение чак до утре. И аз си помислих същото
Подражава и на двата ни,но все пак с превес към моя милост,защото аз съм й все пред очите,а баща си го вижда за кратко.Очаквам,обаче,да стане така:
Предполага се, че момчето след 3 години започва да подражава на баща си, за да се харесва на майка си ... а момичето на майка си, за да се харесва на баща си ...
Боже, колко съм била в грешка! Аз пък си мислех, че "подражава" на оня, с когото има най- сходен темперамент, тъй като няма начин да не е точно негов фен. Затова значи голямото ни нещо е студено, пресметливо, присмехулно животинче и използвач. Не можете да се сетите кого гушка единствено!