Много ли са случаите,когато бащата се присеща?!!!

Много се извинявам, ама вие искате да не се интересуват, за да може после да кажете, че  не са попитали за децата си ли?
И това ли искате наистина?

Ми...дъщеря ми е вече почти на 2г и 4 мес...нито един път не се е обадил, нито един път не е поискал да я види. Изключвам 2 пъти,в които се засякохме случайно навън. Видял я е, гушкал я е (тогава все още се надявах,че може и да се оправят нещата) и все тая.  Даже казваше,че ще се обади да се видим , да поговорим...и 2-та пъти не се обади дори и след обещанието.
Незнам защо,но предпочитам да не се сеща наистина. 

Случаят, в който бащата потърси детето си след години, не е много по - различен от бащата, който търси детето си веднъж на два - три месеца.
Идва и казва: майка ти е такава - онакава, заради нея ти такова - онакова!
Мда. Не се изразих много ясно, но онези, на които се е случвало, ще ме разберат.

И децата се връзват.
Моето поне.
Но колкото повече време минава, толкова по - малко го прави - това да се връзва.
Това е оптимистичната част.
А песимистичната е, че го прави по - малко, но все пак го прави.

Копнежа й да има баща не минава.

Не ми харесва, но това е положението.


Не.
Не искаме това.
Искаме бащи, които да се грижат за децата си, а не такива, които да разбиват тяхната и нашата психика.
Например по този начин:

Преди 2 години и аз си умирах от ужас, че може всеки момент да ми цъфне бившият и да ми се прави на баща, да иска да взема детето и т.н., мислих го, умувах как ще реагирам, как е най-добре да се постъпи, как да се държа, пусках теми тук из форума, питах, разпитвах, момичета ми даваха съвети, успокояваха ме и всъщност стигнах до извода, че както каза вече Пантер, няма какво да го мисля! За 2 години веднъж се е обадил, искаше да види детето, аз бях заета, предложих друг да му го заведе, той отказа, неискал да се вижда с роднините ми, аз пък неисках да се виждам с него, но и от този му отговор стигнах до идеята, че той неиска да вижда детето, а иска да трови моите нерви!
Ето и моето дете е на 2 години и почти 3 месеца, баща му изобщо не присъства в живота му, не го е виждал от бебе, ама мисля, че детето не страда особено от този факт. Детето ми разказва, че някое от другите деца в яслата го вземал "тати ти" с колата, аз го питам "Теб кой те взема с колата?", той вика "мама", "Добре де, тогава трябва ли ти тати?"  и той вика "Не!".  Е, вярно, още е много малък и не разбира, но мисля, че от мен зависи доколко ще усети липсата на баща си.
А на въпроса на Годзила - Да! Това искам, предпочитам да не присъства в живота на детето ми и то да е спокойно и щастливо, отколкото да се появи и да разбие живота му. Защото аз си знам човека, той не е от тези, които ще дойдат да се извинят, да си поемат отговорността, да помагат и да се грижат за детето, напротив! Той ще дойде, "аз съм баща ти", ще му се порадва, ще го нацелува, ще му разбие представите за света около него и пак ще изчезне за неопределен период от време. Мисля, че това е по-лошо за детето ми. А когато детето е достатъчно голямо, за да мога да му обясня как стоят нещата, кой е баща му, защо не е с нас и т.н. и ако тогава детето реши, че иска да се познава с баща си, аз няма да го спра, но сега да ми идва и да ми съсипва живота и възпитанието на детето, не, благодаря!

За две години, веднаж, но кога? В началото, в средата или накрая? Има значение, защото ако е било в началото... просто си му отрязала крилцата
Казавам го, защото от както съм се разделил с жена ми, техните съм ги виждал веднаж и нямам желание за повече. Детето го взимам, от при нея или баба и...
Ако е било в средата или края, е малко по-сложно, но все пак си мисля, че всеки има право да вижда детето си, а пък и то баща си

Това за нервите е твоята гледна точка. Ти опита ли се да поговориш с него (с бащата)? Не за вас двамата, а за отношенията между него и детето!






  

Колкото и да не ти се иска, не зависи от теб, дали детето ще усети липсата на баща или не, защото ВИНАГИ, повечето деца около него, татковците ще ги взимат от яслата, а то ще се чуди, защо него го взима само мама и той няма ТАТИ. И ТАТИ не е само, за да го вземе с колата от яслата...


Наистина ли искаш ТОЧНО ТОВА? Детето да няма баща, само защото ти си имала и имаш проблеми с него? Защото ТИ си знаеш, човека.

Защо не оставиш детето само да прецени (да, малко е, но какъвто и да е бащата, детето ще го разбере САМО), а не ти да му насаждаш собствената си обида, огорчение и отрицателни чувства...

И на края


Ще му разбие представите за света? На детето или твоите?
Когато е достатъчно голямо...то ще е слушало година след година, че баща му е гадина
Което лишава детето от възможността, да прецени само...

Според мен, трябва да се абстрахираш от твоите отношения с бащата и да оставиш избора на детето, а можеш да си сигурна, че ако той е толкова лош, детето ще го разбере... другото е твоята ревност...

ЩЕ ПРОЗВУЧА МНОГО ГРУБО,но от личен опит ще кажа:моя баща се сети за нас едва когато пораснахме имахме семейства ,добра работа и доходи,получи инсути трябваха пари за лекарства идоктори,трябваше някой да го гледа и да се грижи за него.
Не искам и с моите деца да почувстват тази болка да са ненужни на баща си,но немога да им я спестя и ме боли много от това.

"...Наистина ли искаш ТОЧНО ТОВА? Детето да няма баща, само защото ти си имала и имаш проблеми с него? Защото ТИ си знаеш, човека..."

При първата ни криза в брака/ която бях много горда, че преодоляхме и бяхме повече от влюбени след това!/, детето беше малко-2 годинки някъде.Ами-хем не разбираше, хем започна да усеща.Съчетано и с кризите на възрастта си се получи нещо страшно.И то без да имаме скандали у дома.Усещат беее, като радари са.Та детето започна да отбягва баща си.Без да съм си позволила и дума за него, да не говорим, че тогава бях и в период така да копнея за него, все едно не е мой мъж.И все пак-детето усети кой кого...
Сега, години по-късно, в много по-голяма криза, да не кажа-крах на всичко-същото това дете няма такъв радар ми се струва.Усеща, но усеща по-различно нещата.Има периоди, в които страни от баща си и задава въпроси.Но и от година това дете живее в псевдо-семейна обстановка.Преди, когато беше малка ние постоянно сме показвали и казвали кое е нашето семейство, как се обичаме и подкрепяме, прегръщахме се, целувахме се.Спяхме в едно легло.Детето няма спомен от това обаче, защото в по-съзнателна възраст то вижда други неща-не спим в едно легло, не се прегръщаме, не се и докосваме даже, нищо-тя приема това за нормално и това ми тежи ужасно-че ще научи, че това са нормалните семейни взаимоотношения.Ако скоро не прекратим всичко, ще и изградим много погрешна представа за Нещата от Живота, както обичам да ги наричам.И понеже темата е мнооого необятна, ще си позволя и на вас да ви пусна нещо, на което попаднах.

http://www.cwsp.bg/htmls/page.php?category=443&page=2


Който има време-да се поразрови и да почете малко.Да се замисли.Защото съм повече от убедена, че понякога действаме заради голямата болка и обида в ущърб на децата.Аз самата за себе си знам,ч е не винаги съм успявала да се преодолея, да преглътна, да съм над нещата.Ами има моменти, когато нямаш сили повече да си над каквото и да било и ти идва да изчезнеш, или да се събудиш и всичко да е било само кошмар.Но не...Така че-ако можем да бъдем по-силни-добре, но не винаги можем.Всички сме зависими от много неща.
Прекалено лирично стана и прекалено отклонено, но дано разберете какво съм имала предвид

ПС, да вметна само, защото аз съм живяла в средностатистическо семейство, което бе покосено от ударите на промените, но не успя съвсем да се разпадне-нашите съумяха да не делят и да не дърпат чергата, а въпреки, че заживяха разделени-не спряха да си помагат и да градят-за нас-децата.Та не винаги, когато има криза, раздяла, проблеми -детето клони към майката.Въпреки, че моята майка е била Майка, аз винях нея.Винях и баща си наистина, но в много по-малка степен.Но първо-бях достатъчно голяма, за да виждам някои неща.И второ-от разстоянието на годините сега, и в собствено семейство с проблеми-погледнах и над себе си и наична на възприятие на нещата, възпитавани от моята майка  у мен например.Та не винаги човекът, който се е нагърбил с ежедневието на децата е правият и безгрешният.И съвсем отклонено, но-мразех като малка да съм  при баба ми, предпочитах да съм с баща ми.Но пък той не е абдикирал, въпреки неразбирателствата с майка ми-не съм разбрала нищо-той си беше абсолютно нормален средностатистически баща, който присъстваше винаги в живота ми, а не веднъж в месеца или за някоя друга събота.

...ужасно ми е да си го помисля, но точно така си го представям и аз - когато остарее и се окаже болен и сам, тогава сигурно ще се сети

не искам да съм зла и жестока, но според мен е абсолютна мерзост да не си си погледнал децата цял живот, а като стане страшно накрая, да ги търсиш, за да те гледат. А тези хора, които са способни да си изоставят децата, те и не разбират какво свинство е да ги тормозят когато остареят - заради единия сперматозоид 

 Пенелопа ,не си ме разбрала много правилно.С моя бивш сме в добри отношения_АЗ И ТОЙ,но децата не иска да вижда изобщо,причините според него са -да не ги наранява(повече от това едвали може да ги нарани)опитвах се с зъби и нокти да променя това 2 години,водих ги при него исках да се виждат с него ,да го обичат,от едно извесно време просто спрях да го правя,вече не виждам смисъл!!!!!!

Ха така.
При мен - същата ситуация.
Не иска да я вижда, за да не я нарани.
И защото така бил обещал вкъщи 

Ами замислете се и над следното-цял живот майка му му обяснявала колко е лош баща му.Срещите с бащата се разреждат, той расте, иска пари все повече/тийн-пубертет-гаджета на хоризонта-сравнения с "имащите" приятели/, бащата няма и става още по-лош...и младежа съвсем спира да се интересува от баща си.А бащата-попилян от мъка, всичко, което е успял-за сина си е дал.Ни се задомил отново, въпреки, че млад е напуснат от жена си, не е спирал да си задава въпросите-защо детето ми не ме иска, къде сгреших...

Про77-говори с твоя!Незнам за твоя случай какво да кажа.Аз затова и написах-необятна тема, съдби много-ето ти горе и друга версия...Има и друг момент-така е-когато правиш опит след опит и все неуспех имаш-спираш да полагаш усилия.Дали за срещи бащи-деца, дали за друго-все тая, но си е така.

пенелопа ,при мен ситуацията се промени ,аз вече съм с друг мъж ,който обожава децата ми,обича мен и всички около мен.Децата ми го копират на 100% ,А ТОЙ Е ДОБЪР И ЧЕСТЕН ЧОВЕК.разбира ситуацията и се опитва да се впише в нея.Води децата при него,опитва се да състави ситуаци така ,че никой да не се чувства излишен.С бившия се разбират чудесно,не ревнуват един от друг.Просто бившия имам чувство ,че отписа децата от живота си.Той е израснал в такова семейство,никой за никого не го е грижа.Наистина сме просто приятели ,но повече неискам да го притискам и да го КАРАМ да ги обича,то или е така или не е !!!!(аз не го разбирам така,аз смятам ,че човек трябва да е до децата си когато им е нужен).Той също има друго дете,незнам как е с него,дано да се опитва да му даде това, което не дава на моите деца!!!За мен е важно ,че друг човек им дава това,което биологичния не иска да им даде,той им дава толкова много любов ,че  не виждам вече смисъл да насилвам съдбата.
А както разказах по горе ,за всяко нещо на този свят се плаща,аз не съм Господ,той си знае работата!!!!!

Ама разбира се-и аз познавам човек, приел жена с минало и дете, и полага неимоверно повече усилия за възпитанието на това дете, отколкото биологичния.Даже в чужбина ще го изучи предполагам.И успява да не дели вече неговото дете, с това, от другия.Защото е приел жената до себе си такава, с този товар.И някак тук идва въпроса-кръвната връзка достатъчно условие ли е за да обичаш сляпо някой, па макар и деца?Явно не.

И някак тук идва въпроса-кръвната връзка достатъчно условие ли е за да обичаш сляпо някой, па макар и деца?Явно не.
Аз отдавна вече не мисля ,че кръвната връзка е мотив да обичаш някого сляпо.Дори и това да е собствения ти баща или дете.Аз вече не ги уча дори да го обичат,СПРЯХ защото смятам ,че не заслужава.Живота ще им покаже какво решение да вземат спрямо него.Обичат другия ,приемат го за свой баща,той е с тях когато са болни,когато страдат,когато сме някъде с него извън града ,когато са щастливи,на рожденните им дни,на празници,когато искат да  направят нещо ,което знаят ,че аз няма да позволя,когато непрекъснато ме изненадват с нещо, което са направили за мен тримата.Когато играят на компа,когато пред приятелите си с горост казват"моя баща",когато говорят за него.Изобщо защо да продължавам да им вталпявам ,че другия е баща им."БАЩА" НЕ Е ДУМА,"БАЩА "Е ДЪРЖАНИЕ!!!!!!!!!

ОК, тук добре си говорим, но нека се върнем на варианта-що за човек трябва да си, че да чакаш пък облаги от децата си.Пример-бащата-ни вест ни кост от него, докато не се разболява и има остра нужда от пари и болногледачи-т.е.-децата си.Но когато те са били болни и са имали нужда от лекарства?
Когато тези деца всъщност не познават този човек, но той се появява с подобен гръм и трясък и о-, прости ми тате, ако можеш/ стил Имаш поща /-този вече порастнал Човек с ценностите си и възприятията си реално  какво следва да направи?Естествено-никой няма да го принуди, но въпросите отново изплуват, ...,...