Семейни трагикомедии и битовизми - 2

Хайде и аз да ви разправям нещо от ученическите си времена.
Била съм в трети или четвърти клас. В края на учебната година. Топъл пролетен ден. Разбрали сме се с приятелки да ходим на басейна. По най-бързия начин приключвам с уроците и се приготвям да тръгвам, а приятелките ми ме чакат пред входа. Аха да тръгна и майка ми влиза в стаята с думите " Леля  ти ...се обади да се качиш до тях, че Росен не можел да си реши задачата" Направо бясовете ме хванаха. Аз цяла седмица се каня за басейна, момичета ме чакат и изведнъж някаква задача. Ама няма накъде. Качвам се и по стъпалата се чудя как да се измъкна по-бързо. Влизам у тях, поглеждам учебника, изстрелвам едно " ние тази задача не сме я учили" и хуквам навън. Ей още ме поднасят с това. И сега у нас когато на някой нещо не му се прави казва " Ние тази задача не сме я учили."
Иначе задачата пак я реших,де, ама вечерта, като се прибрах.

Като казах одеве бой и се сетих, че всъщност много обичах да тормозя и разплаквам брат си. Ама това не защото съм гадна, а защото беше тооооооооолкова сладък като плачеше. Такъв един сламено рус, с топчесто личице и плътни устни, които някак свиваше на осморка като плачеше - абе направо ти се къса сърцето. Та вечно го тормозех нещо, с цел да го разплача и после да го гушна и успокоя. Случката която ще ви разкажа е единствената при която баба ми, иначе много мила, обичлива и спокойна жена, ми удари шамар.
Та била съм някъде на около 5 години и нещо. И най вероятно на филм съм видяла погребение. Със всичките му там салтанати, кръстове, икони и плачешти хора. Не съм била достатъчно голяма за да разбирам какво точно се случва, но все пак ме е впечатлило и то много. Освен това в нещата на баба съм видяла една мъничка иконка. И когато съвсем случайно намерих умряла мишка (по точно мишленце), планът беше готов. Аз от умрели животни не се страхувам - виждала съм дядо как залага капани и как после ги дави. Само че не ми даваха да си играя с тях. Но тази мишка си я намерих сама. Баба готвеше в къщи, а ние играехме на двора. Изкопах аз на мишката гроб, понеже вече знаех как да докопам на дядо чука и пироните, успях и кръст да скова. Ошмулих на баба част от китките и ги набучих на гроба. После се вмъкнах в къщи, свих иконката и я подпрях на кръста. След това съчиних за брат си една сърцераздирателна история за горкото мишле, което погребваме. За това как е умряло, как е живяло преди това и дрън-дрън. Историята естествено има търсения ефект. Брат ми ревва - ама яко, сълзи като грахови зърна, хълцане и хлипане - страшна работа ви казвам. И тъкмо решавам да започна да го успокоявам и баба излиза да ни нагледа. В първия момент е втрещена - детето реве и нищо не може да обясни. А моя милост стои като пън, със страшно сериозна физиономия (усещала съм че яко съм загазила). Но все пак бях толкова горда от всичко което направих, че си казах всичко. И баба ми лепна шамар. И като се развика...... Защо съм пипала на дядо инструментите, аз не знам ли че е забранено да влизам сама в работилницата? Защо съм ровила из нещата й? Как съм могла да пипам умряла мишка, знам ли аз колко е мръсна? Но най вече защо съм накарала "дятиту, да реве и опява като на умряло и ти чакай да видиш като си дойде майка ти". Е видях. И тя ме шамароса. И ме наказа с най-ужасното наказание - забрани ми да си играя с брат ми. Повече гадинки не съм погребвала, но винаги измислях начини да го разплача.

Pesheck , много сладко разказваш и с много любов към брат си. И аз и сестра ми бяхме така, направо носталгично ми въздействаш...

Една история от времето когато още живеех при родителите си:
Майка ми има навика да събира остатъци от храна в буркан, който държи в хладилника и после го носи на село на прасетата. Та веднъж баща ми гладен ,набарва буркана, сипва си, топли си, хапва си. Майка ми забелязва че съдържанието в буркана почти липсва и го пита къде е. Разбирайки баща ми страшно се ядосал. И като си отишли на село се оплаква на баба ми(майка си) супер разгневен отново, видиш ли каква снаха имаш, държи буркан с отпадъци в хладилника. Баба ми го изслушва и съвсем спокойно му отговаря със селския си диалект: Ба, кат тий сладко еж!

Малко преди Коледа, един следобед съседката от 6-я етаж (и моя приятелка) ми се обажда по телефона да отида при нея да пием кафе. Аз обаче не мога да ида веднага, във фурната пека кекс и казвам, че ще дойда по-късно, ще изчакам кекса да се опече и хем ще донеса от него за кафето. Малко по-късно нося от готовия вече кекс и звъня на вратата и. От вътре се чува едно силно - влизааааай, отворено е. Влизам в антрето и се оглеждам, няма никой. Следва още един вик от към банята - влизай в хола, сега идвам. Да, ама в чужда къща аз сама не влизам. Докато се чудя какво става, съседката излиза в антрето ... гола, само по едни прашки и .... обляна в кръв. Аз  Зад гърба и наднича мъжът и - също гол, по слипове, целия в кръв, чак на струйки се стича по него. Под босите им ходила на плочките остават кървави стъпки. Ама и двамата ухилени до ушите. Аз    Почва да ме хваща яко страх, мисля си - тези откачиха и се изклаха. Лекичко отстъпвам назад стиснала кекса по посока входната врата. А те - чакай бе, влизай, сега ще сложим кафето, заклахме я вече - и се хилят. Аз  Кого заклахте бе - питам, а те - ми пуйката заклахме, половин час я колихме, ама я заклахме, ела да видиш де, не бой се. И ме влачат към банята. По-добре да не бях поглеждала. Истинска касапница, като във филм на ужасите. Цялата баня в кръв, чак по тавана имаше пръски, по стените се стичат едни едри капки, а на пода, в локва кръв лежи трупът на закланата пуйка. Само за снимка. А комшията - бе не се шашкай, пуйката е едричка и оказа съпротива, затова омърляхме навсякъде. Гледката беше апокалиптична. Само успях да бутна кекса в ръцете му и после нещо ми се губи. По някакъв начин са ме замъкнали в хола и там се свестявах. Жестока работа - съседката по кървави цици и прашки размахва шишенце с амоняк под носа ми и се хили истерично - ама де да знам, че ти става лошо от кръв. Е ако не е знаела, сега вече разбра. След като се освестих, тя точно като строга господарка разпореди на мъжа си да зареди и сложи кафеварката на котлона, докато тя се изплакне и да отива да мие банята, че ние двете първо ще пием кафе, а после те ще си "оправят" пуйката - скубане, щавене, пърлене или каквото там се прави на прясно заклана пуйка  На мен леко ми се гадеше и вече не ми беше до кафе, ама смееш ли да мръднеш - както са се разгорещили с ножа и сатъра, знае ли човек какво следва ... Седя си и чакам. Само след секунди, съседката дойде от банята по халатче, със замах наряза кекса (следя с поглед къде ще остави после ножа) и сервира кафето заедно с коняче. Аз ни жива, ни умряла, май имах нужда  да пийна нещо Питам я - абе как можа да се миеш в тази касапница и не ти стана лошо, а тя - карай бе, к`во ти пука - и пак разпорежда на мъжът си да не зяпа, а да върви да мие банята  Даже не разреши на човека да пие кафе с нас, защото гениалната идея с пуйката била негова 

Отдавна ви чета, момичета, невероятна е тамата. Поздрави!
Ето и една селска история и от мен.
Топъл летен следобед в едно красиво село някъде там из Добруджа. Аз, двете ми братовчедки и братовчедът прекарваме лятната си ваканция у баба. Тя е малко болна жената, та ние уж й помагаме -чичо и стринка са в града на работа, идват си събота и неделя. Свършат някоя и друга работа, упражнят родителски контрол, дадат инструкции за през седмицата и в неделя вечер хващат автобуса обратно. Дните се нижат, ние бързаме да полеем чушки и домати, да копнем там каквото са ни казали и готови за лудуване с останалата тайфа. Я да берем крадешком сливи, я да ядем дини по чуждите ниви - колко пъти тайничко сме чували от бабите край фурната "чумичката да ги тръшне дано..." Та заветния следобед селската идиля нещо е смутена. В нашия селски двор настъпило произшествие. Събира се братовчедието и що да види - пустото му прасе разбило кочината - не му е за сефте, но тоя път сме сами, а и влязло в двора с къщата, грохнало се под асмата и няма намерение да мръдне оттам. Да викаме съседа на помощ, не ни се ще, че кой го знае после какви ще ги разправя на чичо и стринка. Решаваме да действаме сами. Братовчедът като единствения мъж съставя плана на действие - всяка една от нас е въоръжена с по една сопа. Целта на занятието - тупаме на земята покрай прасето, може пък да се стресне и хукне към кочината. Нашата роля се оказва с въпросните сопи да го насочим в правилната посока. Речено, сторено - колко му е. Почва се едно тупане, викане - прасето ни гледа недоумяващо - тия пък какво ги е прихванало. Удвояваме усилията си - по едно време като стана, като хукна това ми ти прасе. Но братовчедът е на линия - поема главното командване на цялата акция - всяка една от нас заема по един ъгъл на къщата и си чака реда да насочи въпросното прасе. На последната и ключова позиция съм аз - стоя и си мисля "трябва да успея, ще тупна два-три пъти по земята, ще му викна и ще го побутна и то ще иде в двора, дето му е кочината". Стоя и си мися аз така, а тупането, викането и грухтенето все повече се приближава. Обръщам се и какво да видя - о, ужас! едно огромно розово кълбо търчи с бясна скорост към мен. Че като хукнах и аз. Спрях се чак като чух братовчед ми да вика с пълно гърло "Какооо маaaaaaaaaaaaa, какво направи?!" Какво направих? Ами влязла съм в двора с кокошките,  прасето и то. Пльоснало се във водата на кокошките, пръхти, грухти, идилията му пълна. Ама ние не се отказваме "Айде бе, Гошо, ставай" Ама Гошо не помръдва, че и пернатите го гледат, кудкудякат, кукуригат, що за гост им е дошъл. Опитвахме, пробвахме с Гошо прасето, ама той реши, че водата е по-добра от сянката на асмата. Явно гонката си струваше за него - целта оправдава средствата, нали така... Нямаше как, отидохме да викаме съсъда.

Вече всичко съм изчела.Много съм се смяла.В първата тема не съм писала,обаче тука няма дави се размине без мен.Късно е, но народа край мен спи и ще се пробвам да ви развеселя.Дано да успея!

Като млада булка, ентусиазирана,със свободно време и нова печка, решавам да правя кекс.Не съм майсторка,не съм и начинаеща- при мама бях бъркала разни сладки неща.Обаче печката друга,опитът малко, пък сместа дойде много.Бухна, обаче като бодна с клечката -вътре лепне, сурово.Затварям фурната.Чакам още да се опече и отвътре.Докато това стане, отвън вече се препече.И отгоре, и отдолу, и аромат из целия апартамент.Яд ме е за кекса, но още по се притеснявам да не зазвънят по вратата я комшии, я хазайката.Зер да не помислят, че нещо гори. Чудо! Обаче се овладявам, изрязвам загорялото (разбирайте по-голяма част от цялото). Подреждам годното, нарязано на несиметрични парчета. Поръсвам с пудра захар. Дотук добре! Събирам всички загорели изрезки и - в кофата на терасата.Тъкмо смитам и трохите по земята и щраква ключалката- милото се връща от работа...(Миризмата се  е поразнесла, но се усеща). Посрещам го, целуваме се както си му е реда за младоженци и той:"Какво си правила? Нещо си пекла, вкусничко мирише!" Пък аз: "Мии, правих едни експерименти..." Той отива на терасата да си занесе кубинките (Там им е мястото и до днес!) вижда в кофата "угарките" и казва:- Ауу,напълнила кофата с експерименти!- Аз се сконфузих, но като го видях, че се хили и е с добро чувство, се засмях и аз.
Все пак кекс ядохме и беше вкусен.

Дядото на моя братовчедка, не бил сред пиячите, но веднъж се случило да се почерпи в селската кръчма.Прибрал се залитайки и мокър до коленете.Баба Стойка го посрещнала учудена, че е пиян и защо е с мокри крака. Виновникът се оправдал така:
-Ми, Шшштойке...Мина бааатта- дава са. Мина мошшшта- па"на и па дава са...И ...угази бааатта!

Да преведа: Ако мина през барата (малка рекичка), ще се удавя. Ако мина по моста, ще падна и пак ще се удавя. И прегазих барата.
Слава богу, не се е удавил и може би още е жив.Не съм ходила отдавна в това село.

Пламък, развесели ме!
Напомни ми за един мой експеримент - ситуацията подобна, ама не е кекс, а ястие. Нямаше как да изрежа изгорялото, а мъж ми констатира - това да не е по въглищарски?

Една серия медицински трагикомизми.

Преди години татко беше приет в болница за нещо елементарно. Звъни телефонът вкъщи:
- Ало, моля ви Георги.
Майка ми казва :
- Ама той е в болница сега.
Отсреща притесненият човечец разпитва в коя болница, на кой етаж и т.н. Да иде на свиждане. Та като го изписаха татко и майка го пита дали му е идвал някакъв негов познат докато е бил в болницата. Ами никой не бил ходил при него, ама се сети, че някакъв човек почукал, влязъл и казал: “Търся Георги”. А татко му отговорил: “Ами аз съм Георги”. Та ето какво става от една телефонна грешка.


На моя съседка мъжът й се водеше на отчет в психодиспансера. Лека форма, не му личеше особено. Та тя ми разправя как като ходили веднъж заедно за редовния преглед, се случило да е на 1-ви март. Съответно са се подготвили с мартенички за лекаря и сестрите. Точно да им дойде реда да влизат и мъжът нещо се насмел и почнал да рови из джобовете, да пухти и да се ядосва, че не намира мартеничките. Съседката като го гледа каква е паника и взела да му се смее, ама се хили яко. В това време излиза сестрата от кабинета, поглежда ги двамата и пита:
- Кой от вас е болният?


Вадя си медицинско за работа. В очния кабинет подавам на лекарката формуляра и тя сяда да го попълни като ме пита без да вдига глава :
- Някакви проблеми със зрението?
- Не, никакви – отговарям аз.
- Седнете все пак на стола срещу таблото.
Оглеждам се аз, то кабинетът повече на ботаническа градина прилича от саксии, цветя, виещи се растения.
- А къде е таблото? – питам.
И в същия момент разбрах какво съм изтърсила и като прихнах да се смея, нямам спиране. Викам си, колко кьорава трябва да съм, че чак таблото да не виждам, та какво остава за дребните буквички.

Страхотни истории - поздравления!!! Два дена чета и на работа, и в къщи - даже съм извадила на файлче всичките истории за Ромео, баща ми много му се радва.
Та... ето и моите истории:
Първата се случва преди 6-7 години. Аз - ученичка във ваканция. Отиваме с вуйчо и вуйна на море, като те са взели и братовчед ми: 3 годишна хала. Трябва да вметна, че мекерето не стои на едно място, никак не се трогва от крясъци и заплахи... що съм го била за това, ама карай... И седнали сме с вуйна ми на едно ресторантче близо до плажа, тя се опитва да натъпче синковеца с едно кебапче, а той като бесен само се върти и ако евентуално нещо му е влязло в устата, то бива бавно и методично сдъвкано. По едно време вуйна ми вдигна ръце от него, той с пълна уста скочи и хукна в неизвестна посока... ние нещо се бяхме заблеяли и по едно време аз го съзирам със събути гащи, клекнал точно на входа на заведението, ходи си човека до тоалетна. Аз надавам боен вик. Вуйна ми шокирана скоква, както е по бански и се засилва към братовчеда, а заведението пълно и това допълнително затруднява придвижването към целта. Обаче детенцето като чуло суматохата и видяло бойно настроената си майка, вдигна гащите и с космическа скорост хукна в неизвестна посока да спази кожицата. Вуйна ми набрала скорост, вече е на финалната права и от засилката не видяла, че "бомбата" е заложена точно на входа на кръчмата и съответно се подхлъзва, пада и си удря главата. Всички започват да се смеят на сценката, аз съм шокирана и не знам какво да правя, втурвам се да помагам, а тя лежи омазана в л*йно, смее се и кълне едновременно, чак не може да стане. Не стига този срам, ами излезе и готвачката от заведението да се кара за "произведението" на входа и да мърмори кой щял да го чисти... е, после братовчеда яде бой, ама си го заслужи...
Друга случка, пак с любимия братовчед: на море сме, на каравана. Сутрин - някаква луда суматоха, негово величество се е събудил и всички се въртят около него. Вуйна маже сандвичи, реди едни чинии, нищо че той с много бой слагаше нещо за ядене в устата си... Та, за да не ставам свидетелка на познатата сценка, се измитам до магазина, тъкмо да купя и вестници. Бавила съм се не повече от половин час, върнах се - заварих детенцето да обикаля като индианец около масата, лигавеше се нещо и аз си сипах кафе, за да се изолирам от суматохата... по едно време се сетих, че не съм се сресала и влязох в караваната, за да си извадя гребена. Какво заварих - моя мил братовчед с все още пълна уста налапал четката ми за зъби, подскача на леглото весело. Направо ми причерня и не знам как съм го била и колко е пищял, ама вуйна дойде на минутата и се получава следното: аз крещя по него, той реве, ама стиснал в ръка четката, а вуйна не знае какво става и крещи по мен. Добре че вуйчо ми се намеси После дълго време ме бъзикаха, че като си мия зъбите, мога и да похапвам каквото е останало по четката.
Оф, станах многословна, като се сетя още нещо, пак ще пиша

Включвам се много набързо,че чакам малкия да се събуди.

Като родих и се обаждам на мъжа ми и той ми дава дъщеря ми да говоря с нея.Казвам й:
-Рали,ти вече си кака,имаш едно малко хубаво братче!
А тя:
-Мамо,хубаво ли ми е братчето,а ти още ли си дебела?

А, сега се сетих още нещо. Бях малка и с нашите ходихме на гости на едни техни приятели, които имат къща на село. Тази къща беше с огромен двор, с китна градинка... в двора засети домати, краставици, абе всичко, което може да се сети човек. Аз обаче любопитна, обикалям, гледам и се радвам на природата... Тези хорица имаха и животни - кози, прасенца, кокошки, зайчета... Прасетата ми бяха особено симпатични - едни такива розови, големи... пък и те много ме харесваха, весело грухтяха Единия ден докато размишлявах какво да правя, реших да се порадвам на прасенцата, ама по-близък контакт да осъществя, т.е. да вляза при тях и да ги милвам и да си играем сега като се сетя, се чудя колко ми е бил акъла, ама дете съм била. Издебнах да няма хора на двора, за да не прекъснат делото ми и влязох с възторг при животните. Настана една луда радост и от тяхна, и от моя страна. Какво се вдъхновиха обаче, взеха много настоятелно да ми се радват и едното ме бутна на земята. Докато се освестя, двете свинки щастливо бутнаха отключената врата на кочинката и излязоха в китното дворче. Аз изпаднах в луда паника, понеже виждах разрушенията след тях - домати, краставици, чушки, зелен боб... всичко биваше стъпкано и ядено. По едно време баща ми чул шумотевицата и надникнал... по думите на майка ми казал "Е сега вече ще я набия". Като изскочиха с чичото и с едни сопи почнаха да плашат прасетата, как да е - прибраха ги. Аз плача, едни сополи. Баща ми бесен се обръща към мен "А ти сега защо плачеш?", а аз: "Ами цялата съм в акита и мама ще ми се кара".  Горките хора... замина им труда за цялата година, обаче не ми се караха, даже им стана жал за мен, толкова сърцераздирателно плачех

Ромео отива на сватба

Свогенски братовчед на татко ни покани на тежка сватба – първороден син ще жени! Човекът държеше ресторантьорския бизнес в околията( говоря за времето, когато и с труд се просперираше, а не с бухалки). Като имащи софийско жителство (по онова време, това си беше голяма работа), пък и първобратовчедство с татко, бяхме най важните гости, след кума естествено. Дълбоко подозирах, че след няколко месеца ще хазайстваме на младата двойка – за да придобие бъдещото им дете от споменатата екстра – софийско жителство, ама това е друга тема. Та, стягаме се ние за голямото събитие, обаче възниква проблемът „Ромео” – няма на кого да го оставим. Действието  започва в събота на обяд и ще продължи най вероятно до късния следобяд в неделя, т.е. 2 дни няма да ни има. Консултираме се с братчеда – той леко зачуден, как така не може да оцелее самО два дни(ние разбира се не навлизаме в подробности, че не кучето- няма да оцелее) поканва и него. Там всяка къща си имаше куче (по скоро поотрасло теле), ама те бяха за лов и охрана на дома и живееха на двора! Ексцентричности от сорта – да отглеждаш кръстоска между парцал за под и едър плъх, бяха загадка за свогенеца. Събота сутрин се товарм ние в семейното возило и потегляме. Ромео никога не се е качвал в кола, затова първите 10 –на километра е зашеметен от новите усещания, които не че му се нравят кой знае колко, ама никога не се знае – може пък да стане интересно. С излизането от София, на него вече му е омръзнало да лае по пътуващите коли (и в ухото на баща ми), та решава да се поразходи из тази тесновата и непозната клатеща се стая. Разбира се, като пръв обект са педалите, които обаче баща ми категорично отказва да споделя с него и се налага да го приамим отново на задната седалка, със хамбургски салам. Ромео уважава салама, няма да го остави зян да иде, я! Навлизаме в искърското дефиле, куч храносмила на задното стъкло. Знаете го пътя предполагам- възтесничък такъв,от едната страна Искъра, от другата скали, а завои дал Бог... Вие се, вие оня ми ти път, Ромео гледа ли, гледа... Докато внезапно, закона за центробежните сили не проговори у него! Със умело завъртане на главата, добитъка изхвърля хамбургския салам (и малко ресни от килима) право върху рамото (и скута) на мама. Тя от своя страна мигновенно започва да крещи, а баща ми след почти успешен опит да забие колата в скалите – спира. Настава суматоха, мама е в истерия – добре, че поне не е с официалните си дрехи! Криво ляво се преоблича в резервни одежди, а героя на приключението, поел глътка свеж въздух изглежда годен да продължи пътуването. Качваме се и продължаваме, но... само за още 10 километра. Историята се повтаря, само че този път намазвам и аз и тапицерията... Добре че сме близо до някаква чешмичка, та попочистваме тленните вече останки, обаче смрадта е неописуема. Включвам се в отбора на истериците, а баща ми предлага да оставим кучето на произвола на съдбата. Отхвърляме с мнозинство и лудешкото пътуване продължава. При следващото спиране, електората на Ромео остава само с един поддръжник и ако не бях отказала да се кача без него, щеше да стане първия подивял (не че е бил култивиран, де) булон в историята. Огнедишащия дракон вече няма какво да изхвърля от себе си (не че не прави опити, обаче) и така след 4 часа, вмирисани и леко хистеризирани пристигаме – безнадежно закъснели за официалната церемония. Настаняваме се в братчеда, преобличаме се, а змея лежи почти бездиханен на леглото – явно не се чувства добре и аз решавам да остана с него... Нашите и без това вече им е все едно (дали не са се замислили над възможноста да оставят и мен?), се съгласяват и запрашват към ресторанта. Давам му вода – йок, предлагам храна – още по малко... Носът му сух и горещ – лоша е работата! След 2-3 часа, нещата вече загрубяват – струва ми се че земния му път приключва... Решавам да търся лекар, ама като не познавам никого... Ще отида при чичо на сватбата – той ще ме упъти! Речено сторено – затичвам към мястото на веселбата, а тя в разгара си. Народа денси като бесен, блъсканица (зер половин и отгоре Своге беше поканено). Намирам чичо, споделям си грижите с него и тръгваме да търсим ветеринаря (и той там някъде в мелето). След безуспешно издирване, съобщаваме по микрофона нуждата от спешна намеряемост (естествено съм обект за наблюдение от страна на милиони люде, които вече са убедени, че нещо ми хлопа) ето го човека се явява! Бил си той на дансинга, във вихъра на тангото, когато го сгащваме и чичо повелява спешното му отвеждане. Оня промърморва нещо, че с радост ще помогне, ама радост в очите му няма (и да е имало – добре я беше маскирал). Завеждам го при болника, установяваме че е обезводнен и го слагаме на системи... Аз съм много радостна, че калпазанина ще оцелее и запълвам паузите с весели случки от бита на повръщача. Отсреща никакъв, ама никакъв интерес, обаче и аз не се давам – дрънкам ли, дрънкам – само да го задържа по дълго с нас, така че да ми наблюдава кученцето. Когато се видяха първите признаци на подобрение (опит да прегризе системата), нищо не беше в състояние да задържи Охболи далеч от танците ( и ракията)... Оздравяването на Ромео (неотлъчно с мен) продължи до самия край на сватбата, та когато бяхме в състояние да излизаме - само се натоварихме на четириколесното и тръгнахме по пътя за къщи... Натъпкан със сухари и полегнал в ръцете ми, героят пристигна без повече премеждия (и тия на идване ни бяха достатъчни за 4-5 живота напред).
Това е историята на сватбарина, макар ние с него нищо да не разбрахме от веселбата

Пешеходке, страхотна си