Публикувана: 24 ян. 2008, 09:29 ч.
Последно мнение: 5 фев. 2008, 00:44 ч.

Имам проблем, моля за съвет

3 527
23
1

Гост

# 15 24 ян. 2008, 23:27 ч.

на село
Мнения: 1 028

Цитат на: ku[d]ku[d]yaka в чт, 24 яну 2008, 13:51

Не се притеснявай, една приятелка преди време сподели с мен, че след раждането на дъщеря си дълго време не можела да я възприеме като свое дете и не изпитвала някакви силни чувства. Явно стресът от промяната действа по този начин.

Аз се чувствах по същия начин, когато се роди дъщеря ми. Чакано дете, ама следродилната депресия не прощава... Явно винаги има един такъв "следродилен" Laughing

период. Просто се опитваш да се нагодиш, защото промяната в начина на живот е огромна. На моменти съм се чувствала едва ли не като луда, че нещо не ми е в ред... но с времето нещата си идват на място.

# 16 26 ян. 2008, 01:27 ч.

София
Мнения: 1 324

И аз имах "следродилна депресия". Бях в полусъзнание, окапа ми косата, получих петна по лицето, всички екстри. Комшийките ми се шегуваха, че като спръ да кърмя всичко шъ съ упраи. Въобще не знам какви чувства съм изпитвала към малкото създание, но едва ли е било любов. Беше истерия, беше депресия, най-важното беше - точно толкова капки или толкова милиграма да се дадат точно в толкова часа. Не бях на този свят много дълго време, не спях, не ядях, само гледах часовника и четях по цели нощи "за бебето и детето". Толкова ми е бил акъла. Не се замислях за нищо друго, освен, дали е акала, дали се е оригнала, колко милиграма е изяла... Рязко и внезапно се наложи да я дам на ясла и тогава чак разбрах, тогава чак се осъзнах, тогава за първи път ми се раздираше душата и сърцето, тогава си изплаках очите и разбрах, че не обичам нищо на този свят повече от нея.

# 17 28 ян. 2008, 20:46 ч.

Мога само да ти споделя моят опит. Първите 6-7 месеца изобщо не можех да разбера на кой свят се намирам. Единственото което ме интересуваше беше да не сбъркам някъде в отглеждането на детето, да не пропусна нещо и т.н., просто бях решила, че трябва да съм перфектна. Спомням си също, че наши приятели, осиновители ми обясняваха, че в момента в който са видяли тяхното детенце, веднага са почувствали обич. Това ме караше да се чувствам като пълен идиот, защото при мен не беше така. Не искам да споделям какви мисли ми минаваха през главата, но истината е че се чувстах ужасно. Като капак на всичко детето дори не ми даваше да гушна и да го целуна, защото беше прекалено заето с далеч по интересни неща. Сега, една година по-късно, моето момченце е на 1г. и 6м. и почти никога не се разделяме, той не признава никой друг освен мен, непрекъснато ме прегръща и ме целува и като ми каже мама имам чувството че ще умра от щастие. Така че рано или късно всичко си идва на мястото.

# 18 29 ян. 2008, 09:45 ч.

Мнения: 625

И аз така, родих го и НИЩО, мислех си ,че не съм в ред, нали знаете- майките давали живота си за децата си Thinking

След време даже съм го разказвала пред приятелки, те не споделиха нищо подобно, ако не бяхте вие все още щях да мисля, че не съм "като хората" Laughing

# 19 29 ян. 2008, 17:31 ч.

Мнения: 380

аз да ти кажа първите 6-7 месеца въобще не успях да припозная жена си:)

Това беше най - голямата криза, с която сме се сблъсквали като семейство.

Много често връзката тук изглежда бивалентна ама не е само такава.

Трябва си време. И за вас. И за малкия разбойник. Един месец е много кратко време според мен за да се усещате конфортно заедно...

Аз помня кат трябваше да се преместя да живея при жена ми (тогава не бяхме женени) сигурно минаха поне три месеца дето на всеки 2-3 си бягах вкъщи:)))

Според мен най - важно е да не предаваш тази несигурност, която имаш на детето. Звучи лесно ама става трудно.

Хубаво е в тежки моменти да можеш да се отдръпнеш и някой друг да поеме. Поне за малко. bouquet

# 20 29 ян. 2008, 19:52 ч.

София
Мнения: 9 517

Днес се събуди и ревна с глас, прегърнах го, целувах го, люшках го, опитвах се да го успокоя, а той изпадаше във все по-голяма истерия. Не издържах - оставих го сам в стаята да реве, отидох в хола и ревнах и аз. Добре, че поне бебето спеше, че щяхме да сме страхотна картинка. Стоях в хола и си казвах - "Ти си големия човек, трябва да се върнеш и да го успокоиш.". Хубаво, ама по някога човек стига предела на силите си. Стоях така сигурно 5 минути, събрах всичките си сили и отидох в спалнята - намерих друг човек там, но горчивината в мен си остана - правиш всичко по силите си, но когато няма отклик отсреща по някога се отчайваш и мислиш, че няма да се получи. Сега сме първи приятели - само около мен се върти, но в душата ми ме гризе случката от следобяд Cry

# 21 29 ян. 2008, 20:09 ч.

Мнения: 2 722

Фоксче, спокойно, период е, който ще отмине. Сега говоря поучително но преди година и половина и аз се тресях като есенно листо на вятър. Лично мое мнение е, че Исак е имал нужда да се наплаче и си постъпила правилно като си го оставила да си изреве емоцията. Може да се опиташ да разбереш какво го е мъчило, но се съмнявам на дадения етап дали ще се получи.

# 22 30 ян. 2008, 11:12 ч.

Мнения: 2 123

Фоксче, Никола понякога така плаче през нощта (точно два пъти ми се е случвало). Ама е плач не, ами рев, хлипане, хълцане, тресе се цялото му телце, сълзите са като кюфтета. Понеже вече познавам плача му, убедена съм, че това е плач от тъга и страх. Двата пъти, в които ми се случи, плачът започна насън и видях бая зор докато го събудя изобщо. Така че половината от плача мина насън. После в будно състояние си бяха големи ридания. Носих го на ръде люлях го, разхождах го - нищо. Абе истеричен рев. Накрая се разплаках и аз и през сълзи и сополи му казах - "Ами мамо ти си моето детенце - теб като те боли душата и мен ме боли" - така двамата гушнати бая си поплакахме и като че ли болката се поизплака за деня Wink

Фокси - имай предвид, че сега ти си на ръБа на силите си - и ти си човек все пак. Спокойно мила. Не е вярно, че няма ответна реакция - сама казваш, че като си се върнала си заварила друг човек. На самото Исе, сама знаеш колко също му се събра на душата за по-малко от година.

Спокойно и целуфффки

# 23 5 фев. 2008, 00:44 ч.

Мнения: 2 084

Аз направо не помня първите дни. Само на Вики първото "мама" след два часа в къщи и въздишката му са запечатани в душата ми. На третия ден се сетих, че ние не сме яли.
Точно когато се навършиха два месеца в къщи беше операцията на Преси и за първи път се разделих с Вики. Не знаех за кого да мисля по-напред. Само усещах, че живота ми никога не е бил по-истински и смислен, въпреки ужаса, безсънието и безкрайната умора. Никога не се бях чувствала толкова нужна, жизнено необходима и силна и ... толкова уморена.

Препоръчани теми

Шеста тема на чакащите

5 035
Осиновители

Статистика

225
Осиновители

ОСИНОВЕНИ, време е да кажем нещата такива, каквито са/2/

271
Осиновени

Разсиновяване

42
Осиновени

Причина:

Причина: