какви са причините за раздяла

Трайна примем за тази, при която няма тенеденция нещата да се оправят, въпреки водените разговори по въпроса. Когато кризите се повтарят- също.
Достатъчно е негативното отношение да е само към мен или само към децата.
Неоснователни обвинения не бих търпяла, както и обидни думи, които ме нараняват.
Но всяка една конкретна ситуация е строго индивидуална и обобщенията са много трудни.
Ако не очакваш подобрение в отношенията помисли си дали си заслужава да оставяш връзката да агонизира.

Границите на търпимост при всеки човек са различни. Някои търпят побои и унижения с години, други за казана дума на криво могат да предприемат категорични действия. Всеки сам слага на кантара и гледа на къде ще натежи везната.
Все пак смятам, че жените, особено тези с дългогодишни бракове и 1-2 деца много по-трудно се решават на такава стъпка.
Според мен ти доста точно анализираш положението си и можеш сама да прецениш, кога отношенията ви вече са неудовлетворителни за теб самата и дали можеш да се надяваш на някаква промяна. Ако има дори и най-малка надежда за това - не се отказвай.

1)Зависимост (към алкохол, наркотици, хазарт);
2)Агресия и прояви на каквато и да било форма на насилие;
3)Ревност;
4)Неразбиране, неуважение, нетолерантност, липса на подкрепа (от всякакъв характер);
5)Ограничаване на правото на свободен избор.

При проява на някое от първите три изброени неща - прекратявам на момента, без изобщо да се замисля. За последните 2 работи от списъка - склонна съм да разговарям, да се опитам заедно с другата страна (ако иска разбира се) да изгладим различията по цивилизован начин и бих предпиела стъпка към раздяла, ако разговорите и опитите не помогнат и аз не се чувствам уважавана, зачитана, подкрепяна и свободна да прави осъзнати избори личност.

Лично на мен (но това е частен случай и мое мнение, което не налагам по никакъв начин) служебни пътувания, командировки, и това, че другият е преспал с някого, различен от мен не биха могли да станат повод за разпад на взаимоотношенията по моя инициатива.

Много хубав и точен отговор!Припокрива се с моето мнение!Разликата е,че аз съм семейна с две деца!
Всяка от нас си има собствен праг на търпимост в зависимост от много факти и обстоятелства.
Това,което винаги ме е учудвало,/но не искам никога да го разбирам/ е как в някои теми определени хора с лека ръка дават съвети от рода на "събери си багажа,зарежи го,аз не бих търпяла такова нещо".

Подобни съвети могат да се чуят от млади жени с никакъв или малък семеен стаж.
В началото на връзката ни и аз смятах, че при първото провинение ще си тръгна. Но с годините разбрах колко компромиси трябва да прави човек в името на семейството (естествено и от двете страни). И каква огромна отговорност е да имаш деца- при взимането на решения трябва да се съобразяваш първо с тях, а след това със собствените си желания.

Да и аз в началото на връзката ни мислех,че при най-малкото му провинение,който от където е...
След това видях,че не е точно така,а бях млада  .
А след като имаме и две деца,ако имаме проблеми трябва да се правят компромиси и от двете страни,разбира се в границите на разумното.
Моите деца са толкова привързани към баща си и той към тях,че при едно такова крайно решение не мога да не помисля за тях!

Знам ли ...
причини бол.
Ако усетя, че съм превърнала себе си, в някоя, която не харесвам, заради него.

           За мен това са причини за раздяла
"липсата на уважение, грубите думи, изблиците на гняв, квалифицирането на любимата като еди-какъв си човек"
Емоционален човек съм и всичко това би съсипало брака ми.

Ако ме удари, ако има връзка с друга жена, но подчертавам ВРЪЗКА,не авантюра, ако е равнодушен към мен и детето. Гневът за мен не е повод да го напусна. И аз съм била гневна понякога, но това не значи, чи при всеки пристъп на гняв, ще се напускаме. Нещата според мен са повече комплексни, отколкото да търсиш само една причина, за да напуснеш някого.

1. ако ми изневери
2. ако вече нямам чувства към него
3. ако стане груб и често ми се кара за дреболии
4. ако стане агресивен и ако започне да ми посяга

Може ли и едно мъжко мнение? Чета темата и виждам, че някои много прагматично, други много философски и твърдо разсъждават. А животът е много просто нещо! Според мен истината е че навсякъде накратко казано нещата се развиват подобно на узряването на един плод и ако сте наясно кое кога се случва, ще можете по-точно да преценяте- един баща посяга/да вземем крайния случай/- но питате ли се защо е стигнал дотам- като разберете, тогава осъждайте. Ако ме изтърпите да споделя- имам един 13 г. брак зад гърба си- всички казваха, че сме най-задружното семейство, но аз в 17.10 бях вече закъснял, а разходи над 5 лв. трябваше да ги доказвам. Търпях докато не се запознах с един човек- простичък шофьор, който на 40 сложи черта и започна живота си от нула- не че се разведе, а продаде всичко и замина със семейството си за чужбина и успя. Каза ми- не се плаша - ще се справя! Казах си - защо да не успея и аз? Бях разбрал че никога не трябва да ставам жертва на детето си- и за него не е добре. Исках при развода да го взема, но тя беше добър адвокат и беше безмислено да се спори!? После имах три по-сериозни връзки- т.е. не съм бил семеен. Първата изтрая 1 год.- свалях и звезди, но започнаха да ми пускат пак хронометъра, въпреки че не се отделях от нея почти и не съм залитал изобщо, а и тя беше на 21г. След това чаках една жена 3 г. да узрее за това което аз направих и успях- изкарахме 5 год. съвместно, докато не разбрах, че ме е яхнала и иска да си живее до края само по екскурзии и скъпи кремове, просто да си навакса изгубеното. А и бях казал какво искам. Сега съм щастливо женен втори път, пак след труден период на година и нещо проблеми /беше омъжена-нещастно според всички и мен/, имаме си сладко мъниче на 1 год. и мисля, да ме пази Бог, да не се налага да обяснявам пак защо съм се разделял никога повече. Просто във всеки случай е конкретно- трябва да назрее момента, трябва човек да го почувства и трябва да е решителен в момента, иначе е една безкрайна агония. Просто трябва да знаеш дали търсиш щастието си или само потушаваш искра! Да уловиш мига!... А и човек винаги обича да си усложнява живота понякога май? 

Аз се омъжих за мъжът на живота си и въпреки,че вече не ми пърхат пеперуди в стомаха,като го видя, въпреки че на ден спорим по 10пъти, въпреки че понякога си крещим,като мангали, той си е мъж ми и аз го чуствам, като част от мен и си го обичам. Както няма да се чувствам пълноценна без едната си ръка, така ще е и ако него го няма. Обич и любов- това е моят отговор. До като съм щастлива,когато се будя до него, май нищо не може да ме накара да мисля за раздяла. Бих написала изневяра. Но май и това ще простя, нали си го обичам.

 Да не намирам вече път към него. Да говоря, а той да не разбира това което чува. мисля, че това би било началото на края.