За навиците и приучването към самостоятелност, както на бебенцата, така и на деч

Е да де, но не е ли странно, че моята настройка от преди да родя беше такава. Детето си имаше самостоятелна стая и изобщо не е идвало в нашата. Тъй като всички ме убеждаваха колко невероятно е това аз си казвах, че какво пък ще пробвам, ако не стане 'здраве да е'...

Идеята ми е, че който не е опитал - при него не се е получило.

Много си била смела навремето.
Да си кажа честно, нищо не бях приготвила докато не се роди бебето. Бабите казаха, че ще се погрижат за пелените, но всъщност нямахме нищичко. Все си казвах, че е най-важно да се роди живо и здраво, пък няма да спи на голата земя. А като се роди, вече не можех да си представя бебето да е отделно от мен. Креватчето беше точно на 1 ръка разстояние.

RadostinaHZ, извинявам се за офф-а, но креватчето и стаята бяха най-малкото...

Просто съм такъв тип човек както и бившия ми. Баби нямахме близо до нас - сами го гледахме от ден 1-ви. Имахме приготвено не само всичко, но аз усилено разглеждах сайтове с градини и училища. Бяхме чели книги, спорили, говорили. Всичко беше планирано, че даже една вечер се скарахме жестоко как ще постъпим ако 16 годишната ни дъщеря забременее...
И поради това, че бяхме сами, го карахме много на интуиция... Казвах си - Ако не стане така, иначе ще стане, бях готова и в нашето легло да я взема ако се наложи...

Оле, ти ме разби направо. Явно подходите ни са доста различни. И ние си ги гледахме сами от самото начало. Бабите дойдоха за по 2 седмици и помогнаха с каквото могат. Дори не можех да си представя как ще изглеждат нещата след няколко месеца. То така и стана де, на четвъртия месец от раждането пак бях бременна. Явно при мен много хубави неща стават "както дойде". 

..ха,интересно, ние сме до точка описаното от Иса (без прего скандал ), детето беше  и записано на ясла преди да се роди, баби сме имали сборно 3 месеца от раждането на дете 1 до днес..
..за режима на бебе до 6м не говоря,мисля че биологично е трудно да му се наложи..по насетне обаче навиците се градят,аз намирам за абсол.необходимост децата да са си в леглата поне 10 часа на нощ (има редица данни с какво се свързва преумората и малкото сън),и за да може да се случи това трябва да са си легнали до 9.
..и да,самост.сън не е по никакъв начин = самостоятелност,но помага за т,н. приучаване към саморегулация,което,за нас, е критично при възпитаване на деца (не кърмачета)
*
определено съм съгласна че децата не са с вграден родителски часовников механизъм,но това не противоречи на режима по никакъв начин..не карам никого са спи или да яде зорлем,но си е в стаята/леглото и не се влачи храна из къщата по цял ден..
*
последно-зависи и от родителите; аз (ние т.е) живея с режим,намирам го за здравословно и се чувствам добре,затова и мисля че помагам,а не вредя на децата ни като им "налагам" подобен..

Подкрепям мненията на Радостина!
Според мен всички деца са различни и изискват различен подход - просто трябва да усетим темперамента и да се нагодим към това. Аз лично също си мисля, че е необходим режим - но не режим на всяка цена, за удобство само и единствено на родителите.
Аз например и двете си деца съм ги кърмила до късно - малката още я кърмя. Педиатърът  естествено ни съветваше още от самото начало да изграждаме режим, като не кърмя бебето през нощта - да, ама не. Беба се събуждаше точно през три часа и се късаше от рев. Предлагах вода, но тя си искаше млекцето  . Така една,две, три вечери, докато накрая разбрах, че положението не е нормално - детето си е гладно и след като му дам да суче си заспива блаженно - и ние също.
Мисля си, че гушкането, люлеенето, нежното приспиване не само, че не разглезват детето, но му дават необходимата увереност в крехката бебешка възраст. Разбира се, ако детето не желае да бъде гушкано, а предпочита да си заспива само - ок. Но, ако тази криворазбрана самостоятелност се изгражда с цената на сълзи и стрес съм категорично против  . И в дом майка и дете децата заспиват сами - по неволя. Свикават. Никой не ги люшка, никой не си играе да стои вечер край тях и да ги утешава - не е по силите на няколко човека да се справят с нуждите на толкова много дечица- не ги упреквам. Но това си има своята цена.

Цитат на: mama.meca в вторник, 19 февруари 2008, 02:11
"Но точно това, че сме принудени все още (близо 2 г) да спим в една стая, още повече според мен изисква създаване на самостоятелност при заспиването, защото ние си лягаме по различно време, искаме да гледаме ТВ, или просто да се видим насаме с мъжа ми, на спокойствие и т.н.
Ние приспиваме децата и правим след това всички тези неща. Честно казано не виждам какво общо тук има самостоятелността при заспиването"
Има нещо общо в онези случаи, когато майката заспива заедно с детето, а "не се прави че спи"  - някои от споделените мнения бяха с такъв опит - майка и дете си лягат заедно да спят.
Напълно съм съгласна с Иса за това, че и оставането с детето, и люшкането, и пеенето е също приучване. В крайна сметка, който както предпочита. А и наистина децата са различни - както има такива, които нямат нужда от специални ритуали или нечие присъствие, така и сигурно има такива, които просто няма да се поддадат на никакви приучвания, а ще си плачат денонощно. Но повечето деца са между тези крайни случаи и там наистина влияе поведението на майката (на възрастния) върху поведението на детето. Ето нашият случай: когато се роди беше изключително спокойно същество. Спомням си по време на престоя в болницата, за 5 дни нито веднъж от 4-те (доколкото си помням бяхя 4) пъти, когато отивахме да ги вземем, за да ги накърмим, не съм я намирала плачеща, дори будна. Почти винаги спеше с ръчички настрани, в поза на безгрижия и се събуждаше за малко, когато ме усетеше. След прибирането ни вкъщи, обаче, се наложи близо месец аз да не съм активната в найното обгрижване, защото трябваше да се възстановявам от секциото. Едната от бабите, която е много всеотдайна и на драго сърце се залавяше да "гледа" бебето, по цял ден я приспиваше на ръце. Вярно, че малко по-нататък дойдоха и коликите, но в редките случаи, когато можех аз да се погрижа за утешаването на детето виждах, че и без носене на ръце из стаята става...и съм му пяла, и съм го милвала, просто, или шептяла нежно, дори леко люлеейки го в скута си, но повече разчитайки на топлата прегръдка и близост, отколкото на носенето на ръце. Просто така да се каже "майчинският ми инстинкт" показваше, че има и други начини за успокояване. Но просто ситуацията беше такава - един месец тя заспиваше на ръце. После, когато останахме сами, дълго време се чудех какво да правя, както казах "вътрешният ми инстинкт" ми казваше, че не е добре да се разглезва така, да свиква с друго присъствие и да е зависима от него, но и не смеех много-много да взема някакви по-конкретни мерки, да не би като вече е свикнала така, на ръце или с друг човек, да и повлияе лошо. Така до един момент, когато казах стига толкова! И я научихме за три вечери.
А според мен не виждам защо една от основните "дейности" на новороденото - режима на спане да не бъде част от самостоятелността, иначе, разбира се че тя е още много други неща. Тези родители, които са видяли зор с децата си дадени на детска градина и не можещи да заспиват сами, най-добре знаят (по-точно са изпитали) каква е връзката на самостоятелността със съня.

Моята дъщеря е на почти 2 години. Никога не ме е било страх да я гушкам и приспивам докато беше бебе. Имаше периоди, в които заспиваше сама. Но винаги е имала режим, тоест приблизително еднакво време, в което се храни, къпе и ляга. Така и тя вътрешно се наглася, че ще спи. И в момента в 9ч. тя е в леглото. Ако иска си лежи в нейното легло, а аз на нашето, ако иска ляга при мен и я гушвам и така заспива. Всяка вечер четем / разказвам приказка или пея песен и после заспива. Спим в една стая, защото ни е малък апартамента - нейното легло е на 1 ръка разстояние от моето. Не плаче нощем, но ако се размрънка или се стресне от нещо аз съм винаги там да реагирам и понякога й е достатъчно да чуе гласа ми, за да се успокои. Бих я преместила в друга стая, ако имахме на разположение, но на по-късен етап. Иначе се опитвам да я възпитавам да бъде самостоятелна - насърчавам всяко нехно желание да прави нещата сама. Прибираме заедно играчките, оставям я да се опитва да се облича/обува сама и помагам когато поиска, храни се сама, доколкото може и не ме притесняват изцапаните дрехи, давам й възможност да избира на пример на какво да играем, какво да четем, какво да закусва, какво да облече, като й давам възможни варианти. Смятам, че самостоятелност не се възпитава с това да оставиш детето да плаче безутешно дни наред, само и само да започне да заспива само. Ако детето има нужда от мен / било за гушкане или просто като присъствие / аз съм там, ако няма нужда - не "натрапвам" присъствието си.

Така е. До голяма степен зависи от родителите към какъв начин на заспиване  ще привикнат децата им. И пак родителите са тези, които решават дали това ще  стане постепенно и без насилване,  или напротив. Бебетата обаче не заспиват така лесно както възрастните.   Имат нужда от помощ. Нещо, което да  им даде сигурност, да ги упокои, да ги унесе. Родители, които приспиват децата си, точно това правят - помагат на децата си да запят: чрез кърмене, люшкане, пеене. В този ред на мисли, носенето на ръце на двумесечно бебе не е разглезване, а начин за задоволяване  на нуждите му.  Залъгалката, шишето с мляко, одеалцето, музикалната играчка пък помагат на бебетата, които не получават тази помощ от родителите си.  Всъщност те не са самостоятелни в  пълния смисъл на думата, нито се научават на саморегулация, а просто задоволяването на естествените нужди, които имат, е прехвърлено от родителите върху предметите. Бебетата не привикват към гърдата и гушкането, а към биберона и шишето.

Що се отнася до детската градина, всички деца имат нужда от адаптация. Това, че детето може да заспива без родителите си, не е гаранцията, че нещата ще протекат по-лесно. И за него това е чужда обстановка, а не легълцето и стаята му,  с която трябва да свикне. От значение тук са и темперамента на детето, и подхода на персонала, и практиката в  детската градина, и още куп други фактори.