Линдт, направо забравих за сърбенето на лявата ръка. 
нищо не трябва да се пропуска при вземане на толкова важно решетие, нищо!!
нищо не трябва да се пропуска при вземане на толкова важно решетие, нищо!! - Публикувана: 11 март 2008, 12:57 ч.
- Последно мнение: 18 септ. 2020, 09:55 ч.
Пътя, който трябва да извървим помежду си
И да не забравите да погледнете с кой крак влиза в стаята лелята, която носи детето или самото то, ако е на собствен ход. 
И за да върна темата посъщество
Всички споделят за тотално объркване на мисли, чувства, усещания, емоции и т.н. при тази среща, особено ако е първа след дълго чакане. Аз самата от тази първа среща с голямото ми дете си спомням много ясно мига, в който се гледахме цяла вечност, както ми се стори тогава, с разширени очи и изучаващ поглед от негова страна. Този поглед не доведе нито до гореща прегръдка, нито до отдръпване след отклоняването. Като че ли и двамата подсъзнателно разбрахме, че може да стане спойката, но трябва време и работа.
С второто дете беше още по-делово. Искахме го, отидохме, видяхме, взехме го и започнах да се грижа. Връзката се появи постепенно и направо избухна една нощ, когато започна да вдига температура много бързо до над 39 и аз не знаех от какво е. Гушках я и разбрах, че тя вече е част от мен.
Наскоро говорих с една млада майка с второ дете на 2 седмици. Сподели ми същите чувства, които аз изпитвах тогава - усещане за по-голяма привързаност към голямото дете и чувство за личен дискомфорт - "Как можах да си докарам пак безкрайните безсънни нощи, памперсите и треперенето какво става когато плаче и няма обратна връзка, след като се бях отървала от това."
Емоционалната връзка се гради чрез емоционално общуване по-дълго време. След три-четири срещи за по 1 час за каква емоционална връзка може да се говори?
И за да върна темата посъщество
Всички споделят за тотално объркване на мисли, чувства, усещания, емоции и т.н. при тази среща, особено ако е първа след дълго чакане. Аз самата от тази първа среща с голямото ми дете си спомням много ясно мига, в който се гледахме цяла вечност, както ми се стори тогава, с разширени очи и изучаващ поглед от негова страна. Този поглед не доведе нито до гореща прегръдка, нито до отдръпване след отклоняването. Като че ли и двамата подсъзнателно разбрахме, че може да стане спойката, но трябва време и работа.
С второто дете беше още по-делово. Искахме го, отидохме, видяхме, взехме го и започнах да се грижа. Връзката се появи постепенно и направо избухна една нощ, когато започна да вдига температура много бързо до над 39 и аз не знаех от какво е. Гушках я и разбрах, че тя вече е част от мен.
Наскоро говорих с една млада майка с второ дете на 2 седмици. Сподели ми същите чувства, които аз изпитвах тогава - усещане за по-голяма привързаност към голямото дете и чувство за личен дискомфорт - "Как можах да си докарам пак безкрайните безсънни нощи, памперсите и треперенето какво става когато плаче и няма обратна връзка, след като се бях отървала от това."
Емоционалната връзка се гради чрез емоционално общуване по-дълго време. След три-четири срещи за по 1 час за каква емоционална връзка може да се говори?
Ако не се лъжа мен са ме взели, когато съм била на около 7 месеца. Всеки път, когато майка ми ме оставяше на село при баба, аз се късах да рева, изпадах в страхотни състояния, в които се държах неадекватно, не я пусках да си ходи... Изобщо беше страшно. А друг ясен спомен, сякаш бе вчера... един път се изгубих в парка, докато майка ми купуваше нещо от един павильон. Била съм на три, и още помня как бях хванала една жена за ръката, тя беше седнала на една пейка, и през сълзи питах къде е майка ми. Четейки писанията ви, разбирам, че не съм била единствената, която толкова много се е страхувала, и все още се страхува да остане без майка си.
По другата тема, с риска да ме нахокате, искам да кажа, че това с трепета и другите емоции са абсолютна лигавщина. Или искаш да осиновиш, или не. Щом си преминал през одобрението на институциите, което никак не е лесно, даже изморително и дори дразнещо. Не знам каква тръпка очаквате, аз утре като родя и бебето не ми хареса, понеже в повечето случаи новородените мъничета не са много красиви, какво, трябва да кажа- нямам тръпка и искам да го върна ли?
Всеки има различни чувства, очаквания и предчувствия. Щом иска, нека откаже, насила хувост не става. Аз пожелавам на бебето една майка, която да има тръпката и желанието просто да има дете ! Не го ли искаш наистина, никога няма да намериш трепването. Успех на всички
По другата тема, с риска да ме нахокате, искам да кажа, че това с трепета и другите емоции са абсолютна лигавщина. Или искаш да осиновиш, или не. Щом си преминал през одобрението на институциите, което никак не е лесно, даже изморително и дори дразнещо. Не знам каква тръпка очаквате, аз утре като родя и бебето не ми хареса, понеже в повечето случаи новородените мъничета не са много красиви, какво, трябва да кажа- нямам тръпка и искам да го върна ли?
Всеки има различни чувства, очаквания и предчувствия. Щом иска, нека откаже, насила хувост не става. Аз пожелавам на бебето една майка, която да има тръпката и желанието просто да има дете ! Не го ли искаш наистина, никога няма да намериш трепването. Успех на всички
Аз не съм много наясно с трепването също.
При първото осиновяване бях абсолютно неориентирано същество. Единственото за което бях тръгнала с ясно съзнание беше ДЕТЕ. Всичко друго нямаше значение. При първата среща бях в емоционален срив. Харесах го от раз (харесвам изненадите за разлика от мъжа ми на който му трябваше един месец). Детенце определено не ни хареса и се съдра от рев всеки път щом го отделяхме от средата му. Нужни му бяха доста месеци за да ни приеме безрезервно. Аз съм се държала доста неадекватно като се наблюдавам от дистанция. Нищо не му спестих на горкия - детски ражденни дни, гости, пътувания на близо и далеч, ясла, ски на 2 години, болните ми амбиции, ...
Днес бих правила всичко по различен начин, ама толкова ми е бил акълът.
При второто осиновяване всички в къщи бяхме с настройката, че за каквото и дете да ни изберат, то ще е нашето. Взехме решение на петнадесетата минута. Внимавам повече, емоционално сме много спокойни всички (включително и тя), но определено не се справяме по-добре. За една година, девойката успя да се наложи като шеф и няма оправия.
При първото осиновяване бях абсолютно неориентирано същество. Единственото за което бях тръгнала с ясно съзнание беше ДЕТЕ. Всичко друго нямаше значение. При първата среща бях в емоционален срив. Харесах го от раз (харесвам изненадите за разлика от мъжа ми на който му трябваше един месец). Детенце определено не ни хареса и се съдра от рев всеки път щом го отделяхме от средата му. Нужни му бяха доста месеци за да ни приеме безрезервно. Аз съм се държала доста неадекватно като се наблюдавам от дистанция. Нищо не му спестих на горкия - детски ражденни дни, гости, пътувания на близо и далеч, ясла, ски на 2 години, болните ми амбиции, ...
Днес бих правила всичко по различен начин, ама толкова ми е бил акълът.
При второто осиновяване всички в къщи бяхме с настройката, че за каквото и дете да ни изберат, то ще е нашето. Взехме решение на петнадесетата минута. Внимавам повече, емоционално сме много спокойни всички (включително и тя), но определено не се справяме по-добре. За една година, девойката успя да се наложи като шеф и няма оправия.
Е, и аз да споделя моя опит.
Бяхме си решили, със съпругът ми, че каквото и дете да ни предложат - то ще е нашето, стига да отговаря на нашите изисквания. И аз не бях подготвена за първата среща. Но и няма кой да ти каже как ще бъде, ако този някой не го е изпитал вече. На мен даже социалната ми каза, че ще ми "трепне" нещо при първата среща, ако това е нашето детенце. Да, ама не! Пълен блокаж и вдървяване.! Добре, че беше съпругът ми, който е рационален тип и още на момента каза да подаваме молба за осиновяване. И аз, макар и с огромен страх, съгладих се. След време разбрах, че това е най-правилното решение. Чувствата и трепетипе идват с грижите около детенцето. Но пустата му романтика, на която са подвластни предимно жените, тя може само да обърка нещата.
Все пак това не е женитба. Не вземаш голям човек, оформен и завършен. Вземаш едно малко бебче, което е като глина в ръцете ни! Моето момиченце в началото ми се стори наистина като "грозното патенце". А сега да видите какъв "лебед" е!
Моят съвет към Елиза ( ако вече не е твърде късно) - не отказвайте детето. После ще съжалявате много! Не вярвам, след време, да не се питате, какъв ли човек ще е излязъл от него...
Бяхме си решили, със съпругът ми, че каквото и дете да ни предложат - то ще е нашето, стига да отговаря на нашите изисквания. И аз не бях подготвена за първата среща. Но и няма кой да ти каже как ще бъде, ако този някой не го е изпитал вече. На мен даже социалната ми каза, че ще ми "трепне" нещо при първата среща, ако това е нашето детенце. Да, ама не! Пълен блокаж и вдървяване.! Добре, че беше съпругът ми, който е рационален тип и още на момента каза да подаваме молба за осиновяване. И аз, макар и с огромен страх, съгладих се. След време разбрах, че това е най-правилното решение. Чувствата и трепетипе идват с грижите около детенцето. Но пустата му романтика, на която са подвластни предимно жените, тя може само да обърка нещата.
Все пак това не е женитба. Не вземаш голям човек, оформен и завършен. Вземаш едно малко бебче, което е като глина в ръцете ни! Моето момиченце в началото ми се стори наистина като "грозното патенце". А сега да видите какъв "лебед" е!
Моят съвет към Елиза ( ако вече не е твърде късно) - не отказвайте детето. После ще съжалявате много! Не вярвам, след време, да не се питате, какъв ли човек ще е излязъл от него...
Това с трепването и при мен не се получи .
И то към биологично дете , не осиновено .
Дъщеря ми се роди в 28 седмица , като до последно аз си мислех , че е момче .
Така ми казаха на ехографа , пък и аз така чувствах бебето , не знам защо
.
Дали от преждевременното раждане и тревогите , които ме обзеха , дали от това , че очаквах момче , но освен радостта и благодарността към Бог, че бебето е живо , нищо друго не чувствах .
Гледала съм как майки плачат от щастие , аз не знаех какво да кажа , бях блокирала тотално .
В родилна зала дори не видях бебето , само част от крачето и някаква коса ми се мярна .
Веднага я занесоха в интензивен сектор , в кувьоз .
Следобяд отидох да си я видя , много я харесах , но пак не я чувствах като моето бебе .
Дори най-странното е , че 1-2 дни след раждането , аз продължавах да мисля за бебето като за момче
Привързването и майчинския инстинкт дойдоха много по-късно , в процеса на отглеждането .
Понеже дъщеря ми остана 50 дни в неонатологията , докато порасне , се бях уплашила , че ще изгубим връзка .
Слава Богу , това не случи и всичко си дойде на мястото !
И то към биологично дете , не осиновено .
Дъщеря ми се роди в 28 седмица , като до последно аз си мислех , че е момче .
Така ми казаха на ехографа , пък и аз така чувствах бебето , не знам защо
.Дали от преждевременното раждане и тревогите , които ме обзеха , дали от това , че очаквах момче , но освен радостта и благодарността към Бог, че бебето е живо , нищо друго не чувствах .
Гледала съм как майки плачат от щастие , аз не знаех какво да кажа , бях блокирала тотално .
В родилна зала дори не видях бебето , само част от крачето и някаква коса ми се мярна .
Веднага я занесоха в интензивен сектор , в кувьоз .
Следобяд отидох да си я видя , много я харесах , но пак не я чувствах като моето бебе .
Дори най-странното е , че 1-2 дни след раждането , аз продължавах да мисля за бебето като за момче
Привързването и майчинския инстинкт дойдоха много по-късно , в процеса на отглеждането .
Понеже дъщеря ми остана 50 дни в неонатологията , докато порасне , се бях уплашила , че ще изгубим връзка .
Слава Богу , това не случи и всичко си дойде на мястото !
Това с трепването и при мен не се получи .
И то към биологично дете , не осиновено .
Дъщеря ми се роди в 28 седмица , като до последно аз си мислех , че е момче .
Така ми казаха на ехографа , пък и аз така чувствах бебето , не знам защо .
Дали от преждевременното раждане и тревогите , които ме обзеха , дали от това , че очаквах момче , но освен радостта и благодарността към Бог, че бебето е живо , нищо друго не чувствах .
Гледала съм как майки плачат от щастие , аз не знаех какво да кажа , бях блокирала тотално .
В родилна зала дори не видях бебето , само част от крачето и някаква коса ми се мярна .
Веднага я занесоха в интензивен сектор , в кувьоз .
Следобяд отидох да си я видя , много я харесах , но пак не я чувствах като моето бебе .
Дори най-странното е , че 1-2 дни след раждането , аз продължавах да мисля за бебето като за момче
Привързването и майчинския инстинкт дойдоха много по-късно , в процеса на отглеждането .
Понеже дъщеря ми остана 50 дни в неонатологията , докато порасне , се бях уплашила , че ще изгубим връзка .
Слава Богу , това не случи и всичко си дойде на мястото !
И то към биологично дете , не осиновено .
Дъщеря ми се роди в 28 седмица , като до последно аз си мислех , че е момче .
Така ми казаха на ехографа , пък и аз така чувствах бебето , не знам защо
.Дали от преждевременното раждане и тревогите , които ме обзеха , дали от това , че очаквах момче , но освен радостта и благодарността към Бог, че бебето е живо , нищо друго не чувствах .
Гледала съм как майки плачат от щастие , аз не знаех какво да кажа , бях блокирала тотално .
В родилна зала дори не видях бебето , само част от крачето и някаква коса ми се мярна .
Веднага я занесоха в интензивен сектор , в кувьоз .
Следобяд отидох да си я видя , много я харесах , но пак не я чувствах като моето бебе .
Дори най-странното е , че 1-2 дни след раждането , аз продължавах да мисля за бебето като за момче
Привързването и майчинския инстинкт дойдоха много по-късно , в процеса на отглеждането .
Понеже дъщеря ми остана 50 дни в неонатологията , докато порасне , се бях уплашила , че ще изгубим връзка .
Слава Богу , това не случи и всичко си дойде на мястото !
Отлично знам за какво говориш.
Висях пред кувьоза и гледах "някакво бебе, в някаква кутия", почти без допир, контакт.
На втория ден мъжът ми доведе първата ни щерка (осиновената) и когато я прегърнах, притиснах до себе си, потече кърма....
Днес малката е като "зашита" за мен, когато сме заедно непрекъснато търси физически контак, да ме държи за пръста, да ме погали, просто да ме пипне...
Виж, голямата я взех в ръцете си още при първата ни среща, тя се сгуши, заспа (беше 35 дневно бебе)... и ме напишка.
Един малък подарък от моя почти пораснал син: "Реших вече да не съм осиновен". Делово и без драми. Колко дълъг път наистина трябва да се измине, преди да стигнем дотук...
Това наистина е един изключително ценен подарък!
Може би не мога да разбера за какво става дума, но мен подобно изявление по-скоро би ме разтревожило отколкото зарадвало.
Осиновяването като начин, по който сме се срещнали с моите деца е факт, който никога няма да бъде променен. Наличието на по още една жена (и мъж) с важна роля в живота им също е факт, който няма как да бъде пренебрегнат. Най-малкото напомня за себе си при всяко посещение на лекар-специалист, чийто втори въпрос обикновено е свързан с наследствени обременености.
В много болезнен за моето голямо дете момент на осъзнаване сме. Постоянно иска да говорим за моите и на баща му предци и в същото време пише прекрасни съчинения за родното си място и очичките му светват по особен начин когато заговорим за евентуална среща с БМ.
Осиновяването като начин, по който сме се срещнали с моите деца е факт, който никога няма да бъде променен. Наличието на по още една жена (и мъж) с важна роля в живота им също е факт, който няма как да бъде пренебрегнат. Най-малкото напомня за себе си при всяко посещение на лекар-специалист, чийто втори въпрос обикновено е свързан с наследствени обременености.
В много болезнен за моето голямо дете момент на осъзнаване сме. Постоянно иска да говорим за моите и на баща му предци и в същото време пише прекрасни съчинения за родното си място и очичките му светват по особен начин когато заговорим за евентуална среща с БМ.
Леле Форест, среща ? Надявам се да сте му обещали след като навърши пълнолетие.
А иначе ти си една щастливка. Много е хубаво, че разговаряте на тази тема, дори детето да е малко. Аз бях против да се казва на толкова малки деца, но все пак всеки сам решава са себе си, Това си е твоето детенце. ХУбаво е, че го разбирате. И продължавайте винаги да го разбирате и подкрепяте. Тъй като е малко още, доколкото виждам на 8-9 г., няма да предприемате среща скоро. Или не знам всъщност не съм милиела никога по този въпрос. Когато аз разбрах, че съм осиновена исках да намеря майка си, но когато се почувствам вече зряла и по-независима. Сега живея с мъжа си и въпреки че, се чуваме всеки ден с майка ми ис е виждаме 1, 2 седмично пак ми е гадно, че търся, а не съм й казала. Не искам да я разстройвам, както и баща ми. Те са осиновители, родители които не ме разбират и не ме подкрепят в това ми начинание. За тях е болна тема. И ги разбирам, въпреки че, не бих постъпила като тях. Вече съм голяма и смятам, че имам достатъчно разум и смелост, че да посрещна неволите, да намеря истината, колкото и да е грозна тя. Но всичко е въпрос на познаване, на разбирателство между дете и родители. Аз наистина ти свялям шапка, както и на всички тук, които разбирате чувствата на децата си.
А иначе ти си една щастливка. Много е хубаво, че разговаряте на тази тема, дори детето да е малко. Аз бях против да се казва на толкова малки деца, но все пак всеки сам решава са себе си, Това си е твоето детенце. ХУбаво е, че го разбирате. И продължавайте винаги да го разбирате и подкрепяте. Тъй като е малко още, доколкото виждам на 8-9 г., няма да предприемате среща скоро. Или не знам всъщност не съм милиела никога по този въпрос. Когато аз разбрах, че съм осиновена исках да намеря майка си, но когато се почувствам вече зряла и по-независима. Сега живея с мъжа си и въпреки че, се чуваме всеки ден с майка ми ис е виждаме 1, 2 седмично пак ми е гадно, че търся, а не съм й казала. Не искам да я разстройвам, както и баща ми. Те са осиновители, родители които не ме разбират и не ме подкрепят в това ми начинание. За тях е болна тема. И ги разбирам, въпреки че, не бих постъпила като тях. Вече съм голяма и смятам, че имам достатъчно разум и смелост, че да посрещна неволите, да намеря истината, колкото и да е грозна тя. Но всичко е въпрос на познаване, на разбирателство между дете и родители. Аз наистина ти свялям шапка, както и на всички тук, които разбирате чувствата на децата си.
Форест, това е негов начин на изказване (българският му е втори език все пак). В контекста, в който се случи, ме зарадва, защото беше казано като: не се занимавам повече с въпроса, принадлежа ви и толкова. Това не изтрива факта на осиновяването по никакъв начин, напротив, темата е открита и се обсъжда периодично и спокойно. Не е като "бих искал да не съм... "
За тебе и момчето ти
Знаеш, че темата за среща и запознанство сериозно се спрягаше и никога не е била изключвана като възможност, на този етап явно това му стига, да знае, че може да го направи. Иначе си говорим за известни негови земляци, примерно, какви готини хора излизат оттам, такива работи. И при вас ще изгрее слънцето, бъди сигурна!
За тебе и момчето ти
Знаеш, че темата за среща и запознанство сериозно се спрягаше и никога не е била изключвана като възможност, на този етап явно това му стига, да знае, че може да го направи. Иначе си говорим за известни негови земляци, примерно, какви готини хора излизат оттам, такива работи. И при вас ще изгрее слънцето, бъди сигурна!