Проблем с родител

Не знам, гадна работа.. Лошото е, че ако сам той не пожелае да си помогне, единственото, което може да стане, е да си отровите нервите всички, както казваш. Наистина, не трябва да му натякваш, да го караш насила, защото няма да стане. Просто.. трябва някак си да го накарате да проумее, че не е вече в цветущо здраве и се изискват елементарни усилия, за да си поддържа захарта. Тук вече вие си знаете най-добре как да стане това. Не е лесно, знам.. Само се настройте положително, не се отчайвайте всички и всичко ще се оправи!
Желая ти успех и дано нещата се подредят

Чичо ми се държеше така... като глезено болно дете, докато наистина не опря  ножа до кокала...
На 53 години е, от около 2-3 години му бяха казали че трябва да пази строга диета, безсолна, без мазнини и т.н. защото бъбреците му не функционират правилно и има голяма опасност да спрат да функционират въобще.
Съпругата му се беше побъркала с него... казва 'Аз крия туршията, той отива, взима я демонстративно, сяда на масата и я изяжда..' Продължи да си яде ВСИЧКО забранено, държеше да сякаш всички са се наговорили против него за да не си яде любимите неща...

И се докара дотам, че преди месец и нещо едвам му спасиха живота. На няколко пъти беше пътник. На косъм го оттърваха.

Сега е на хемодиализа и ще бъде, до края на живота си.

И след ада през който премина по болниците, яде всичко каквото му казват най-послушно вече, но след дъжд качулка малко...

Много благодаря на всички за добрите съвети!

Погледнах се от страни и това, което видях май не ми хареса. Малко попрекалих с натякванията още от първия ден. Толкова се уплаших от диагнозата, че изпаднах в тиха истерия. А татко, както винаги, се забавляваше и твърдеше, че нищо му няма.
Проблема идва от там, че татко не се чувства зле. Изключително жизнен и работоспособен, без някакви болежки или нещо, което би могло да го притесни. А как се убеждава човек, който видимо пращи от здраве, че всъщност има проблем...
Лекарката, при която ходи, го е наплашила малко /тя също е диабетик/ и явно е подействало. Освен това, аз също спрях да му натяквам и да следя зорко всяка хапка. Та сега нещата са по-добре. У дома спазваме приготвяме храна за диабетици и не купуваме вредни неща. Примирих се, че няма да го накарам да опита овесени ядки или мюсли, но за сметка на това вече набляга на салати, плодове и леки меса. Пие си и лекарствата. Надявам се да свикне с този режим, защото скоро пак заминава и тогава ще трябва сам да си приготвя храната и да се съобразява с диетата.
Радвам се, че постигнахме примирие и се надявам тази промяна да не е временна. Миналия път, когато се установи повишена кръвна захар, татко беше започнал диета, но много бързо му писна и премина към стария режим на безразборно хранене.

Много благодаря на всички за съветите и подкрепата! 

Оппа, дружке, как съм ти пропуснала темата? Мъжът ми е диабетик и те разбирам напълно. На мъжете им отнема доста време да осмислят сложността на диагнозата диабет. Това, че трябва генерално да променят светогледа си и начина си на живот. Че за тях оттук нататък захар е мръсна дума. Че до края на живота си ще носят хапчета в задния си джоб. Че много неща няма да вкусат никога повече.
Стъписването е първата стъпка, после има фаза, която аз съм си озаглавила "това не се случва с мен и не ме касае", а после страх, а после усещане като да си дамгосан ... Много етапи минахме до примирението и наистина здравословното хранене, подходящо за състоянието му.
Преди всичко бъди твърда, безкомпромисна и любвеобилна. И събирай сили за борбата. Ако мога с нещо да помогна - насреща съм. Ако искаш намини през темата за хиперинсулинемията - може да сме ти полезни с нещо 

твоя татко виждал ли е гангрена от диабет?!
ако не става с добро защ не потърсиш в нета и да му принтираш няколко грозни снимки,може пък катовиди с очите си да се стресне...

Simma,
благодаря за подкрепата!
У дома мъжете явно имат проблем с мен. Съпругът ми ме изкара хипохондричка, въпреки, че ако не бях настояла навремето, сигурно още щяхме да се лутаме при квартални лекари, в търсене на причината! А сега баща ми му приглася като латерна! Няма значение, че изследванията са лоши и, че намерихме проблем! На тях им е по-добре да не знаят. Тъкмо бяхме постигнали единомислие с мъжа ми, той прие проблема и отношенията ни се изгладиха, сега с баща ми нова война подхващам! Дано тези етапи, за които говориш, минат по-скоро и по-безболезнено!
oceanid,
ако се наложи и това ще направя!

И моите мъже имат проблем с мен, Хоуп
Но аз не се отказвам, боря се всеки Божи ден!
Понякога си мисля, че три свекърви мога да преборя, но мъжете ни - не
Обичам ги, уважавам ги и ще им помагам

Като изключим мъжете-хипохондрици съм останала с впечатление, че повечето мъже са готови да умрат, но да не си признаят, че са болни сериозно. Нищо чудно да е еволюционно - ако признаят, че са болни и остаряват жените няма да ги харесват повече и ще търсят някой по-млад. 

мне, не мисля.
По-скоро заради собственото си его. Поне при баща ми е така, както и при другите ни мъже в родата.

Аз пък съм на друго мнение.
Моя свекър беше диабетик. Години наред всички го дебнеха като престъпник заради диетата. У тях изобщоне се купуваше кафе, бял  хляб и захар. Като идваше на гости се готвеха специални ястия заради него. Съпруга ми има две сестри и всички вкупом давахме пари за скъпи лекарства, инжекции и изследвания. Отделно от това свекърва ми постоянно го тъпчеше с разни билки. Влачехме го по болници и санаториуми по разни програми. Въпреки това се появиха всички производни болести на диабета. Накрая човека почина за 10 мин. от инсулт.
Каква беше ползата от всички диети? Защо го измъчихме без грам жал към него. Той не беше свободен нито за миг да си купи нещо вкусно за хапване, не можеше едно кафе да изпие. Ядеше гадни кафяви макарони, гаден кафяв ориз  и още по-гаден черен хляб. Много обичаше кока кола, но години наред не му давахме да изпие една глътка. Защо го направихме. Защо не му доставихме на човека малко радост. Винаги ще ме глождят лично мен тези въпроси. Ако го бяхме оставили да диша малко без надзиратели пак щеше да почине но може би щеше да е малко по-щастлив. Много често казваше че това неговото не е живот. Може би си изгуби желанието за живот като гледаше как ние се тормозим с него и като знаеше че нещата никога няма да се променят към по-добро.
Много, много ме е яд че никога не му направих една тава баклава да си хапне доволно, или пък една торта.


Моя съвет към авторката е че е най-важно да направи баща си щастлив. Колкото му е отредено - толкова. Знам че е мъчно да гледаш болен човек и да го загубиш. Но ако малко се замислиш ще разбереш че най-важното е да използваме пълноценно отреденото ни време и да го запълним с колкото можем повече щастливи мигове защото никой не знае кога и как. Каква е ползата да удължиш малко живота на баща ти но да го направиш нещастен с постоянни разправии.

Оххх, какви думи ми идват на устата, но ще замълча

...