Емота

На мен най-добрата ми приятелка иска да стане Емо.Заради прическите,дрехите,черепчетата.

 Преди 20-тина години не беше задължително да си в определена групичка, за да се чувстваш онеправдан, наранен и да искаш да избягаш от света и от онези, които те тормозят. Аз не правя такова изключение. На 15 години се опитах да се самоубия, не за да подражавам на някого, а просто защото се чувствах ужасно наранена. Баща ми ме биеше много - ако му противореча, ако не правя това което ми казва... Биеше ме с ръка, с юмруци, с кожения си колан, чупил ми е носа. Проблемите започнаха откакто влязох в пубертета и вече не бях сладкото и послушно момиченце на татко.
 Тогава през онези години единствените, с които можех да споделя бяха приятелките ми - тинейджърки със свои проблеми / сега поне има телефонни линии и психолози, с които можеш да поговориш анонимно/. А у дома всички знаеха, но никой нищо не можеше или не искаше и да направи. Само баба ми се опитваше да го вразуми, но неуспешно. Чувствах се толкова сама и толкова неразбрана, че един следобед просто реших да се предам. Може би съм искала да им дам урок, може би подсъзнателно не съм искала да умирам, но избрах онзи начин, който да е най-безболезнен за мен и при който ако се хване навреме, нещата са обратими.
 Този ден родителите ми се върнали по-рано от работа / странно съвпадение/, видели ме и ме завели в болницата. Три дни бях на системи. Видях колко уплашени бяха нашите / и сега от позицията на майка съзнавам колко много всъщност/ и си казах, че съм по-силна и че мога да се справя. Че няма да позволя на баща ми да ме пречупи и ще бъда над всичко и над всички. Станах ужасно дебелокожа. Вече не приемах нещата толкова навътре. Баща ми се промени, побоите спряха, но обидите и крясъците продължиха, макар и рядко / не казвам, че бях лесен тийн, но нито съм залитала към дрогата, нито съм спала с всеки срещнат, нито съм пушила и т.н. обвинения, които чувах често/. След няколко месеца ме изнасилиха. Бях на 16г. Най-ужасното нещо в живота ми. Бях съсипана, затворих се в себе си, не излизах, страхувах се от всеки непознат. Майка ми разбра, че има нещо и реши да поговори с мен. Когато и споделих за станалото ми каза - "Сама си си виновна! Никой не те е карал да ходиш на дискотека." . Не го очаквах и реших да не казвам на никой друг. Озлобих се и станах още по-дебелокожа. Намразих ги и двамата, исках да им го върна. Вече не исках да наранявам себе си, да отнемам живота си. Исках да избягам от това "семейство".
 След година в мен се влюби един страхотен мъж, когото познавах от доста време, но той не ме забелязваше, защото бях по-малка от него. Забременях, омъжих се, приеха ме да уча право и избягах от кошмара. Радвам се, че в онзи следобед ме спасиха, радвам се че не умрях заради глупостта си. Всеки проблем може да бъде преодолян. Не казвам, че аз го направих по най правилния начин, но поне съм тук и съм щастлива с двете си прекрасни момченца и с мъжа до себе си.
 Сега се разбирам много добре с родителите ми. Продължавам да тая не особено приятни чувства към баща ми, но се опитва да ми помага както може и да се реваншира за старите грешки / които между другото не си признава открито/. С майка ми смея да твърдя, че станахме дори приятелки. Тя най-после се научи да говори с мен. Открих че всъщност ужасно много приличам на нея.
  Защо го разказах това. Защото винаги ще има свръх емоционални деца, които тежко да приемат това което им се случва. Винаги в пубертета децата ще се чувстват отблъснати и неразбрани, необичани. Понякога колкото и да говорим с тях, няма да споделят, но трябва да знаят че сме до тях и ги обичаме независимо от всичко. А за тези, които четат тук и се чувстват така / визирам x_desperatesoul_x  / - нищо не е непреодолимо! Иска се голяма смелост за да извършиш самоубийство, но това показва само колко си слаб, защото се иска много повече смелост, за да живееш и да преодоляваш всичко което ти се изпречи на пътя! Вярвай ми, един ден ще има неща в живота ти, заради които си струва да живееш. Ще си толкова щастлив, че няма да искаш живота да свърши!