перу - На път в чужбина - Страница 2

ОЩЕ

ОЩЕ

Перу е моята мечта.
Дай Боже един ден да я осъществя.
До тогава ще чакам разказа ти с нетърпение.

Поздравления за запазеното самообладание с полета.
А каква е била причината полет да няма? Защото ако пътуваме до Барса и ние ще тръгнем от Букурещ, че ще оставим детето в Разград. Или е по-разумно да изчакаме полетите от София за Барселона, когато ги пуснат?

продължавам с втора част. има грешки, за което се извиняам, но просто пиша. някой друг път ще мина да чекирам за правопис и словоред. инак съм грамотна, та даже си изкарвам парите като редактор Mr. Green

:

Полетът беше мноооого дълъг. Добрата новина е, че моя милост има способността винаги, когато пътува, да изпада в летаргия. И няма значение колко време пътувам или с какво се придвижвам. Ако нямам дразнители, сиреч деца, мога да си проспя живота или поне част от него /което ме навява на мисълта, че поговорката ‘сън спомен не прави’ не е много вярна. Цял живот ще си спомням 13-те часа непробуден сън в Писко. Но за това – по-късно!/. та, изкарах 13-те чаа полет дремейки или направо спейки. Странно как успях – местата ни бяха точно пред кенефите и щракането на заключалката на вратата си се чуваше. Филков прекара по-голямата част от полета блеейки през прозореца /като една обичлива и нахакана съпруга някак успявах да изкрънкам места до прозореца за повечето полети/. Самолетът беше голям /но не ме питайте какъв модел – хабер си нямам/ и супер неудобен – таквиз големи хора като нас просто нямаше къде да си скатаят краката. И за това не си и помислям да се оплаквам – човек е готов да изтърпи много несгоди, за да стигне до мечатаната дестинация, която е символ на ПОЧИВКАТА.
В 8.30 местно време /7 часа назад спрямо българското/ благополучно кацнахме на перуанска земя. Това, което видяхме отгоре малко преди да кацнем, мъничко ме потресе – от самолета се виждаха малки, едноетажни постройки, много от тях и без покрив, пейзажът беше в сивите към кафевите тонове, а за капак, кацнахме и в нещо като неразорана нива. Имаше някаква писта, но извън нея, не асвалт, не бетон, не трева дори, а земя – пръст ли, кирпич ли, не знам какво беше, но си беше чиста проба почва. Странна работа. И притеснителна, освен това!
Влязохме в голямо, светло, климатизирано /това е важно!/ летище, с много, много обслужващ персонал – на всеки ъгъл буквално стои девойка, която ти помага да си попълниш туристическата декалрация /страната няма визов режим. На влизане се попълва тая декларация, която се пази до излизането от страната/, лицата са дружелюбни, но вече имат характерния тъмен тен, широк нос и черни коси. След необходимото технологично време за пеминаване през ВЦ-то, опашките, вземането на куфарите и т.н. най-накрая виждаме изходната врата. Излизаме и ни лъхва ЖЕГАта! В 8.30-9 сутрината Т вече в 30-32 градуса, а влажността не неописуема. В тоя същия момент усещаш колко нелепо си облечен – с 2ката дрехи и яке. И ти става ясно защо мамата в самолета преоблече детето си с рокличка с презрамки и вместо ботуши му нахлизи джапанки. Излишно е да казвам, че всичко залепна към телата ни още в първите 5 минути. Ситуацията стана още по-напечена, така да се каже, когато ни къде не видяхме човек, който да държи табела с имената ни. А трябваше да има! От хотела бяха обещали! Стресът се увеличи многократно и т тълпите местни мургави младежи и чичковци, които веднагически ни връхлетяха с предложения за ‘сейф такси’ и друи такива. Истината е, че просто не можеш да се откачиш – тимрънеш крачка в страни, и те след теб, ти кажеш ‘но тенк ю’, а те продължават да навлизат на сантиметри разстяние в твоето лично пространство. И на ‘но грасиас’ не реагираха. Абе нахални ви казвам, та дрънкат! Обиколихме летището, минахме през пристигащи и заминаващи, излязохме извън сградата и нищо. Няма никой! Само жега, ослепително слънце и тълпи местни таксиметраджии. Аз отново леко се паникьосах, а Филков отново не  Той просто заяви, че няма да мръдне от летището докато не се свържем с хотела и не разберем кво става. Намерихме телфон и инетренет /за инфо – на втория етаж в дясно/ и с еобадиме и в Бг и в хотела. От хотела казаха ‘Чакайте там. Ще допйде един възрастен мистър. Казва се Виктор.’ И вече силно поуспокоени се отдадохмена пушенето на цигари и на чакането на Виктор. Той дойде след 40 минути. И ни натовари на кола, която дори в най-смелите ми очаквания не би трябвалод а ев движение поне от 5-6 години. Това не беше кола, а бракма. Толкоз зле, че се налагаше човекътда ускорява на първа, за да подкара.
Първите впечатления за мизерията в Лима се потвърдиха още на 10-тата минута. Движехме се покрай странна свкупсност от палми и мизени малки постройки, направени от кирпич. Някои бяха без покриви, други бяха покрити с тенекиени листи или с рогозки. Имаше и такива с ‘бита плоча’, разбира се, но от това пейзайът не ни ставаше по-приятен. Изобщо, усещането за излъганост и прецаканост трайно се настаняваше у мен. Ето 1-2 ‘мизерни’ снимки:
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627803/
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627811
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627810
След 30-тина минутно пътуване, през което мълчаливо се оглеждахме и озъртахме в колата сякаш отиваме на заколение и мислено се благославяхме, че не тръгнахме със случайна кола, а със сигурния и изпитан Виктор, който 100 % ще ни закара там, за където сме тръгнали. Виктор услужливо ни предупреди да не пием местната вода, изрично да поръчваме напитките в заведенията БЕЗ лед, защото местните бацили ен биха ни понесли, и когато пътуваме с междуградски автобус никога д ане оставяме багажа си на поставкиет над главите, защото рискуваме да останем без него. Платихме на Викор 40 солес за курса до хотела, което е твърда сума, определена от хотела /местната валута е нуево солес. 1 $=2,75-2.85 солес. Стотинките се наричат сентимос/, което е около 12-15 долара или ок. 20 лева.
Хотелът ни беше съвсем в центъра и изглеждаше чудесно / www.hotelespanaperu.com /. Започнаме да вярваме, че хората не са измамни люде, целящи само ад изкрънкат пари,пускайки фалшиви снимки в нет-а. Сградата беше повече от обещаваща – масивна, с добра фасада,боядисана в силен вишнев цвят. Влизайки вътре, се оказа, че това е бивш частен дом. Ама много бивш – от времето, когато едно семейство е населявало 3-4-етажна постройка, която в наши дни бихме нарекли блок. Построена като четериъгълник, с вътрешни стълби, завъртащи се около квадратно празно пространство. И във всеки от тези квадратообразни коридори имаше множество врати, водещи към множество стаи. И на това ако не му се вика местен дух и атмосфера, не знам на какво би се казвало така! В предверието на рецепцията имаше витрина, пълна с древни керамични съдове, местни инструменти от време уно, като имаше и истински човешки череп, намерен явно в някоя древна гробница! /Все пак не вярвам да са разкопали гробището, за да отмъкнат череп. А и четох, че ако се посети гробницата в Ика, което ние не направихме, то всеки турист би могъл да отмъкне каквато си иска част от скелет – толкова са много./ Девойката на рецепцията каза, че има 3 свободни стаи и ни даде ключове и от 3те, за да ги огледаме и да си изберем по наш вкус. Оставихме такъмите и тръгнахме нагоре по стълбите. Това, което видяхм, надмина очакванията ни! Хотелът не беше просто място за преспиване, а оазис насред жегата и мизерията в Лима. Освен огромните пространства по коридорите,
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627628
големите стаи с още по-големи стари дърворебовани легла, по общите коридори видяхме картини с размер метър и нещо на 2 метра с дата на рисуване от 1700 и някоя си година! Явно наистина идеше реч за бивш стар аристокртичен дом! Последния коридор завършваше с вити стълби
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627629
, водещи до открита тераса на последния етаж на сградата, която не беше просто тераса, а лятна градина. И непросто ляна градина, а място с пищна буйа зелена растителност, овиваща всички стени и тавана, който всъщност не беше таван в чистия смисъл на думата, а леко стъклено покритие, закриващо общите части и коридори по начин, който позволяваше светлината да стига до най-долния етаж, т.е. до залата до входа. И не само това! Градината на покрива беше и мястото, където можеше да седнеш на по бира, да изпушиш цигара, закусиш от малкото кафе, намиращо се също там, да си направиш сандвич или просто да послушаш как един хипар-французин, също обитател на хотела, свири на китара. А ако съществата от човешки пол не са най-любимата ти компания, то човек просто можеше да ги игнорира и да фокусира вниманието си върху множеството симпатични животни, свободно обикалящи тая зелена и жива площ – семейство малки кученца с мама кучка, домашен котарак, 2 огромни костенурки и говорящ папагал, крещящ по свое усмотрение и когато си иска ‘Hola, amigo!’ и други разни неразбираеми за нас неща. Ето,тук се вижда част от красотата:
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627567/
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627878/ http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627815/
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627812/
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627684
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627678/
Разбира се, ние избрахме стая, намираща се над тая терасо-покрив-градина!
Веднага разсъблякохме катовете дрехи, махнахме зловонните обувки /спомнете си, че сме излязли от хотела в мадрид повече от 30 часа преди престигането ни в Лима!/, последва баня, обличане с най-леките възможни дрехи, нахлузване на шапки, очила и потегляне към забележителностите на центъра. От рецепцията получихме карта на центъра и решихме по никакъв начин да не се отклоняваме от безопасните райони, белязани в нея, защото стресът от мизерното съществуване на простия перуанец несъмнено будеше у нас очакване от обири, грабежи и в моето въобржение, дори потенциална смърт 
Веднага след излизането ни от хотела, с изненада установихме, че движението в Лима се случва някак на магия. Като начало, нямаше пешеходни светофари. Пешеходците могат да преминават по умозаключителен път тогава, когато светофарът за колите /намират се високо над самото кръстовище, а не както при нас – на тротоара/ светне червено. И не само това! Имаше места, и при това не малко, където на 1 кръстовище имаше само по 1 светофар, обърнат само към едната посока на движението, т.е. колите, движещи се перпендикулярно на тоя светофар се ориентираха, също както пешеходците, кога да тръгнат и спрат точно по същия магически начин – гледайки кога другите са в движение или не! Ъф корс, пресичахме едноверемено смесени, но и стоящи леко в страни, с общата тълпа, защото изобщо, ама изобщо нямахме доверие на тоя начин на регулиране на прдвижването. Още след 2 блока /в Перу разстоянията се измерварт на ‘блокове’. Едно каре от жилищни сгради, с размери около 100 на 100 метра, обособява 1 блок. Разстоянията там се измерват на ‘еди-колко си блока от центъра’/ чухме силна музика, видяхме бронетранспортьори, военни, щитове, пушкала по войниците и тъпла хора. И си помислихме, че сме насред демонстрация някаква, която ще бъде озъптена с войска и тръгнахме да се изтегляме по най-бързия начин. Оказа с, че сме уцелили времето на смяна на караула пред сградата на правителството:
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627730
Просто местните явно обичат правителсвтото си /или са принудени да го обучат – не знам/ и всичко,свързано с управлението се прави по особено тържествен и показен начин – строява се духовия военен оркестър, в кордон се подреждат войници с численост колкото малка армия, гръмва музиката и простото дейсвтие по смяната на караула се превъща в свещенодействие с леко зловещ оттенък.
Центърът на Лима е малък. Много, много малък, имайки предвид, че градът е с 10 милиона население. Китно е, зелено е, палемсто е и много, ама много чисто. Няма нито един боклук на земята. Нито фас дори. Това поледното си го обяснявам с факта,че перанците като цяло не пушат. А не го правят верпятно защото повечето са бедни /кутия цигари струва 1.50. Местен тютюн не видях – продават се обичайните световни марки/. Така че когато пушехме, избирахме места, на които няма много навалица, за да не пречим с дима другите. Излишно е да кзвам, че подреждахме фасовете на определените за боклука места и то не защото по цялата чиста обстановка не типозволява да метнеш нещо на земята, за защото по принцип не го правим. Дане говорим, че из цялата страна непрекъснато виждахме хота ‘от чистотата’, които с маски на лицето, с ръквици и метли чинно и непрекъснто премитаха очеводно чистите площи. Красиво е:
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627867/
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627870/
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627463/
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627659/
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627657/
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627662/
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627687/
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627744
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627747
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627748/
А балконите! Забравих да спомена за балконите! Всички сгради в центъра бяха укрсени с прословутите ‘балкони на Лима’ – малки, но пищно дърворезбовани. Ето тук се виждат част от тях:
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627884
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627873
Този същия ден хапнахме в закусваля, подобна на нашите тук – Кентъки и т.н, просто защото все още не се осмелявахме да ядем нещо, различно от обичайно-изглеждащото за нас пиле с пържени картофки. Поръчах и кока кола, като ен забраих да кажа ‘но айс’, кето обаче не доведе до никъде. Цалата мичаша буквално беше препълнена с лед. Истерично започнах да вадя кубчетата, страхувайки се от рядко щастие,сполитащо ме в началото на пътуването. Такова не ми се случи, обаче, нито тогава, нито по-късно, когато вече се осмелявах да пия цитронади, пълни с натрошен на скреж лед, и да ям черва от някакви домашни животни, опечени на скара от уличен търговец. Но това, както и по-горе казах, по-късно  да се върна на колата – струва ми се, че тя нямаше цвета на тая газирана напитка, кояопознаваме тук. Не знам кое е вярното – дали дали защото бяхме буквално на края на света и очаквахме всичко да е различно, включително и това, или защото наистина беше различна, но като че ли вкусът й наистина беше друг. След тоя опит, вече не поръчах друга кола – проято натоварих перуанската кола с други вкусови качества и толкоз. За сметка на това се скъсахем да пием ‘INKA cola’, което е газирана напитака с цвят ан лимонада, но с по-различен вкус. Вкусно беше! Като казах/написах ‘INKA cola’, та се сетих, че в пери всичко е ИНКА – ИНКА кафе, ИНКА фарма /аптека/, ИНКА банка и каквото там се сетите – все е инкско 
Другото, което ми се случи, беше, че посетих няколко магзаина на ‘главната’ улица, които ме смаяха с цение си. За информация, обувки Hush Puppies или ВАТА струват 20-70 солес /10-35 лева/, дънки Express Jeans излзиат 20 кинта, а ризи а сщата марка – х 10 лева. Всъщност, не помяня някъде да съм видяла цена над 300 солес.иамше един магазин, чиито витрини бяха отрупани с най-кичозните рокли, които е виждало човешкото око – вероятно там цифрите са по-височки, но нямам база за сравнение, защото така и не влязохме. Все пак не сме тръгнали за Пери на пазар. Обобщение за магазините - изглеждат отчайващо зле – не климаизиани, което за това място на планетата ми се струма меко казано странно, с лоши витрини или изобщо без такива, а вътре, майко мила, по-зле е и от Илиенци. Но и по-евтино  Открихме само 1 голям магазин, бегло наподобявщ наш мол – по-скоро смесица от Мол и Малкото НДК на Пиротска – смножество щандове, на които се продаваха множество неща, всичкиот които в пътипо-евтини от България. Заканих се, че в последния ден в Лима, денят преди връщането ни към Европа, ще купя толкова обувки, колкото ми позволи мястото в куфарите.
Преминахме през няколко градинки, всички блестящи от чистота и добре поддържани – с палмички, цветя, фонтанчета. В един безистен видяхме ‘изложба’ на общината със снимки на различни части от града и с надписи ‘ПРЕДИ’ и ‘СЕГА’. Отбелязах на ум, че на някои от фотосите с днешна дата картинкара не е много по-различна от състоянието ‘ПРЕДИ’, но нейсе – нали правят нещо хората. В БГ изобщо няма такова нещо. А и да има., дупките по Цариградско шосе от времето ‘ПРЕДИ’ вероятно ще са запълнени, но за сметка на това на снимката ‘СЕГА’ ще ги открием на друго място. Хвала на работните перуанци иза стремежът им за промяна – може едва 5-6 палмички да са посадили, но промяна има. А и тия 5-6 дръвченца след 10 години ще са кичести палми, предизикващи някой търсит за снимка!
От хранителните стоки /открихме само 1 супермаркет за целия център/ купихме бира – 2 солес или 1 лев, хляб - 1.10 солес или 55 ст., салами и вода - 1.75 солес или 70 ст. за 2.5 лита – т.е. припаси, коитощяха да ни трябват за слеващия ден. Тогава започваше истинското ни пътуване в Перу.
Първата част от него беше уговорена от мен още от Бг. Тогава се свъзах с препоръчания от хотела в Лима Анакс. Тоя пич стои начело на малка турситическа агенция, помещаваща се в самия хотел, която служи в угода и полза на Туриста, написано с голямо ‘Т’. Та, тоя Анакс беше предложил сумата от 167 $ за 2-дневен трип до Писко, Балестовите острови /където трябваше да видим тюлени, морски лъвове, пингвини и много птици/, Наска, полет над линиите на Наска и като преспиването беше в Писко – градче, намиращо се в близост до пустинята-резерват Паракас. Този трип беше уговорен месеци преди да стигнем Перу /както и другите, впрочем Simple Smile

/. Изненадата ни за деня беше, че Анакс всъщност не говореше изобщо английски. Т.е. цялата комуникация се състоеше в това да каже 'дай 234 $'. Филков с неговите съвсем адекватни разбирания за бизнес се опита в дружески разговор да разбере какво ни чака, къде ще ходим, къде точно ще спим, кой ще ни поема по пътя от едното място до другото, но особена яснота така и не се постигна. Все пак дадохме мангизите, като със силно свити сърца се надявахме и тоя път да имаме късмет и все пак да осъществим тоя трип. С жестомимични знаци и стария изпитан трик да пишеш в тефтер и посредством стрелки и въпросителни, и метнати тук-таме въпроси от сорта ‘куанто ора’, ‘куанто солес’ и други подобни, все пак опитахме да разберем колко време ще пътуваме с автобус, колко време с лодка в океана и т.н., но пак ударихме на камък. Това, за което твърдо се разбрахме посредством яростно чукане на пейката, на която бяхме седнали, беше през нощта в 4.15 Анакс да ни събуди, за да не изтървем автобуса за Писко / сещата се, че никой турист не носи будилник на пътиването си, а ГСМ-ите ни не работят там/. Колкото и да обясняваше човекът ‘но проблем’ и да блъскаше по пейката, вероятно защото беше мургав /както впрочем всички перуанци са/ и поради това много ни напомняше на нашите мургави събратя в Бг, ние силно се съмнявахме в неговата почтеност и отговорност. Вероятно затова, а и заради жегата и комарите /ако ще ходите в Лима, моля, не забравяйте като нас нещо за мазане/прускане против малките гадинки/, спахме много неспокойно, будейки се на всеки час, за да не изтървем заветния 4 час от началото на деня.
...
И следва леко отклонение от темата за трипа, за да опиша в някаква степен типичния перуанец. А той е нисък, мургав, с черна права коса, в общия случай с широко разлято лице и ако са от мъжки пол – често разплути или поне с леки шкембенца. Жените попадат под същото описние с единствената различка, че младите са слаби, клонящи към кльощави, но в по-зрялата си възраст и те се поразпускат и добиват неугледен вид. Поради цвета на кожата си и необичайните за нас черти, първите 2-3-4 дни всички местни попадаха под понятието ‘опасни’ и ние наистина стискахме чантичните си като че носим злато.
...
Не изтървахме 4-я час на деня! Само-събудихме и до 4.15, когато Анакс се яви, вече бяхме готови и със стегнати малки чанти за път, пълни с вода и сандвичи. Все така подозителни към света около нас, дори не ни хруманмисълта, че там, където отиваме, ще има и ядене и пиене. Виктор с неговата раздрънкана таратайка чинно ни чакаше пред хотела, така че в 4.16, тичайки по автогарата, явно опитвайки се да хванем по-ранен автобус от предвиденото, все пак успяхме да се натикаме в местно превозно срество, също граничещо по понятие с определнието ‘таралясник’ - това беше очевидно работнически автобус, пълен с местни мърляви граждани. Автобусът се отправи в неизвестан за нас посока и аз изпаднах в типичното си състояние на сънлива летаргия. Не видях нищо от пътя. Проспах всичко. Вероятно Филков по-натам ще допълни разказа с неговите впечатления.
Към 8 и малко пристигнахем в Писко. Спряхме насред улицата, където и именно се изсипа тълпата пътуващи за тая дестинация. Ние слязохме заедно със стадото и се поогледахме смутени. Пак не видяхме табела с имената ни. Поседяхме, поозъртахме се и таман да тъгнем да търсим телефон, за да звъним на Анакс и да питаме к’во става, и от нищото се появи поредната таратайка, изглеждаща още по-отчайващо и от возилото на Виктор. Качихме се във въпросното нещо и отново, вече без изненада, открихме, че нашият човек НЕ говори английски. След 30-тина минути човекът спяр и изплю нещо на испански. Жестовете ни проговориха, че сме стигнали на мястото, от където тръгва трипа из океана. Опитвам се да кажа на ‘нашия’ човек, че имам нужда от тоалетна, но се оказва, че’ нашият’ човек всъщност е чужд човек-таксиметраджия, нает от истинския НАШ ЧОВЕК, който всъщност организира трипа ни. Разбира се, истинският наш човек също не говореше английски Laughing

Обаче пак с жестове ни призова да се разтичаме, за да не изтървем лодката. Става ми ясно, че няма да видя кенеф и фйнали се примирих с идеята да стискам колкото е нужно. Натоварихме се в лодката, навлякохме спасителните жилетки и на излизане от пристанището се присетихме, че слънцето скоро ще стане супер силно /вече е към 8.30 часа/, така че се заехме сплесканео на Виши 50-ти фактор. Ето ни в лодката:
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5547483
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5547487
Веднага виждаме остров в близост до селцето, отъдето сме тръгнали, и решаваме, че явно това е мястото, накоето ще видим разни животинки и твари. Окавасе, че това е просто островче на пътя ни, кай което спираме колкото за да видим от близо една инкска ‘инсталация’, подобна на линиите на Наска:
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5547490
Гидът ни разказва, че не е ясно как е направено/нарисувано това и защо аджеба е там, каква му е функцията и прочие. Само се знае, че понеже вътърът духа непрестанно, то фигурата никога не е засипана с пясък и по всяко време на годината се вижда по начина, по който я виждаме ние.
Лодката продължава тура си и след още малко време стигаме до истинските Балестови острови. Гледката, която се ширва пред нас, е нописуема. Сякаш СМЕ във филм на NG! Около нас има милиони птици. Дигателите на лодката спират, за да можем да щракаме, така че чуваме само вятъра и шума от милиони пляскащи криле, виждаме една какафония от човки, крака, клюнове, пера. И всичко е толкова изненадващо-смайващо, колкото не ми достигат думите да изговоря и напиша. Видяхме стотици тюлени и морски лъвове: плуващи, гмуркащи се, препичащи се, дремещи, движещи се с характерните си подскоци; с лодката мнахме покрай майка тюленка, която учеше малкото си тюленче да плува. То квичеше жално, когато майката се гмураше под водата и не я виждаше, а при изплуване, тя му отговаряше със силен, нисък странен тон, който успокояваше чедото. Това също не може да се разкаже. Просто няма как да се опишат тия удеса природни - пингвините, които, клатушкайки се по скалите, ‘вървяха’, опрени на перките си. И делфините! Минаваха под лодката и ту ги виждахе от дясно на борд, ту от ляво. Изумително! И като си помисля, че в началото на трипа мислех, че ще ми трябва бинокъл, за да видя 1-2 броя животинки, сега направо ми идва да се разцвиля от задоволство. Тогава просто не можех нищо да кажа, освен да соча в разни посоки и да креща по Филков: ‘Видя ли това. А онова? А третото? А десетото...’ Ето малка част от духа на резервата.
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5547749
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5547779
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5547789
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5561065
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5561123
Два часа по-къснов вече бяхме на пристана. Толкоз за тоя ден природа и животни. На голяма табела на кея видяхме каква е цената за разходката с лодка – 10 солес или 5 лева. За части от секундата ми мина мисълта колко ли точно ни е изцентрил Анакс с неговите 167 $на човек, но реших, че не е редно да се втелясвам толкоз и да подозирам човка в меркантилизъм. А и все пак престоеше полет с малък самолет над линиите на Наска, чиято цена знаех, че е 60 $. Значи не ни е взел чак толкоз много пари. Истинският ‘наш’ човек се появи пак толко мистериозно, връчи ни като пакет на един друг местен мургавелко, за да ни закара в хотела ни, и изчезна там, където е бил преди да ни се яви. Стигнахме в хотелчето и още преди да ни дадат ключа от стаята младежът на рецепцията ни уведоми на развлен английски, че в 11 часа /т.е. след помалко от 15 минути/ стартира 5-часов тур из резервата Паракас и искали ли сме да отидем срещу сумата от 25 солес на човек. Двамата с Филков се спогледахме и си казахме ‘що пък не’. И вместо да полегнем и да отморим – все пак сме станали в 4, аз просто връхлетях в така мечтаното ВЦ и след това чинно се подредихме пред хотела да чакаме микробусчето.

Паракас е резерват, намиращ се на около 20-тина минути от селцето, от което отплувахме, или на около 40 минути от Писко. Докато пътуваме натам, гидът ни разказва, че Паракас всъщност е пустиня. Разбираме, че пустинята на Перу е 11-та по големина в света, т.е. хич не е малка, и за това са виновни Андите – толкова били високи, че спирали облаците, които носят дъждовете. Валежите там били едва 16 мм годишно. Което, от своя страна, обясни наличието на нелепите бамбукови покриви по къщите. Защо им е на хората да градят и да строят, като така и така жегата и липсата на дъжд не го налагат. И в тая странна държава, пред мизерните едноетажни постройки, които стоят далеече-далече от понятието за къща, покрити с бамбукови пръти или някаква рогозка, бедните отрудени перуанци копаеха и се трудиха над нищожни по големина и красота градинки. Малки, грозни, нелепи градинки, с х 1-2-3 лехички оклюамли цветенца. Но все пак градинки!
Още излизайки от селцето, пейзажът се променя. Става все по-малко цветен и все по-пустинен. Наоколо светът става жълто-кафяв, а температурата в буса се покачва. За тези 5 часа ни се случиха няколко изключително интересни неща. На първо място усетихме вкуса на пътя, по който се движихме. Именно усетихме вкуса! Защото пътят беше направен от сол! Гидът обясни, че преди много, много години, пустинята е била дъно на океан и затова всичко, което виждахме наоколо, беше сол. Ако човек подхване камък от пътя и го трясне с нещо, под кафевия горен слой лъсваше белия цвят на солта. Въпреки нашето недоверие се оказа, че пътят наистина беше направен от пресована сол, смесена с клей. Не че това личи ан снимката, но все пак - ето как изглежда:
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627962
Гидът с особена гордост обясни, че един от основните материали за износ в Перу е именно солта.
една от първите спирки беше до Катедралата – скала, която е някак ‘кацнала’ насред океана:
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627958
, снимахме купчини мидени черупки, изхвърлени от бракониерите в резервата:
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627960
, а също и червените пъясъци на пустинята
, чекнахме ята птици:
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627934
, топнахме се в тихия океан:
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627939
, хапнахме в кръчме, намиращо се в нещо като селище насред пустинята, в което живеят само 7 човека. Грешка! Били са 7, но след цунамито са останали само 4-ма  Не се изненадахме да установим, че е вкусно:
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627937
, и се нащракаме доволно и в голмо количество:
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627964
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627928
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627931
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627933
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627924
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627925
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627926
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627966
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627975
http://www.snimka.bg/photo.php?photo_id=5627980
Изобщо, оказа се, че това пътуване е колкото неочаквано за нас, толкова и изумяващо ни. Този ден ни донесе изключителни преживяания – хиляди птици и животни, и пустиня, шантаво граничеща с океан! Ако се замислите, ще видите, че това наистина е чудато. Обръщаш се към океана и до където ти стигне погледът виждаш вода. Стотици, хиляди, милиони кубици вода. Обръщаш гръб на водата, и пред себе си виждаш нищо друго, освен пясъците и камънаците на пустинята, оцветени в жълто-червени-кафеви цветове. Изумителна шега на природата!
И мащабите! Те просто не подлежат на описване от какъвто и да е вид. Огромно, огромно, необятно пространство във всички посоки и до където ти стигне погледът!
Прибрахме се в хотела със силно чувство за задоволство, пърхащо в коремите ни. Случват ни се неща, които не сме очаквали. Впечатляваме се от неща, нз които не сме и подозирали, че ще се натъкнем и сред всичката тая работа сме сами и без деца! чудесно е!
Часът вече е 4.30. Полегнахме уж малко, колкото да отморим изгорелите си тела преди да отидем нейде да вечеряме, а се събудихме в 6 на следващата сутрин. За първи път от неясно колко време, имахме 13 часа непрекъснат сън. И се чувствахем превъзходно! Предстоеше пътуване до Наска и полет над линиите на Наска в малък 6-местен самолет. Бяхме свежи, отпочинали и настървени за нови приключения Simple Smile

Последна редакция: чт, 17 апр 2008, 21:55 от majceto

Причина:

Причина: