Какво правим когато децата "отработват" болката

Mili osinoviteli, kolkoto po-rano obiasnite na decata neshtata na tehen ezik- tolkova po-dobre!Moiat sin e na 7 godini .Zapochnah oshte ot godinka da mu govoria za tova:)Nikoga ne nericham biologichnite sazdateli - roditeli ili maika,bashta!
Badete smeli i obichaite decata si !Te go razbirat!
Uspeh na vsichki!

Иска ми се да попитам какво възппрепятства назоваването на тази фактическа истина? Какво очаквахте да се случи, ако ги бяхте нарекли така? И какво спестявате като не ти наричате така?.... Всъщност как ги наричате?...

Питам защото в различни теми откривам различни родителски избори за  назоваването на биологичните създатели-родили децата ни и почвам да си задавам въпросите по-горе.
Ще бъде полезно да споделите Вашите размисли и опит през реакциите на сина Ви при тези разговори!

Тя е Родилката, но не е майката. Ние я наричаме с името й - това, което  знаем за нея. Малко цинично, но сперматозоида не фигурира в списъка на създателите - той дори името си не е дал за децата. На този етап за него изобщо не става въпрос. Аз съм единствената майка на моите деца, въпреки, че не съм го родила. Според мен използването на "биологичен родител" носи объркване за децата. Човек има едни родители, една майка - тази. която знае какво обича да хапва детенце, която познава по очите кога лъже, която избърсва сълзи, която расте с детето си. Добра, лоша - само аз съм тяхна майка. Някой ден ще благодарим заедно на Родилката, че им е дала живот, а начина по който ще се обърнат към нея е въпрос на техен избор.
Между другото отказаха да купим кукла, която да наричаме с името на жената, която ги е родила. Не искат да задават въпросите си на къкла - искат с мен да говорят. Разговорите се премесиха в тоалетната, а не са вечер преди сън. Изумява ме темпото и посоките. Може би трябваше да записвам. Факта, че са различни като характери, като степен на развитие, и са близнаци, а възприемат и преживяват нещата толкова различно носи много полезна информация за начина по който се отработва болката. Като професионалист аз лично не искам да работя с такава тема, но си давам сметка, че всичко, през което преминаваме заеднои е безценно като опит за други деца и родители. Опитвам се тук да пиша често, но невинаги и не всичко ми се пише, а и четат доста хора, на които не им влиза в работата и не ми се споделят прекалено лични неща, които найстина биха били полезни на някой, които върви по нашия път.

аз само дебна, какво си писала. за мен всичко, което споделяш е много ценно. усещане за дежаву.

к. димитрова, радвам се , че кошмарните два месеца са минало засега. Събирай сили за по-нататък.

Аз не знам отработване ли е на нещо- голямата каза , че нямало да си празнува вече рожденния ден.Тази година той беше през една от големите й липси от вкъщи.

Голяма питанка  съм дали знае.Все ми се струва, че знае и се измъква от разговори. Кой знае...

Сори, ако на някого моите питанки изглеждат глупави.Май няма друга мама с моя проблем( с казването, т. е. с неказването).

Здравейте и от мене и аз бих искала да се влюча като нова във темата, защото ми се струва доста функционална . Хубаво е да се поговори с някой  запознат с тази двустранна болка и да можеш да обмениш опит. Аз нямам осиновено дете но пък имам осиновена сестра, която днес навършва 9 годинки. Не искам да плаша никой, само искам да споделя как се случиха нещата при нас ........ И ние с мама започнахме разговорите за осиновяването още когато Криси беше на годинка и малко, измислях много приказки на такава тематика. Другото което ни помогна беше че аз съм бивш работник, а майка ми и досега работи в Дом майка и дете от където осиновихме Криси. Тя дори знае на кое точно легло е спала. винаги в къщи бяхме отворени за въпросите и колкото и по детски да ги задава толкова и ние и отговаряме.  и като че ли тези дни с толкова въпроси идваха на порции през определен период от време, но тя не се депресираше от тези периоди просто проявяваше любопитство ...... илииии поне така привидно изглеждаше знам ли ?! И въпростният удър от болката го изживяхме преди година и полувина ... в един съвсем обикновено протичащ учебен ден през междучасието сестра ми и нейна съученичка се сдърпали иии неочаквано въпросната съученичка се изправила на дъската и пред целият клас заявила че Криси е осиновена и майка и която я води и забира не и е майка и представете си какво се е случило в главицата и когато всички деца почнали да викат в пълен глас “Криси е осиновена, Криси няма майка .......“ и при влизане на учителката всички са замлъкнали, тя не е разбрала какво се е случило в нейно отсъствие. Но малко по късно по време на занималята Кристина излязла до тоалетна и така и не се върнала .......... оххххх да не в казвам какъв ужас изживяхме ......... търсили са я къде ли не- полицаи, учители, .......(да поясня – аз не присъствах на този момент защото от 4 години живея в чужбина и изкарвам само лятото в България)И представете си след 6 часа са я открили в изоставен(опасен при това) строеж в близост до самото училище. И после последваха още куп неприятни събития – отказа да ходи на училище, да яде, да спи, да излиза, да играе ......... беше много сложно дори и да се говори на каквато и да е тема с нея. Чак след няколко дни почна да задава милион въпроси и да дава гласност на страховете си ..... може би 100 пъти ме попита по телефона “Како представи си че утре или следващата седмица звънне на вратата тази жена, тази моя майка кадето ме е оставила и каже че тя е моя маика и иска да ме вземе, а аз не искам и нея не я искам, но ако тя ме вземе ......“ и в продължение на думите и почваше да плаче със все глас .......... ходихме по психолози, при педагогичният съветник в училището ............ и после постепенно кризата отмина лека полека, но беше толкова мъчителна и за нея и за майка, а за мене да не говорим. Пак искам да поясня че не искам да плаша никоя от вас, всяко дете израрява по различен начин емоциите си, посто исках да споделя как се случиха при нас нещата !!! 
    И да ви кажа честно моля се на Господ дано повече не се повтаря .......

такива постове са много полезни за всички нас. аз не считам, че съм застрахована от катаклизми, напротив. но ако съм подготвена за тях донякъде, ще ми е само от полза.
описаният случай е доста показателен за нашето общество, за запознаването на децата с някои житейски ситуации и най-вече с факта, че учителката не наблагя достатъчно въху възпитанието на децата и не ги подготвя за подобни ситуации. ако децата бяха напълно наясно какво е да си осиновен, ако в този клас тази тема беше дикутирана и обяснявана, нямаше може би да има подобен катаклизъм.
за мен е редно, когато има осиновено дете в едно училище, в един клас, пък дори и да няма, да има специални часове, в които тези неща да се обсъждат и децата да научават повече. и то без да бъдат посочвани осиновени деца, а просто на обикновен език да се обясни. чудя се, няма ли психолог в това училище. не съм запозната с българската учебна система, но би трябвало да има.

Зави тази вечер, че Х е моята майка. И чака реакция. Обясних моята гледна точка, че според мен тя е родилка, защото го е родила, а аз съм майка, защото го обичам най-много в целия свят, заедно с Преси, защото не е толкова важен корема, а по-важно е сърцето, защото зная кое месце обича /точно бяхме се омазами с плешчица/. Шегувахме се и Вики все търсеше израза "аз съм твоята майка" и едни безумни защото - мога да си кривя очите, да се плезя /запазена марка видиотяване/ и отново "обичам те повече от целия свят, заедно с Преси". Продължи като игра и в тоалетната - "защото акото ми мирише чудесно". И не се чувствах зле в тази игра. Аз съвсем искрено споделих с детето си точно това, което мисля, което чувствам. И не изпитвах напрежение, страх и несигурност. Оставих ги тук във форума, когато си подреждах страховете. Дано това е верния начин за децата ми.За първи път говорихме за нея и се смяхме. Води ме единствено майчиния ми инстинкт. Няма професионализъм, не ме интересуват дебелите книги. Детето ми има проблем и трябва да го решим заедно.

ако учителката, ако децата, защо, защо, защо?????  Отговора ми е много много простичък – защото ТИ си представяш една такава ситуация, както и останалите майки които имат осиновени деца ........... И в градината после и в училище учителите винаги са били запознавани със ситуацията на нашата Кристина за да не изпадат в главоблъсканици при годините на майка ми и от моите годините в качеството на сестра на Криси, а и това че е осиновена никога не е било тайна. Но ето че тема в училище по тоя въпрос никога не е имало - това от едната страна ! Но същото е и от другата - при останалите деца от класа с мнооооого малки излючения. След големият проблем с Криси тя не посещава училище 2 седмици (по разбираеми причини), по същото време беше свикана извънредна родителска среща на която се отзоваха всички родители и какво се оказало .......... че дори и в къщи никога не се е коментирал въпроса „Осиновено дете и какво по точно означава ???“ И в краина сметка какво се оказва  едни 7 годишни деца чуват нова дума без никаква идея какво означава и докато за тях е забавна за други е страхотно болезнена. Явно семействата които не ги касае лично този въпрос не смятат да разясняват на децата си какво се има на предвид под ОСИНОВЕН (  като държа да не се чувства никой засегнат това не се отнася за абсолютно всички просто това бяха моите наблюдения върху съучениците на Криси)

точно в това е огромния проблем на нашето обещство. неговата незаинтересованост. това, което не му е в къщата, не го засяга, няма нужда да се говори за него. възпитаването на децата в елементарни ценности е останал малко на заден план. на преден е различието. основно това се коментира в семействата. дали детето ще е на разведени родители, осиновено, с някаква вродена малформация, няма значение. акцентира се на това, че е различно. на хората основно това им прави впечатление. но не се коментира защо и не се обяснява.
малко от нас са възпитавани в толерантност, така възпитаваме и децата си, логично е.
аз имах късмет да имам баща, който макар и със според мен сега неправилни поличически убеждения, е невероятно толерантен човек. роден е и е израснал с мисълта, че всички хора са равни, предаде го на мен, аз ще го предам на детето си.
първо родителите трябва да бъдат възпитани, после децата. тежка мисия.............

Децата са си деца и са жестоки. Дори и да им е било обяснено, не мисля, че са щели да реагират по по-различен начин. Да взмемем например как се държат като видят друго дете с увреждания. Едва ли родителите си възпитават децата да се подиграват на такива деца, но те въпреки това го правят. Естествено, не в присъствието на възрастни, защото съзнават, че това не е правилно и все пак като са само деца го правят. Било за да покажат колко оригинални са пред другите или пък за да демонстрират сила. Ако пък се спречкат с друго дете, нарочно показват различното в него, за да го наранят.
Затова и дълги години (а и днес се случва) осиновяването се е държало в тайна дори и от самото дете, за да се защити детето. Пак поради същата причина са започнали преди години да казват на децата, че са осиновени, предимно за да не им каже някой "доброжелател".
Днес знаем, че детето е добре да знае поради ред причини, но в основата е все за доброто на детето.
Хубаво е да знаем, че дацата са жестоки, за да можем винаги да реагираме адекватно. Аз повече се възмущавам от възрастните, които се държат по подобен начин, защото те уж са разумни хора. А и възрастен може много повече да нарани едно дете, най-малкото защото децата смятат, че възрастните знаят всичко и винаги са прави.
За нас остава да лекуваме травмите с много любов и търпение, но няма начин и нас да не ни заболи от болката на детето. Тогава пък ние ставаме агресивни спрямо "доброжелателя" и съответно и на нас ни се иска да го нараним. Хора сме и сме подвластни до някаква степен на чувствата си.

Опитвам се да им подавам готови реплики, с които да могат да отговарят, но е немислимо да си представя човешката изобретателност да се наранява. А май на учителите последното нещо, за което им пука са децата, пък било то и с травми или увреждания.

И при нас изкочи зайчето, само дали е цялото. Няколко нощи не спа, изпусна се в гащите, устни изгризани до кръв и огромни очи, пълни със сълзи постоянно. Нищо не казваше, но вчера изкочи - децата в детската му казвали, че няма мама, тати, бебе и Арес. Какво се отговаря на това?
Говорихме, говорихме, поуспокои се вчера вечерта, но днес пак се затвори. Предложих му да не ходи днес на детска - отказа. Мъка  .

Мъка е наистина  за големите, но най-вече за нашите малки-препатили човечета! Децата в детската си се заяждат по принцип-без умисъл; като част от играта си: "Ти си нямаш... " Просто семействата и децата ни са по-чувствителни на тема нямане на родители, на близки...
Вие сте направили най- необходимото- говорене, говорене... и доказателството, че ви има около него; че чувствате страданието му и че сте съпричастни с него. Оставането при мама, сестричка и куче си е твърд!...
През писаното тук-във форума ни си мисля, че с ранното и натрапливо казване на неща, които нашите деца си знаят, щото са ги преживели като лични участници ги ограбваме неволно откъм безгрижност в детството им....
Аз съм казала мъничко, колкото Тя да си сглоби пъзела: "Бях някъде..., дойдоха едни хора и се оказах на друго някъде... Кои са те и къде съм аз!?"....
Но снощи, когато се гушкахме през гъделичкания и кикот Тя стана сериозна: "Онова място...ъ ..град, дето бешох е многоо далече нали!?... И няма да се връщаме там!... Там бях много сама и нямаше кой да ми помага!..."
Моите думи са само, че онова място е далеч, далеч зад гърба ни! Останалото са нейни автентични преживявания....
Защо да им ги "натякваме" с преповтаряния на историята им!?... С бъркане в раната им!?... Мисля си, че наша отговорност е дозираното казване- само, когато малките ни човечета покажат, че искат да говорят и слушат за там и нещата от времето, когато са ни чакали, докато ние сме вървяли пътя си към тях... Еее... хорските усти не можем да контролираме!... Но поне своите да държиме лимитирани откъм казване...

И ние имахме подобен случай. Когато синът ми беше в градината не забелязах между децата да има завист но при дъщеря ми е различно. И завистта е породена не от това, че децата нямат дрехи или играчки а от това че на нашите деца се обръща много внимание. Зимата госпожите ни събират на една родителска среща и госпожата тактично започва да казва , че трябва да се обръща повече внимание на децата и как едно дете и казало , че в къщи никой не иска да говори с него дори и кучето. Жената не спомена имена но една от майките каза че се прибирали изморени и затова не и обръщали внимание. Та същото това дете казало на дъщеря ми че била грозна и космата - е ние наистина имаме малко повече косми по гърба. Започвам да къпя малката и тя започва- виж колко съм грозна каква съм космата. Аз я питам кой ти каза това и тя ми казва еди кой си. Страшно се подразних но започнах да и показвам аз какви косми имам колко са уникални защото никой друг в света няма такива, колко готини са нейните косми и как нито едно дете няма такива. И така в разстояние на десетина минути се убеждавахме колко сме готини и уникални и когато утре децата и кажат, че е космата да каже че няма друго дете като нея.
 Явно и на нея в градината и бяха казали нещо за това че не ни е дете и аз тогава я попитах- спомняш ли си колко много деца имаше там откъдето те взехме. Тя ми отговаря- да, а знаеш ли защо взехме теб , защото беше най красивото и най умното дете и защото много искахме да имаме точно такова момиче.
 Общо взето се опитвам всяка лоша ситуация да я представя като предимство. Това че е била най и затова е осиновена , но друго ме притесни това са деца на 5 год. и злобата се е настанила в тях. Чудя се какво ще бъде като порасне и още какви работи ще трябва да съчинявам и изобретявам.