Eдна друга тема ме подсети за случка, която просто трябва да изтипосам тук 
След университета започнах работа в производствено предприятие - голямо и като територия и като персонал. Аз работех с администрацията и познавах предимно лелките от там, но след няколко месеца вече имах представа кой, кой е в завода. Около 3 месеца след моето започване се случи ужасен инцидент - един от началниците в опит да предпази други бе залят с киселина. По-голямата част от тялото му бе засеганта и лекарите се чудеха как все още е жив. В деня на инцидента влязох в стаята на отдел "Човешки ресурси" и заварих една от жените да плаче. Тогава ми обясниха какво е станало и кой е пострадал, а аз съм изключително силна физиономистка, но никак ме няма с запомнянето на имената. Разбрах с кого се е случило нещастието и само промълвих "Става дума за онзи високия симпатичния мъж ли?", а колежката отговори "Дааааа"
Седмица след случката, пострадалият още се бореше за живота си в болница и прогнозите никак не бяха добри - всеки ден бе малка победа. Всички клатеха тъжно глави като станеше дума за неговото бъдеще... Та тогава ме пратиха като най-млада и пъргава до архива, който се намира в приземния етаж /почти вкопан в земята с малки прозорчета/. Още по стълбите, които водеха към коридора завършващ с заключената врата на архива видях, че лампите светят. Точно като във филм на ужасите, луминисцентните пури трепкаха, а една от тях се изгасяше за малко и пак светваше. Чат, чат, чат оттекваха токчетата ми с намалящо и несугорно темпо по стълбите надолу. Щом слязох в коридора сърцето ми спря да бие - вратата на архива стоеше отворена и там обрамчен от сумрака вътре стоеше пострадалият. Беше си точно така както го помнех, облечен със синята манта, с която винаги съм го виждала. Махна ми за здравей и влезе в архива. Малко след това се подадох на зова на дробовете си и започнах да дишам, сърцето ми прилупа и пак включи на нормален ход. Казах си "Дори, винаги си знаела колко си смела и колко не!!" иииии хукнах по стълбите на горе. Хукнах драги съфорумки не отговаря точно на това което правех тогава - вземах по няколко стъпала наведнъж, драсках и драпах като котка по ламарина. Щом видях дневна светлина намалих темпото и оправих късата си пола, която се бе стигнала почти до врата ми в лудешкия ми бяг Дишайки учестено отидох в кабинета на Марчето /една от колежките с която бях най-близка/. Кабинета не бе само неин и щом затворих вратата зад себе си и триде женици ме погледнаха с любопитство. "Видях Мирчев! .... Долу в архива ..... махна ми и влезе вътре!" Започнах да разправям аз, жените скочиха, веднага ме подкрепиха да седна и ми наляха сок от трън-бъз. Няколко пъти ме питаха как точно е изглеждал, какво е носел и взеха да се вайкат да не му се е случило най-лошото и духът му да обикаля завода - мястото на случилата му се трагедия. Една от тях отиде да пита колежките в другата стая дали са чували нещо за човека, а аз останах до Марчето да ме успокоява. И аха да се успокоя когато врата се отвори и се показа главата на онзи, същия мъж, който видях в архива. Огледа се, погледна ме и ядно каза "Еми Дорис, обади се, че си свършила с архива, да не обикалям да те търся по секторите като един луд и да заключа и изгася!" 
Аз стоях като гръмната и погледнах към МАрчето с огромни очи, а тя почти веднага схвана и започна да се смее.
Както ви казах аз съм много добра физиономистка, но въобще не съм била наясно кой е в действителност пострадалия Мирчев. Човекът, който съм видяла в архива пак си е бил колега, но се е казвал Минчев и някак си като са говорили за човека след инцидента с киселината аз съм приела, че той е пострадалия. Та докато другите са жалили за Мирчев, аз съм тъжила за Минчев, който си е бил жив и здрав. Малко преди аз да сляза в архива колегата Минчев /в прекрасно здраве и дух/ слязал в архива малко преди мен, чул токчета по стълбите и изчакал да се покаже, за да не изплаши колежката в тъмния архив, махнал ми и влязъл. Въобще и не разбрал, че аз съм издрапала по стълбите моментално и когато си свършил работата започнал да ме търси, за да ми каже, че той си тръгва. След като не ме открил се качил в стаите на администрацията, където аз се подвизавам и така главата му се е показала през вратата в стаята на Марчето. Колежките дълго ми се смяха и ме поднасяха
Но аз изпитах такъв ужас, че сигурно бих отишла да си лея куршум ако не се притеснявах какво точно ще види баячката и колко ли и тя ще ме поднася
Предполагам, че може да искате да знаете - колегата Мирчев оживя, бори се дълго и претърпя много операции, надявам се сега вече да е в добро здраве.
След университета започнах работа в производствено предприятие - голямо и като територия и като персонал. Аз работех с администрацията и познавах предимно лелките от там, но след няколко месеца вече имах представа кой, кой е в завода. Около 3 месеца след моето започване се случи ужасен инцидент - един от началниците в опит да предпази други бе залят с киселина. По-голямата част от тялото му бе засеганта и лекарите се чудеха как все още е жив. В деня на инцидента влязох в стаята на отдел "Човешки ресурси" и заварих една от жените да плаче. Тогава ми обясниха какво е станало и кой е пострадал, а аз съм изключително силна физиономистка, но никак ме няма с запомнянето на имената. Разбрах с кого се е случило нещастието и само промълвих "Става дума за онзи високия симпатичния мъж ли?", а колежката отговори "Дааааа"
Седмица след случката, пострадалият още се бореше за живота си в болница и прогнозите никак не бяха добри - всеки ден бе малка победа. Всички клатеха тъжно глави като станеше дума за неговото бъдеще... Та тогава ме пратиха като най-млада и пъргава до архива, който се намира в приземния етаж /почти вкопан в земята с малки прозорчета/. Още по стълбите, които водеха към коридора завършващ с заключената врата на архива видях, че лампите светят. Точно като във филм на ужасите, луминисцентните пури трепкаха, а една от тях се изгасяше за малко и пак светваше. Чат, чат, чат оттекваха токчетата ми с намалящо и несугорно темпо по стълбите надолу. Щом слязох в коридора сърцето ми спря да бие - вратата на архива стоеше отворена и там обрамчен от сумрака вътре стоеше пострадалият. Беше си точно така както го помнех, облечен със синята манта, с която винаги съм го виждала. Махна ми за здравей и влезе в архива. Малко след това се подадох на зова на дробовете си и започнах да дишам, сърцето ми прилупа и пак включи на нормален ход. Казах си "Дори, винаги си знаела колко си смела и колко не!!" иииии хукнах по стълбите на горе. Хукнах драги съфорумки не отговаря точно на това което правех тогава - вземах по няколко стъпала наведнъж, драсках и драпах като котка по ламарина. Щом видях дневна светлина намалих темпото и оправих късата си пола, която се бе стигнала почти до врата ми в лудешкия ми бяг Дишайки учестено отидох в кабинета на Марчето /една от колежките с която бях най-близка/. Кабинета не бе само неин и щом затворих вратата зад себе си и триде женици ме погледнаха с любопитство. "Видях Мирчев! .... Долу в архива ..... махна ми и влезе вътре!" Започнах да разправям аз, жените скочиха, веднага ме подкрепиха да седна и ми наляха сок от трън-бъз. Няколко пъти ме питаха как точно е изглеждал, какво е носел и взеха да се вайкат да не му се е случило най-лошото и духът му да обикаля завода - мястото на случилата му се трагедия. Една от тях отиде да пита колежките в другата стая дали са чували нещо за човека, а аз останах до Марчето да ме успокоява. И аха да се успокоя когато врата се отвори и се показа главата на онзи, същия мъж, който видях в архива. Огледа се, погледна ме и ядно каза "Еми Дорис, обади се, че си свършила с архива, да не обикалям да те търся по секторите като един луд и да заключа и изгася!" Аз стоях като гръмната и погледнах към МАрчето с огромни очи, а тя почти веднага схвана и започна да се смее. Както ви казах аз съм много добра физиономистка, но въобще не съм била наясно кой е в действителност пострадалия Мирчев. Човекът, който съм видяла в архива пак си е бил колега, но се е казвал Минчев и някак си като са говорили за човека след инцидента с киселината аз съм приела, че той е пострадалия. Та докато другите са жалили за Мирчев, аз съм тъжила за Минчев, който си е бил жив и здрав. Малко преди аз да сляза в архива колегата Минчев /в прекрасно здраве и дух/ слязал в архива малко преди мен, чул токчета по стълбите и изчакал да се покаже, за да не изплаши колежката в тъмния архив, махнал ми и влязъл. Въобще и не разбрал, че аз съм издрапала по стълбите моментално и когато си свършил работата започнал да ме търси, за да ми каже, че той си тръгва. След като не ме открил се качил в стаите на администрацията, където аз се подвизавам и така главата му се е показала през вратата в стаята на Марчето. Колежките дълго ми се смяха и ме поднасяха
Но аз изпитах такъв ужас, че сигурно бих отишла да си лея куршум ако не се притеснявах какво точно ще види баячката и колко ли и тя ще ме поднася Предполагам, че може да искате да знаете - колегата Мирчев оживя, бори се дълго и претърпя много операции, надявам се сега вече да е в добро здраве.
Не знам да се смея ли,да плача ли 
След още 20 метра вижда още една такава табела и още повече се шокира. Решава, че ще отложи с някоя минута насроченото и посещение, но твърдо ще иде да види, къде аджеба, е въпросната професионалистка. Завива по посочената улица и се оглежда за 38- ми номер. Само мога да си представя физиономията и в този момент, но съм сигурна, че е била уникална 
, четейки истории като на Flocke се успокоявам, че не само аз съм 'кукувица'.