Номинации за най-голяма муня

Като дойде до другите неща за утринната закуска, Джордж предложи яйца и шунка, защото лесно се приготовлявали, сетне студено месо, чай, хляб, масло и сладко. За обед сме могли да се задоволим с бисквити, студено месо, хляб с масло и сладко, но без сирене. И сиренето като петрола вдига много шум около себе си. То сякаш иска да обсеби цялата лодка. То прониква отвъд капака на кошницата и придава на всичко определен вкус на сирене. Човек просто не може да разбере дали яде ябълкова баница, или кренвирш, или може би ягоди със сметана. Всичко прилича на сирене. В сиренето има прекалено много аромат.

Помня, че един мой приятел бе купил две кутии сирене в Ливърпул. Беше великолепно сирене — напълно узряло и отлежало, с миризма от двеста конски сили, гарантирана да се разнася до три мили околовръст, а от двеста ярда дори да събори човек на земята. Бях в Ливърпул по това време и моят приятел ме замоли — ако нямам нищо против — да взема сиренето със себе си в Лондон, понеже той щял да се забави още един-два дни, а то, според него, не могло да трае дълго.

— С удоволствие, драги — отвърнах. — С истинско удоволствие.

Отбих се при него за сиренето и го откарах с файтон. Това бе една старомодна таратайка, влачена от някакъв кривоног и трудно дишащ лунатик, когото неговият собственик нарече — в разговор с мене и в момент на увлечение — с прозвището кон. Поставих двете кутии със сиренето отгоре и ние потеглихме със скорост, която би правила чест на най-бързоходния валяк в света. Всичко вървеше весело, като при погребение, докато не свихме зад ъгъла. Там вятърът грабна малко от дъха на сиренето и го блъсна право в ноздрите на нашия вихрогон. Това го разбуди. Като изпръхтя от ужас, той препусна напред със скорост от три мили в час. Вятърът продължаваше да духа към него и още преди да стигнем до края на улицата, нашият бързобегач разгъна скорост от почти четири мили в час, оставяйки зад гърба си всички недъгави хора и пълните възрастни дами.

Нужни бяха усилията на двама носачи и на самия кочияш, за да спрат коня пред гарата. Струва ми се, че те пак нямаше да могат да го спрат, ако един от носачите не се бе оказал достатъчно съобразителен, за да покрие носа на коня с носната си кърпичка и да запали малко амбалажна хартия под него.

Купих си билет и гордо тръгнах по платформата, понел със себе си сиренето, а хората се отдръпваха почтително вляво и вдясно от мен. Влакът беше претъпкан и аз трябваше да се настаня в едно купе, в което седем души бяха заели вече места. Някакъв сприхав възрастен господин възропта против това, но аз все пак влязох вътре, после поставих кутиите със сиренето върху мрежата и се свих на седалката с любезна усмивка на лице, казвайки, че денят е много топъл. Няколко минути по-късно възрастният господин едва се свърташе на място.

— Много задушно стана — рече той.

— Просто не може да се диша — добави неговият съсед.

После двамата почнаха да душат въздуха, но още при третото вдишване миризмата тъй ги удари в гърдите, че дъхът им спря, а те станаха и излязоха, без да продумат. Сетне една пълничка госпожа стана и заяви, че било срамно да се отнасят по тоя начин с една почтена и омъжена жена. Тя прибра чантата си, взе осем други вързопа и напусна купето. Останалите четирима пътника поостанаха още малко, докато накрая седящият в ъгъла мрачен мъж, който, ако можеше да се съди по дрехите и общия му вид, навярно принадлежеше към класата на погребалните посредници, неочаквано заяви, че нещо неволно му напомня умряло детенце. Тогава другите трима пътника се опитаха да се промъкнат едновременно през вратата и доста се понатъртиха.

Усмихнах се на мрачния господин и добавих нещо в смисъл, че двамата навярно ще останем сами в купето. Той отвърна с любезна усмивка и рече, че някои хора вдигат много шум за нищо. Но след време и той започна да изглежда някак подтиснат, тъй че когато задминахме Крю, аз го поканих на чашка в бюфета. Той прие поканата и двамата с мъка се провряхме натам. Еднаж в бюфета трябваше четвърт час да крещим, да тропаме с крака и да размахваме чадърите си, преди да дойде едно девойче и да ни запита дали искаме нещо.

— Какво ще поръчате? — запитах моя спътник.

— За половин крона чист коняк, ако обичате — рече той в отговор, обръщайки се към девойката.

Като изпи коняка, той се оттегли тихомълком и се настани в друг вагон — нещо, което ми се стори доста подло.

От Крю нататък аз бях сам в купето, макар влакът да бе претъпкан. Пристигнехме ли в някоя гара, пътниците се втурваха към вратата, виждайки празното купе. „Насам, Мария, тук има много места!“ „Бива, Том, тук ще се настаним“ — казваха в отговор. И те притичваха насам с тежките си куфари и се блъскаха пред прозореца, за да влезнат първи. Тогава някой отваряше вратата и се изкачваше на стъпалата, но веднага залиташе назад и падаше в ръцете на следващия човек. Те се изреждаха един подир друг и душеха въздуха, после отскачаха назад и едва се сместваха в другите купета, или доплащаха разликата за първокласен вагон.

От гара Юстън аз отнесох сиренето в дома на моя приятел. На влизане в стаята жена му помириса въздуха.

— Какво се е случило? — запита ме тя. — Кажете ми всичко, дори и най-лошото.

— От сиренето е — отвърнах аз. — Том купи две кутии в Ливърпул и ме замоли да ги донеса у вас.

После изказах надеждата, че тя не ще свърже миризмата по един или друг начин с моята личност. Тя отвърна, че не е имала такава мисъл, но ще поприказва за това сирене с Том, когато той се завърне.

Моят приятел се забави в Ливърпул повече, отколкото предполагаше. Като не се завърна и на третия ден, жена му дойде да ме види.

— Какво е смятал да прави Том с това сирене? — запита ме тя.

Обясних й, че той настояваше сиренето да се пази на влажно място и никой да не го пипа.

— Едва ли някой ще се докосне до него — отвърна тя. — А той помирисал ли го е?

Предполагах, че го е помирисал и добавих, че той повидиму държеше много на това сирене.

— Мислите ли, че Том ще се огорчи, ако дам някому една лира, за да го махне от къщата и да го зарови някъде?

— В такъв случай — казах в отговор — той навярно вече никога няма да се усмихне.

Някаква нова мисъл я осени.

— Искате ли да го пазите у вас до идването на Том? — запита ме тя. — Може ли да ви изпратя двете кутии?

— Госпожо — подзех в отговор, — лично аз обичам миризмата на това сирене и онзиденшното ми съвместно пътуване с него от Ливърпул насам ще се запечати завинаги в паметта ми като щастлив завършек на един приятен отпуск. В тоя свят обаче трябва да държим сметка и за другите хора. Дамата, под чийто покрив имам честта да живея, е вдовица и, доколкото ми е известно, може би и сирота. Тя възразява енергично, бих казал даже красноречиво, срещу всичко, което — нека употребя нейния израз — представлява „акт на незачитане“ спрямо нея. Инстинктивно чувствувам, че тя ще погледне на присъствието в нейния дом на това сирене на вашия съпруг като на „акт на незачитане“, а аз никога не бих искал да казват за мене, че съм проявил незачитане спрямо една вдовица и сирота.

— Правилно! — каза жената на моя приятел, ставайки на крака. — Тогава за мене не остава друго, освен да подбера децата, да се настаня с тях в някой хотел и да стоя там, докато това сирене не бъде изядено.

Тя удържа думата си и остави жилището под надзора на чистачката. Когато запитали последната дали може да понася тая миризма, тя поискала да знае за каква миризма става дума, а когато я завели съвсем близо до сиренето и й казали хубаво да го помирише, тя заявила, че долавя слаб аромат на пъпеш. Изхождайки от това, хората решили, че тая атмосфера едва ли ще навреди сериозно на чистачката. Затова я оставили в жилището.

Сметката в хотела възлязла на петнадесет лири. Като пресметнал всичко, моят приятел установил, че сиренето му струва по осем шилинга и половина на фунт. Тогава той каза, че страшно обича да хапне малко сиренце, но че това било твърде скъпо за него. Затова той реши да се отърве от двете кутии. Хвърли ги в канала, но трябваше да ги извади от водата, понеже лодкарите се оплакали. Те твърдели, че им прилошавало. Наскоро след това, в една тъмна нощ, моят приятел отнесе сиренето в дома на покойниците при църквата и го остави там, но чиновникът по смъртните актове го открил и вдигнал страшна врява. Той казал, че това било заговор с цел да му отнемат хляба и да го оставят на улицата, като съживят мъртъвците.

В края на краищата моят приятел се отърва от двете кутии със сирене, като ги занесе в един приморски град, гдето ги заровил в пясъците на плажа. Това създаде име на града. Посетителите казваха, че не били забелязали дотогава колко свеж бил въздухът там, а години наред в града се тълпяха слабогърди и туберкулозни хора.

И тъй, колкото и да обичам тоя продукт, аз считам, че Джордж беше прав, като отказа да вземем сирене в лодката.