Абе вие сте големи образи 
- Публикувана: 27 май 2005, 12:27 ч.
- Последно мнение: 24 окт. 2019, 11:57 ч.
Номинации за най-голяма муня
...
Ейййй, изпревари ме. Тъкмо се бях сетила за този разказ и гледам, че го пише.
Малко спам, но
за всички тук от нашето училище - поне 10-тина форумки знам само от нашия випуск!
Ейййй, изпревари ме. Тъкмо се бях сетила за този разказ и гледам, че го пише.
Малко спам, но
за всички тук от нашето училище - поне 10-тина форумки знам само от нашия випуск!
И - Като четох за Biby и телефона, и се сещам за подобен идиотски мой разговор. Звъня преди години на "Справки", да речем. Питам за нещо си, ама ми е притеснено (въобще все се притеснявам така, когато трябва да говоря с непознати по телефона
) Жената:- Изчакайте!
- Един момент! - казвам аз. (Очевидно довършвайки нейното изречение.)
След като получих информацията, вместо "Благодаря", любезно казах :"Моля!" - пак на същия принцип, предвиждайки какво трябва да ми отговори тя...
Преди около 10 години отиваме с моя приятелка на бригада в Англия. Натоварили сме се като магарета, ама наистина бяхме като магарета - с по един огромен сак, дълъг наполовина от ръста ми (1,76) и повече дори и още едно по-малко сакче. Слязохме на Гетуик и отидохме да си вземем багажа. Бай Ганьо откъде да знае, че за тази цел си има специални колички. Хората са си взели такива, а ние си влачим саковете с нас. Както и да е. Стигнахме до един ескалатор, а аз имам панически страх от такива. Ама, пусто, нямаше друг начин да се измъкнем от летището - трябваше да се качим на ескалатора, иначе трябваше да обикаляме да търсим нормално стълбище с багажа. Решихме първо да мине приятелката ми, след нея аз пускам саковете й и моя малък сак, а тя ги поема горе и накрая се качвам аз, като съм сложила големия си сак на гърба си като раница. Престраших се и се изкачих и точно стъпих на "твърда земя" и сакът натежа на гърба ми и ме "стовари" на земята по дупе, а краката ми останаха във въздуха. Сакът така силно ме дърпаше надолу откъм гърба, че не можех да си сваля краката на земята, камо ли да се изправя. Е, приятелката ми тогава свали сака от гърба, за да стана от земята все пак. На нас ни беше много смешно, а там хората минаваха покрай нас и изобщо не ни забелязваха.
Друг случай, който се сещам...Беше 1996г., бях студентка тук, в София, но иначе съм си провинциалистче с всичките предимства и недостатъци. Пазарувах от Женския пазар - така ми бяха казали. И един хубав пролетен ден се връщам аз пеша от пазара с торбички с картофи, домати, ябълки, краставици и какво ли още не. Вървя пеш по жълтите павета и точно след Народна банка тръгвам да пресичам към Руската църква, в тази посока, и ми се скъсаха торбичките и всичките покупки се пръснаха по паветата - картофите и ябълките даже се върнаха обратно към отсрещния тротоар, а колите, евала им правя тогава, даже се стараеха да не ми сгазят покупките и ги заобикаляха и едно добро момче дори спря движението, слезе от колата и започна да ми събира зарзавата. Ох, няма да ви казвам, какъв срам беше.
И последно, сещам се за нещо скорошно. Пътувам за работа и обратно с една и съща маршрутка и се познаваме със шофьорите. Един ден ми се случи да пътувам с един и същи шофьор на отиване и на връщане от работа. На връщане бях толкова изморена и разсеяна, че като се качих в маршрутката, видях, че е същият шофьор от сутринта и по навик го поздравих с "Добро утро!" вместо с "Добър ден!", но даже не се усетих, а той взе да се смее. Чудих се защо, а после ми просветна.
Друг случай, който се сещам...Беше 1996г., бях студентка тук, в София, но иначе съм си провинциалистче с всичките предимства и недостатъци. Пазарувах от Женския пазар - така ми бяха казали. И един хубав пролетен ден се връщам аз пеша от пазара с торбички с картофи, домати, ябълки, краставици и какво ли още не. Вървя пеш по жълтите павета и точно след Народна банка тръгвам да пресичам към Руската църква, в тази посока, и ми се скъсаха торбичките и всичките покупки се пръснаха по паветата - картофите и ябълките даже се върнаха обратно към отсрещния тротоар, а колите, евала им правя тогава, даже се стараеха да не ми сгазят покупките и ги заобикаляха и едно добро момче дори спря движението, слезе от колата и започна да ми събира зарзавата. Ох, няма да ви казвам, какъв срам беше.
И последно, сещам се за нещо скорошно. Пътувам за работа и обратно с една и съща маршрутка и се познаваме със шофьорите. Един ден ми се случи да пътувам с един и същи шофьор на отиване и на връщане от работа. На връщане бях толкова изморена и разсеяна, че като се качих в маршрутката, видях, че е същият шофьор от сутринта и по навик го поздравих с "Добро утро!" вместо с "Добър ден!", но даже не се усетих, а той взе да се смее. Чудих се защо, а после ми просветна.
Много готина тема! Спомням си в ученическите си години бях влюбена в едно момче от квартала, доста по-голямо от мен, не се познавахме лично, само по физиономия. Разбирам аз в колко часа излиза сутрин и решавам, че и аз ще тръгвам по-рано за училище, за да го виждам. Ставам първата сутрин, обувам обувки с 10см ток, къса пола и потник и тръгвам. Но така ми се спеше, че се блъснах в един стълб толкова силно, че чак отскочих назад. Въпросният красавец тъкмо минаваше покрай мен, направо си умрях от срам. Минават няколко седмици от случката. Засичам пак момчето, вдигам гордо глава и се правя на много важна. В този момент чувам други две момчета да си шушукат на висок глас, нарочно да ги чуя: "От известно време нямаме ток. Ми то как да имаме като ей тая, т.е.аз,счупи стълба".
Сега се сетих за едно друга моя мунинска постъпка. След като закъснях за важен симпозиум в Швейцария, на следващата вечер решавам да си поръчам събуждане по телефона в хотела,за да не взема пак да се успя. Почвам а чета в наръчника как точно се прави това ,набирам съответно един номер,който трябваше да е баш за такива случаи. Първо чувам някакъв пресипнал глас и си викам (тая на рецепцията пак се е успала) и с вежлив и мил гласец с немски акцент казвам,че искам да поръчам събуждане за еди коя си госпойца за стая номер еди кой си. Като отговор последва едно гневно немско :"Абе вие добре ли сте, бе, да събуждате хората в 2 часа през нощта!" и трясване на слушалка.
Оказа се,че съм позвънила на съседите по стая и съм ги събудила от най-сладкия сън...
А то пък се оказа,че в тия швейцарски хотелчета през нощта джан-джун обслужващ персонал няма
Оказа се,че съм позвънила на съседите по стая и съм ги събудила от най-сладкия сън...
А то пък се оказа,че в тия швейцарски хотелчета през нощта джан-джун обслужващ персонал няма
Ще разкажа сега за една моя позната. Имала жената работа в близък до нейния град. Запалила колата и отишла в другия град да си върши работата. Свършила работата, влязла в един магазин, харесала едно по-евтино агнешко месо, купила го и тръгнала да си ходи. Съвсем забравила, че е с кола и се качила на междуградския автобус. Сетила се някъде по средата на пътя, слязла в следващото село с идеята да изчака автобуса в обратна посока, за да си прибере колата. Но от притеснение забравила агнешкото в първия автобус...
Ще разкажа сега за една моя позната. Имала жената работа в близък до нейния град. Запалила колата и отишла в другия град да си върши работата. Свършила работата, влязла в един магазин, харесала едно по-евтино агнешко месо, купила го и тръгнала да си ходи. Съвсем забравила, че е с кола и се качила на междуградския автобус. Сетила се някъде по средата на пътя, слязла в следващото село с идеята да изчака автобуса в обратна посока, за да си прибере колата. Но от притеснение забравила агнешкото в първия автобус...
Това ми напомня как сестра ми си забрави бельото в един автобус!
Ходихме с нея на пазар за дрехи преди около 2години.Та шматкаме си се по магазините и си тя хареса някои неща .Напълнихме торбите(бях взела първата си заплата от новата работа 
)и решихме да се прибираме!хванахме си аз автобуса,зяпам си аз през прозореца докато тя говореше по телефона и за малко да изпуснем спирката на която трябваше да слезем Грабва тя торбите и слизаме секунда преди щофьора да затвори вратите.решихме да си поделим торбите (да си помагаме)и какво да видим торбата с бельото липсва а доста парички бяхме хвърлили за това бельо! 
Момичета, в работно време прочетох почти цялата тема и почти удържах фронта, но като стигнах до историите на Goody направо се залях от смях
Две истории и от мен.
В първата героини са майка ми и баба ми. В началото на 80-те, леля ми /тогава мома за женене/ си хваща гадже. Майка ми го видяла, баба ми не го е виждала още но вече не го харесва
Един ден си вървят по един мост в същия Ямбол, който понапред беше споменат като Швейцария 
и изведнъж майка ми вижда гаджето на леля, сръчква баба ми и й казва "Майко, ето го, това е приятеля на Таня." Баба се оглежда, явно не съзира момък достатъчно виден за нейната щерка и казва "Кой той ли?", "Не той, онзи., "Кой онзи, другия ли?" ... и така докато сегашния ми свако се спрял пред тях и си признал " Аз съм" Той бил виждал вече майка и се разбрал че за него говоря
Във втората случка героиня съм аз
Преди година почнах нова работа. "Офиса" ни е доста забутана и запостяла сграда /сега й направеха ремонт, но тогава беше почти необитаема/. Един ден нещо се разправяме с колежката и шефа и из му казвам "Трябва да се спретне тук едно ремонтче, като влезе човек тук прашно, тъмно, имаш чувството, че си влязъл в климактериум", той човека леко ме погледна странно 
ама нищо не каза. Аз с леко задоволство си викам "Брех ще го убедим", но нещо ме гложди мисъл че май не беше това думата 
Трябваха ми около 3 минути да загрея че всъщност исках да кажа "крематориум" 
Две истории и от мен.
В първата героини са майка ми и баба ми. В началото на 80-те, леля ми /тогава мома за женене/ си хваща гадже. Майка ми го видяла, баба ми не го е виждала още но вече не го харесва
Един ден си вървят по един мост в същия Ямбол, който понапред беше споменат като Швейцария и изведнъж майка ми вижда гаджето на леля, сръчква баба ми и й казва "Майко, ето го, това е приятеля на Таня." Баба се оглежда, явно не съзира момък достатъчно виден за нейната щерка и казва "Кой той ли?", "Не той, онзи., "Кой онзи, другия ли?" ... и така докато сегашния ми свако се спрял пред тях и си признал " Аз съм" Той бил виждал вече майка и се разбрал че за него говоря Във втората случка героиня съм аз
Преди година почнах нова работа. "Офиса" ни е доста забутана и запостяла сграда /сега й направеха ремонт, но тогава беше почти необитаема/. Един ден нещо се разправяме с колежката и шефа и из му казвам "Трябва да се спретне тук едно ремонтче, като влезе човек тук прашно, тъмно, имаш чувството, че си влязъл в климактериум", той човека леко ме погледна странно ама нищо не каза. Аз с леко задоволство си викам "Брех ще го убедим", но нещо ме гложди мисъл че май не беше това думата Трябваха ми около 3 минути да загрея че всъщност исках да кажа "крематориум"
Вчера стоя и чакам да мине маршрутката, за да ме закара на работа.
Пристига тя, аз отварям вратата и се качвам. Бях обута е едни червени чехли на ток.
При качването не знам какво направих, обаче единят чехъл така хубаво отхвръкна
от крака ми навътре в маршрутката... Аз съответно
А шофьорът - "Е недей да се събуваш още от вратата де, днес не сме чистили пода"
Пристига тя, аз отварям вратата и се качвам. Бях обута е едни червени чехли на ток.
При качването не знам какво направих, обаче единят чехъл така хубаво отхвръкна
от крака ми навътре в маршрутката... Аз съответно
А шофьорът - "Е недей да се събуваш още от вратата де, днес не сме чистили пода"
E,да се запиша и аз,че само Ви чета и си се хиля/не,че нямам истории,ама друго си е на чуж гръб /...Та снощи сътворих поредната "история с неочакван край" с която отново се самономинирам за "топ идиот на годината"-обадиха ми се,че ще има среща на класа от гимназията/и на мен нали малко ми трябва,пък и точно тая вечер и мъж имах вкъщи/,като невидяла светски живот-наготвих,накиприх се и бегом,че даже и таксито аз не си викнах,ами помолих съпружеството да го направи......всичко хубаво,ама като излизам-вали като из ведро,таксито -управлявано от най-смотания шофоьор който може да се улучи-не знае ни улици,ни кръчми/пък аз отивам в кръчма дето не я знам къде е и разчитах на него да ме закара до нея/...и вадя аз телефона и почвам да звъня-след пет разговора,накрая успявам да придобия най-обща представа къде отивам,както и да предам насоките на шофьора,който пък съвсем се угелпи от тях....обаче така и не го намерихме ресторанта ...и шофьорчето взе да мрънка-аз се вкиснах и му платих и слязох с намерението да питам някой и да стигна пеша.....платих,слизам,таксито тръгна и аз оглеждайки се в дъжда установявам/че даже се и изненадах /,че наоколо няма жив човек/пък то как и да има-в тоя дъжд /...и почвам да ровя за телефон-ама телефон-йок ...и така в един момент се оказвам в дъжда,на един баир,наоколо няма жив човек,телефона го няма,таксито също,че на всичкото отгоре незнам и на кое такси съм се возила.....е,отиде ми и ентусиазма и настроението и всичко..и в един момент осъзнах колко сме зависими от проклетите телефони....още повече след като се наложи да мина от другата страна на баира,за да намеря телефон/понеже се опитах да помоля на две места да ми услужат и да се обадя ,но бях погледната много неразбиращо и подозрително/,та накрая със сетни сили-се добрах до един апарат на Булфон и добре,че ровейки си из портфейла намерих една отдавна забравена фонокарта с едно,единствено ,мизерно импулсче в нея....,но поне достатъчно за да се обадя вкъщи и да кажа на мъжо къде съм -да се обади на таксиметровата фирма да ми го доставят там пустия телефон/ако го намерят,де и ако решат да го върнат все пак/..........е,няма да описвам обстоятелствено каква красива картинка бях като стигнах на срещата/след почти половинчасово висене на дъжда и сериозни съмнения дали някой ще се смили да ме спаси от ситуацията-такси,мъж,някой съученик/......но вече почвам да се плаша от себе си ......че то това моето вече на нищо не прилича ....иначе поне ми върнаха телефона/но освен половинката и съучениците са звъняли незнам колко пъти...пък и ме видя младежа каква съм"отнесена от вихъра" ,та е решил,че съдбата достатъчно ме е наказала,че да се облагодетелства и от телефон за моя сметка/а пък той е апарата не е кой знае какво,понеже предния-дето много си го харесвах- се удави безславно в тоалетната и неможа повече да ми служи,но това е една друга иистория.........
/...Та снощи сътворих поредната "история с неочакван край" с която отново се самономинирам за "топ идиот на годината"-обадиха ми се,че ще има среща на класа от гимназията/и на мен нали малко ми трябва,пък и точно тая вечер и мъж имах вкъщи/,като невидяла светски живот-наготвих,накиприх се и бегом,че даже и таксито аз не си викнах,ами помолих съпружеството да го направи......всичко хубаво,ама като излизам-вали като из ведро,таксито -управлявано от най-смотания шофоьор който може да се улучи-не знае ни улици,ни кръчми/пък аз отивам в кръчма дето не я знам къде е и разчитах на него да ме закара до нея/...и вадя аз телефона и почвам да звъня-след пет разговора,накрая успявам да придобия най-обща представа къде отивам,както и да предам насоките на шофьора,който пък съвсем се угелпи от тях....обаче така и не го намерихме ресторанта ...и шофьорчето взе да мрънка-аз се вкиснах и му платих и слязох с намерението да питам някой и да стигна пеша.....платих,слизам,таксито тръгна и аз оглеждайки се в дъжда установявам/че даже се и изненадах /,че наоколо няма жив човек/пък то как и да има-в тоя дъжд /...и почвам да ровя за телефон-ама телефон-йок ...и така в един момент се оказвам в дъжда,на един баир,наоколо няма жив човек,телефона го няма,таксито също,че на всичкото отгоре незнам и на кое такси съм се возила.....е,отиде ми и ентусиазма и настроението и всичко..и в един момент осъзнах колко сме зависими от проклетите телефони....още повече след като се наложи да мина от другата страна на баира,за да намеря телефон/понеже се опитах да помоля на две места да ми услужат и да се обадя ,но бях погледната много неразбиращо и подозрително/,та накрая със сетни сили-се добрах до един апарат на Булфон и добре,че ровейки си из портфейла намерих една отдавна забравена фонокарта с едно,единствено ,мизерно импулсче в нея....,но поне достатъчно за да се обадя вкъщи и да кажа на мъжо къде съм -да се обади на таксиметровата фирма да ми го доставят там пустия телефон/ако го намерят,де и ако решат да го върнат все пак/..........е,няма да описвам обстоятелствено каква красива картинка бях като стигнах на срещата/след почти половинчасово висене на дъжда и сериозни съмнения дали някой ще се смили да ме спаси от ситуацията-такси,мъж,някой съученик/......но вече почвам да се плаша от себе си ......че то това моето вече на нищо не прилича ....иначе поне ми върнаха телефона/но освен половинката и съучениците са звъняли незнам колко пъти...пък и ме видя младежа каква съм"отнесена от вихъра" ,та е решил,че съдбата достатъчно ме е наказала,че да се облагодетелства и от телефон за моя сметка/а пък той е апарата не е кой знае какво,понеже предния-дето много си го харесвах- се удави безславно в тоалетната и неможа повече да ми служи,но това е една друга иистория.........
Бързо да се самономинирам.
Миналата седмица ходихме с моя любим на екскурзия в Германия, Австрия, Унгария и Румъния.
Та, във Виена решаваме да се поразходим из централната част, да си напазаруваме, да разгледаме - свят да видим и светът да види нас. Вали дъжд, та се къса, навън студено (11 градуса), аз се опитвам да маневрирам с чадъра в едната ръка и фотоапарата в другата. Спрели сме се пред двореца, а там има едни "пънчета" от камък, за украса. Както си блея и снимам всичко, изведнъж се спънах в едно от "пънчетата", направих бърз полет и се озовах на земята (все още стискаща чадър и фотоапарат). На моя човек никак не му беше смешно, понеже си помисли, че съм се натрошила (ама и аз бая се стоварих...), някакви хора дойдоха да ме питат дали съм добре... умрях от срам
Миналата седмица ходихме с моя любим на екскурзия в Германия, Австрия, Унгария и Румъния.
Та, във Виена решаваме да се поразходим из централната част, да си напазаруваме, да разгледаме - свят да видим и светът да види нас. Вали дъжд, та се къса, навън студено (11 градуса), аз се опитвам да маневрирам с чадъра в едната ръка и фотоапарата в другата. Спрели сме се пред двореца, а там има едни "пънчета" от камък, за украса. Както си блея и снимам всичко, изведнъж се спънах в едно от "пънчетата", направих бърз полет и се озовах на земята (все още стискаща чадър и фотоапарат). На моя човек никак не му беше смешно, понеже си помисли, че съм се натрошила (ама и аз бая се стоварих...), някакви хора дойдоха да ме питат дали съм добре... умрях от срам
Преди години тренирах бойни изкуства. Имахме демострация по кен-до - точно тази дисциплина аз не я тренирах, но бях дошла да гледам и бях поканила и две приятелки. Гостуваше ни японски учител, който обясняваше различните видове удари, говорейки на развален български. По едно време се вживя да демонстрира удар, при който бамбукувия меч описва най-голяма траектория и взе да повтаря високо: "Нааай-голям! Нааай-голям!" - при което едната ми приятелка се изцепи: "Хм! Фукльо!". Другата ми приятелка получи истеричен пристъп на смях и едва не се задуши, опитвайки се да не се изхили на глас. Цялата публика едва задушавахме смеха си и на моите приятелки чак им стана зле и се наложи набързо да се изнесат навън. Едва завили зад ъгъла, явно са решили че е безопасно да се нахилят на воля, без никoй да ги чуе. Да, но в залата идеално ги чувахме как се скъсват от смях, та чак кънти. А аз седя червена-зелена и хем ми е смешно, хем умирам от неудобство...