Номинации за най-голяма муня

kalimma,прекрасна си,браво!
За съжаление аз нямам такива истории,поне не се сещам.Освен когато детето ми беше на 9-10 месеца,след дълга разходка се прибираме с огромно закъснение,а то вече реве от глад.Аз със сетни сили влизам в къщи и решавам да го сложа на гърнето,приготвих яденето и точно тогава телефонът звънна.подадох бибероната на бебето, за малко уж и започнах да говоря.И като се отплеснах,половин час.Накрая се сещам,че трябва да храня някого,влизам в детската стая,а детето,с клюмнал биберон в единият ъгъл на устата,спи седнало на гърнето.Горкото от чакане заспало.Режимът на хранене отиде по дяволите,после го чаках с купичката пред леглото,за да се събуди.

Хахаха, Шанел, ти си за "Мила моя мамо понякога за мен си зло голямо" 
Там имаше една майка, забравила да сложи детето да спи. 

Ееех, така съм се смяла... четох и на колегите, за да се посмеят и те. Та се присетих за една моя каръщина:
Ученичка бях в 10 клас. Действието се развива по коледните празници, в Русе - зверска поледица и вали сняг, естествено е минус 15 градуса... Та, на баща ми му се дояжда торта и ме изпраща да купя от една сладкарница на около 15 минути от къщи. Аз още на излизане от входа паднах, но си повтарях наум, че ще се справя някак си, няма една торта да ми се опре, я! Още два пъти се подхлъзнах, но запазих равновесие. Криво, ляво стигнах до сладкарницата и купих заветната торта (плодова, с много глазура). Продавачката ми предложи картонена кутия, но аз (нали съм си икономист), реших да спестя стотинките И така, с торта в ръцете крача бавно и внимателно. След като пресякох едната улица, се подхлъзнах и паднах - тортата обаче я държа високо, няма поражения... но не мога да се изправя, защото още я крепя. Мина някакъв човек, аз му се примолих да я държи, за да се изправя Мъжът отзивчив, даже и ръка ми подаде... и тъкмо предаде щафетата и падна. Оставих тортата на тротоара (където нямаше много сняг) и се заех да го изправям, слава Богу, благополучно. Грабвам тортата и ходом, марш - към къщи. Почти бях пред блока, когато залитнах и този път изтървах тортата. А тя, пущината, падна на подложката си и се плъзна под една кола. Направо ми идеше да крещя, но примиренчески се наведох и лазейки, се опитвам да я докопам, като същевременно целта е да не я разваля още много (че и без друго от падането се беше сцепила на две). Виждам по едно време крака до мен и вдигайки глава - сърдит господин. "Какво правиш под колата ми?" А аз казвам "Ами вадя си тортата" Този как не ме уби с поглед... Измъкнах я доста го учудих (кой знае какво си е мислил...) Вече пред блока, няма как да си изкарам ключовете и звъня с нос на звънеца. Баща ми като слезе, щеше да ме удуши - тортата приличаше на някаква пихтия, с нещо черничко (предполагам сажди) и снежец отстрани... Оттогава за торта не са ме пращали Иначе си я изядохме, като отстранихме най-горния слой (вкусна си беше)
Сетих се и за още една моя глупост. Миналото лято моят приятел си поканил едни гости и ми каза на връщане от работа да взема някакви ядки. Аз бях нещо умислена и почти пред блока се сещам, че имам поръчка. В магазина нямаха бадеми, имаха само едни фъстъци (от тези, които ние не харесваме) и аз махнах с ръка и взех слънчогледови семки. Прибирам се и веднага последва въпрос "Ядки взе ли? и аз "Даааа." и всички сме спокойни, че вечерята е готова и всичко е налично. Дойдоха приятелите, моя си сервира уиски и ме моли за ядките. Аз отивам в кухнята и машинално отварям пакетчето със семки... по едно време се усещам и веднага взех да се обличам. Той обаче влязъл в кухнята и като видял семките, щял да колабира... ДОбре че имаше отворени магазини за заветните бадеми После доста време ме бъзкаше, че според мен уиски върви най-добре със семки

Ох,момичета,ще ме уморите! Седя пред компютъра и направо цвиля и залягам от смях! Историята с тортата ме довърши!

Момичета, много ви благодаря за историите!! Така не съм се смяла от мнооого време! 

 

Смях се от сърце. Калима, всичките ти истории страшно ми харесаха. Голям смях падна вкъщи! Удхаус пасти да яде!


Шърли-Ан - и с твоята торта си паднахме от смях.

Още, Още, Още.... 

Тортата на Шърли-Ан ме подсети за една моя муньовска изява, започнала като злощастно стечение на обстоятелствата, но продължението си беше изцяло моя заслуга.

В ранните години на демокрацията имаме лекции в бившето ИЧС (след "Плиска"). Месецът е февруари, София цялата е обледена, слизам си аз чинно от тролея и тръгвам да минавам подлеза. Още на второто стъпало се подхлъзвам и остатъка от стълбите го минавам по задник като онази прословута количка от "Броненосецът Потьомкин" (или от "Недосегаемите", според възрастта на четящите ). Паркирам принудително на първата площадка и застивам, опитвайки се да анализирам ситуацията. Една лелка, свидетел на "падението" ми писва на умряло и почва да ме ожалва, нарушавайки и без това обърканото ми душевно равновесие.
Толкова обидно ми става, та се амбицирам тутакси да й докажа, че "Жив е той, жив е...", скачам, процеждам през зъби презрително "Нищо ми няма!" и се атакувам геройски втората порция стъпала. Естествено, не успявам да "захапя" дори първото и сцената от филма се повтаря като "дежа вю". На финала й се озовавам (отново по задник) в подножието на стълбите, от очите ми се леят сълзи и едновременно с тях се отприщва един истеричен кикот, породен от нелепата ситуация. Лелката ме поглежда с опасение и ме подминава, заобикаляйки предпазливо поне 2 метра отстрани, което ме докарва почти до задушаване от смях.
Както и да е, ставам, с усещане за сериозно травмирана опашна кост, но стъскам зъби и си изкарвам лекциите до край, опитвайки се да се наместя в небрежна хемороидно-одалиска поза на дървения стол.
Решавам че, поради явната непоносимост на седалището ми към допир до каквито и да е повърхности, ще прекарам следобеда в разходки, разтушвайки се сред сергиите на площад "Славейков". И тъй, поемам смело и безотговорно от спирката на "Попа" към заветната цел, духът ми вече се рее към книгите, тялото ми поизостава, по обективни причини, когато в един момент, пред една от пресечките, усещам, че някакъв чичо отсреща ми говори нещо. С видимо недоумение го фокусирам и разбирам, че ми обяснява да внимавам, защото е много хлъзгаво.

Тук последователността малко ми се губи (духът ми, както споменах, вече вероятно пресича "Раковска" ), но подозирам, че презрително съм вирнала нос пред перспективата за малко лед на равен терен, особено на фона на сутрешното ми изпитание. За съжаление, в следващия миг, на нивото на същия този вирнат нос се озовават едновременно носовете и на двата ми ботуша...

Останалото е мълчание, както се казва... Ще допълня само, че през следващите четири месеца толкова свикнах да спя по корем, че и досега това е любимата ми поза.

гърлс,  четох,  четох, давих се от смях и пак четох и като споменахте за градския транспорт , реших и аз да споделя как се изложих в него. та едно време пътувах с рейсове. а всички знаем как вонят, особено лятото и колко смрадлив и кирлив народ се вози с тези возила. и така посред лято /аз като една дама с върла хигиена/ се качвам с гаджето ми в един рейс и с учудсване му обяснявам колко е прохладно и как може да се диша в това возило. да ама след точно половин минута до носа ми достига някаква зловонна смръдня, която със всяка следваща минута се усилва страховито. въртя се аз във всички посоки и вече съм пред припадане. търся източника на вонята, оглеждам се в рейса откъде ли иде,  и след като обвиних всички в рейса за тази смрад, а някои и че е добре по често да се къпят, възмутена слезнах на доста по ранна спирка защото не се издържаше вече. вонята стана непоносима. продължаваме пеша но тази смръдня ни следва. зяпам си обувките, дрехите да не съм настъпила нещо ама не би. вече почнах да си мисля че си халюцинирам, но и гаджето ми надушваше същото. чудим се ние какво става и в това време вятъра ми духва дългата коса право в носа. леле щях да колабирам. някой ми беше казал да си сложа яйце на главата да ми станела по хубава косата, ама забравил да ми каже да го измия с шампоан, а не само с вода. и останките от това яйце се развалили от жегата и косата ми смърдеше на нещо неописуемо, на запартък дето му викат хората  . помислих си после, че ако онези в рейса ми бяха помирисали косата сигурно щяха в движение да ме изхвърлят, особено след моите обвинения и наглост че не са се къпали те голям срам 

Днешна муньовска на моя милост. 
Ще обядваме с колегите в една пицария. Всеки си поръчва каквото там си е харесал. След половин час сервитьорката носи манджите. На въпроса "За кого е лазанята?", всички гледат учудено, никой не си признава. След тревожното, вече трето питане, се сещам, че е за мен. Момичето, отдъхвайки, ми сервира, а, аз - "С какво е?"   

Много се смях и аз...

Гаргамела, майничке - моля те, имай милост! Наводних си клавиатурата, ронейки сълзи от смях!

Гаргамела, спомням си за това ти бързо слизане по стълбите, даже, ако не се лъжа, после споделях един чин с изтерзаните ти задни части на упражнение по португалски език, não é?

А от историята на Калима с покушението срещу свекърва й се сетих как нанесох трайно телесно увреждане на свекър ми малко след сватбата. 

Та значи, дошли са ни на гости свекърите за няколко дни, аз чисто нова булка с още по-чисто нова парна ютия.  Гладя си аз с кеф, идва свекър ми, облякъл си чиста риза, бързат някъде да излизат. Вика, отпред ми е малко измачкана, я ми я приглади както съм я облякъл. Добре, викам, ама ще изключа ютията, че е много силна. Прокарвам 2-3 пъти ютията по ризата - гънките си стоят. Абе, викам, я да пусна малко пара, по-добре ще се изглади и, преди той да успее въобще да реагира, му пуснах мощно количество пара, направо както ютията беше залепена за корема му. Човекът само измуча и подбели очите - зверски го бях изгорила, кой да се сети, че макар и изключена ютията, парата още е твърде гореща (казват, че изгорено от пара ужасно боли, но не знам, на себе си не съм пробвала).
Да не ви разправям как изкара останалата част от престоя в София - гол до кръста и омотан в бинтове, мазане с мехлеми, смяна на превръзки и прочее.
И досега си има белег човекът от любезната снаха.

А ако се чудите дали сме в добри отношения - в добри сме, има ми уважението и не смее много-много да ми противоречи, че... току виж съм го погнала пак с ютията.

Котка,браво,признавам те.

Sim, sim...

Мойто е от ранна детска възраст
аз втори клас, ученичка в елитна руска гимназия, имаме си всеки персонален дневник, в който се пишат, присъствия, отсъствия, забележки, оценки и т.н. Явно сме имали някакъв скучен час, защото с една съученичка си приказваме, на други по-интересни теми. Другарката прави забележка, веднъж, два пъти, и прас, забележка в дневника. После втора, трета и двойка. Тогава млъкнах. Тръгвам да се прибирам, с въпросната съученичка, която неизвестно що не получи забележка, и аз решавам, че нашите ще ме бият (в интерес на истината, никога не са ми посягали, само са ме наказвали). И решавам, да си хвърля дневника в една кофа и да кажа че съм го изгубила. Таз с мен, кима подкрепящо, и аз много смело мятам дневника. Прибирам се в къщи, заявявам, че съм го изгубила и си лягам спокойна. Лапешка работа, ама отде да знам че това е толкова важен документ 
На следващия ден класната, организира, целия клас да ми търси дневника, защото аз заявявам, че не помня кдъе съм го изгубила. Цял ден ровим насам натам, оказва се че това е голямо престъпление, и аз всех да се шашкам. А тая моята приятелка уж, направо пребледня, прежълтя, и накрая ме издъни. Голям срам, изправена пред целия клас, все едно съм откраднала или убила някой 
Класната заявява, довечера ще дойда у вас! Аз съвсем умирам от страх, и решавам, че сега наистина ще си отнеса боя. Взех едно одеало и една лютеница, и тръгнах да бягам от вкъщи. Стигнах до детелината на цариградско (тогава имаше друго име) и младост (живеех в младост). Обаче не можад да си отворя лютеницата, а бях гладна, почудих се малко и се върнах в къщи. Реших да се правя на болна, и че може да ми се размине. Обаче другарката пристигна вечерта, нашите не очакваха, защото така и не ги предупредих. Стреснаха се и те, на онова време, да те посети така класната не е шега работа. И тя от вратата "... каза ли ви какво стана", нашите дигат рамене, другарката разказва историята, аз се червя и треперя. Баща ми гледа лошо, майка се чудеше къде да погледне, а класната накрая заявява "ами той и Ленин като дете счупил една ваза, ама си признал и му простили"  Никога няма да го забравя това изречение. Както и да е, не ме биха, наказанието беше солидно, в училище срам, даже ми намалиха поведението. Бях като рецидивист.