- Публикувана: 27 май 2005, 12:27 ч.
- Последно мнение: 24 окт. 2019, 11:57 ч.
Номинации за най-голяма муня
Някога в работата трябваше да подписваме едни формуляри ежемесечно - имаше обозначения за служител и ръководител, само че на чужд език и при това не много популярен. Оказа се, че и двамата с колегата абсолютно безсрамно сме се подписали на обозначеното за шефа място /трудно се крият амбициите/. Шефът беше готин - подписал се е на нашите места и предал да ни кажат все пак да се разберем помежду си кой ще го измести, че да се знае ...
Малеее,момичета,от няколко дена ви чета и направо се спуквам от смях! Страшни сте!
Мъжът ми,като видя какво чета,вика:"Хайде,какво чакаш,изтипосай се и ти каква си муня!" Та ето и от мен малко:
Значи,ще излизаме с детето на разходка.Нахранвам я,обличам я и я слагам в креватчето да се оправя и аз.Почвам да се обличам,да се гримирам,ама в това време дребното заспива.Викам си-"Нищо,ще се оправя,ще събера чантата за разходка,и лееекичко ще пренеса малката в количката." Само да поясня,че по принцип си държа количката в коридора,но този път я бях изнесла на балкона сгъната ,понеже предния ден беше валяло и беше кална.Та събирам аз багажериите,изнасям внимателно количката,разпъвам я отвън на стълбището-да не изкалям в къщи
и почвам да пренасям багажите-чанта,дъждобран,бутилка вода,събрания в найлоново пликче боклук за изхвърляне...абе въобще всичко,накрая да остане само детето да сложа,без да го събудя.Сресвам се,обличам якето,обувам си обувките и тихичко излизам,още по-тихо заключвам и подкарвам количката надолу по стълбите.(нямаме асансьор)Още на 1 вото стъпало се усещам,че нещо ми е много лека тая количка 
-е,как няма да е лека,като детето си спи блажено в креватчето!Оооох,правилно каза мъжо още преди да родя,че съм толкоз разсеяна,че ще забравя някой ден детето някъде!Добре,че го забравих в къщи!
Страшни сте!Мъжът ми,като видя какво чета,вика:"Хайде,какво чакаш,изтипосай се и ти каква си муня!" Та ето и от мен малко:
Значи,ще излизаме с детето на разходка.Нахранвам я,обличам я и я слагам в креватчето да се оправя и аз.Почвам да се обличам,да се гримирам,ама в това време дребното заспива.Викам си-"Нищо,ще се оправя,ще събера чантата за разходка,и лееекичко ще пренеса малката в количката." Само да поясня,че по принцип си държа количката в коридора,но този път я бях изнесла на балкона сгъната ,понеже предния ден беше валяло и беше кална.Та събирам аз багажериите,изнасям внимателно количката,разпъвам я отвън на стълбището-да не изкалям в къщи
и почвам да пренасям багажите-чанта,дъждобран,бутилка вода,събрания в найлоново пликче боклук за изхвърляне...абе въобще всичко,накрая да остане само детето да сложа,без да го събудя.Сресвам се,обличам якето,обувам си обувките и тихичко излизам,още по-тихо заключвам и подкарвам количката надолу по стълбите.(нямаме асансьор)Още на 1 вото стъпало се усещам,че нещо ми е много лека тая количка -е,как няма да е лека,като детето си спи блажено в креватчето!Оооох,правилно каза мъжо още преди да родя,че съм толкоз разсеяна,че ще забравя някой ден детето някъде!Добре,че го забравих в къщи!
Момичета много се радвам, че се радвате на моите случки, и аз се радвам, че ви радвам и въобще голяма радост настана, за това реших да ви разкажа още една история.
Преди доста време, имах приятел, с който бяхме доста време заедно, но въпреки това не се бях запознавала с неговите роднини, и най-вече с майка му, тъй като тя беше, леко казано, доста дръпната. Идва лято обаче, ще ходим на море с гаджето, но по пътя ще минем през неговата вила на село за един уикенд, а там представете си е цялата рода-баби, дядовци, майка, лели и т.н. Аз естествено бях бая притеснена как ще ме приемат, и исках да се представя на "ниво".
Та, пристигаме ние пред къщата и идва дядото да ни посреща-много готин старец, тип коцкар
.Много ни се зарадва, удари ми 2-3 комплимента, 2-3 намека и т.н. Влизаме ние и се насочваме към една огромна тераса и тръгваме да се качваме по стълбите. (Тук трябва да вметна, че бях облечена, с доста широк панталон и с къса блузка). И качвам се аз, последвана от дядото, а майката седи на най-горното стъпало и ме изучава 
. Аз усмихната се катеря към нея и 2-3 стъпала преди края, аз усещам яко ужилване по д-то, при което последните стъпала ги вземам на бегом с крясъци. Майката, а и бабата зад нея, ги минах като знак Стоп, търкайки задника си от болка. Бабата веднага тръгна да хока дядото, защото помисли, че ме е ощипал. Но аз се опитах да им обясня, че нещо ме е ужилило. Както и да е, последва запознанство с цялата рода, което премина със сълзи на очите ми-не от умиление де 
., а от яка болка.
Хората вече бяха седнали на масата (от тези пластмасовите)и ни канят и нас, и аз в момента в който тръгвам да сядам, усещам същото ужилване, пак по д-то!!! Естествено, последва неистов крясък, и така станах от стола, че съборих всичко по масата. На бабата как не и докарах инфаркт не знам
След това ужилване, аз всъщност усещам, че нещо ми е влезнало в панталона и ме жили яко, при което аз веднага го развързвам(панталона беше с връзки отгоре), за да видя гадината. Но тъй като очите ми бяха насълзени, нищо не мога да фиксирам, а и вече не смея да мръдна от страх от нови атаки. Идва гаджето ми, гледа нищо не вижда, идва майка му и тя гледа-аз рева и не смея да мръдна-седя като паметник. След около 1 минута всичките му роднини ми гледаха в панталона-един гледа отгоре, друг вдига крачолите, трети дърпа, а дядото само се въртеше, за да може да скива нещо, ама предните места бяха заети . Абе ужас-накрая излетя, там каквото беше-пчела ли, оса ли-беше ме ужилило 11 пъти!
Няма да ви казвам, майката как ме гледаше през целият престой там
Преди доста време, имах приятел, с който бяхме доста време заедно, но въпреки това не се бях запознавала с неговите роднини, и най-вече с майка му, тъй като тя беше, леко казано, доста дръпната. Идва лято обаче, ще ходим на море с гаджето, но по пътя ще минем през неговата вила на село за един уикенд, а там представете си е цялата рода-баби, дядовци, майка, лели и т.н. Аз естествено бях бая притеснена как ще ме приемат, и исках да се представя на "ниво".
Та, пристигаме ние пред къщата и идва дядото да ни посреща-много готин старец, тип коцкар
.Много ни се зарадва, удари ми 2-3 комплимента, 2-3 намека и т.н. Влизаме ние и се насочваме към една огромна тераса и тръгваме да се качваме по стълбите. (Тук трябва да вметна, че бях облечена, с доста широк панталон и с къса блузка). И качвам се аз, последвана от дядото, а майката седи на най-горното стъпало и ме изучава . Аз усмихната се катеря към нея и 2-3 стъпала преди края, аз усещам яко ужилване по д-то, при което последните стъпала ги вземам на бегом с крясъци. Майката, а и бабата зад нея, ги минах като знак Стоп, търкайки задника си от болка. Бабата веднага тръгна да хока дядото, защото помисли, че ме е ощипал. Но аз се опитах да им обясня, че нещо ме е ужилило. Както и да е, последва запознанство с цялата рода, което премина със сълзи на очите ми-не от умиление де ., а от яка болка.Хората вече бяха седнали на масата (от тези пластмасовите)и ни канят и нас, и аз в момента в който тръгвам да сядам, усещам същото ужилване, пак по д-то!!! Естествено, последва неистов крясък, и така станах от стола, че съборих всичко по масата. На бабата как не и докарах инфаркт не знам
След това ужилване, аз всъщност усещам, че нещо ми е влезнало в панталона и ме жили яко, при което аз веднага го развързвам(панталона беше с връзки отгоре), за да видя гадината. Но тъй като очите ми бяха насълзени, нищо не мога да фиксирам, а и вече не смея да мръдна от страх от нови атаки. Идва гаджето ми, гледа нищо не вижда, идва майка му и тя гледа-аз рева и не смея да мръдна-седя като паметник. След около 1 минута всичките му роднини ми гледаха в панталона-един гледа отгоре, друг вдига крачолите, трети дърпа, а дядото само се въртеше, за да може да скива нещо, ама предните места бяха заети . Абе ужас-накрая излетя, там каквото беше-пчела ли, оса ли-беше ме ужилило 11 пъти!Няма да ви казвам, майката как ме гледаше през целият престой там
Чета и се хиля, ама реших и аз да разкажа за един идиотски ден.
Оженихме се първи от приятелите ни. Решихме да поканим тайфата на Никулден в студентската ни квартира. За целта предния ден тръгваме с половинката на голям пазар, за да се развихря кулинарно за гостите. Избрали сме магазин доста далече от вкъщи. Отиваме, пазаруваме добре, пълним торбите, купуваме 3 огромни риби - дълбоко замразени, които ни слагат в найлонова торбичка. Взимаме автобуса за обратно и аз по пътя се усещам че ми липсва дамската чанта - ама цялата. Вътре - освен 2 заплати+коледна премия+2 стипендии, един куп служебни документи, лични документи, важни поръчки. Ужасссс. Смръзваме се и двамата, слизаме на първата спирка и започваме да мислим какво да правим. Мислим, мислим и решаваме мъжът ми да се върне по обратния път и да погледне в кошовете - дали пък крадците (щото сме сигурно че чантата е открадната, но не знаем къде и как) не са изхвърлили чантата с документите и да са свили само парите. А аз се прибирам в къщи с торбите с покупките и рибите. Съответно акъла ми в чантата, неадекватна съм. Взимам първия дошъл автобус, качвам се без билет. Сядам на някакви задни седалки. Не приемам, не предавам. В един момент плика с рибите се спуква, рибите се хързулват под предните седалки на поне 2 метра напред. Дълбоко замразени 50 сантиметрови риби. Абсолютно невъзмутимо оставям торбите на седалката, разбутва хората, вдигам предните - моля, искам да си прибера рибите... гушвам си рибите и си сядам на мястото. В другите торби няма място, трите риби са ми в ръката - като бебе. Изобщо не поглеждам околните как ме гледат, после като си представих каква гледка съм била, много се смях. Идва контрола - аз без билет, картата ми в откраднатата чанта. Без пари за глоба. Без никаква емоция казвам на контролата че имам карта, ама ми е открадната. Пари за глоба нямам. Ако иска - мога да му дам едната риба. Контрольора се захили и изчезна.
Слизам си на спирката, ръцете вече премръзнали - в едната нося торбите, в другата гуша рибите. те се хлъзват и току едната изпада. 50-те метра до блока ни съм го минала за поне час, от време на време подритвайки по една риба.
Историята има хепи енд. Чантата се намери, с все парите и документите вътре. Деца я намерили забравена на една пейка и я предали на касата в магазина в който пазарувахме.
И гостите си облизаха пръстите - рибите станаха на страхотна плакия.
Оженихме се първи от приятелите ни. Решихме да поканим тайфата на Никулден в студентската ни квартира. За целта предния ден тръгваме с половинката на голям пазар, за да се развихря кулинарно за гостите. Избрали сме магазин доста далече от вкъщи. Отиваме, пазаруваме добре, пълним торбите, купуваме 3 огромни риби - дълбоко замразени, които ни слагат в найлонова торбичка. Взимаме автобуса за обратно и аз по пътя се усещам че ми липсва дамската чанта - ама цялата. Вътре - освен 2 заплати+коледна премия+2 стипендии, един куп служебни документи, лични документи, важни поръчки. Ужасссс. Смръзваме се и двамата, слизаме на първата спирка и започваме да мислим какво да правим. Мислим, мислим и решаваме мъжът ми да се върне по обратния път и да погледне в кошовете - дали пък крадците (щото сме сигурно че чантата е открадната, но не знаем къде и как) не са изхвърлили чантата с документите и да са свили само парите. А аз се прибирам в къщи с торбите с покупките и рибите. Съответно акъла ми в чантата, неадекватна съм. Взимам първия дошъл автобус, качвам се без билет. Сядам на някакви задни седалки. Не приемам, не предавам. В един момент плика с рибите се спуква, рибите се хързулват под предните седалки на поне 2 метра напред. Дълбоко замразени 50 сантиметрови риби. Абсолютно невъзмутимо оставям торбите на седалката, разбутва хората, вдигам предните - моля, искам да си прибера рибите... гушвам си рибите и си сядам на мястото. В другите торби няма място, трите риби са ми в ръката - като бебе. Изобщо не поглеждам околните как ме гледат, после като си представих каква гледка съм била, много се смях. Идва контрола - аз без билет, картата ми в откраднатата чанта. Без пари за глоба. Без никаква емоция казвам на контролата че имам карта, ама ми е открадната. Пари за глоба нямам. Ако иска - мога да му дам едната риба. Контрольора се захили и изчезна.
Слизам си на спирката, ръцете вече премръзнали - в едната нося торбите, в другата гуша рибите. те се хлъзват и току едната изпада. 50-те метра до блока ни съм го минала за поне час, от време на време подритвайки по една риба.
Историята има хепи енд. Чантата се намери, с все парите и документите вътре. Деца я намерили забравена на една пейка и я предали на касата в магазина в който пазарувахме.
И гостите си облизаха пръстите - рибите станаха на страхотна плакия.
Калимма, аз пък имам друга идея - дай да направим едно книжле с твоите историйки 
Гарантирам, че много добре ще се продава
Гарантирам, че много добре ще се продава Четейки последната си история, се сетих за запознанството ми, със сегашната ми свекърва. Вече с нея се бяхме виждали де, но за първи път тя ще ми идва на гости в нас и аз и бях обещала, че ще и сготвя зеле-защото тя много обича. Идва тя, седнали сме на масата, всичко върви перфектно. Решавам аз да сервирам вече основното ястие, което туко що беше станало. Сипвам аз в чинии, а на мен си слагам по-малка порция. Нося моята чиния и тази на свекърва ми, но тя ми казва, че и било много, че иска моята. Аз настоявам да вземе по-голямата, тя се дърпа, но в крайна сметка и давам по-голямата порция. В момента в който и оставям чинията пред нея, след около 2 секунди последва невероятен гръм и трясък. Чинията така избухна, че свеки цялата беше в зеле. Доста беше странно, след като толкова време настоявах, да вземе точно тази чиния.Просто манджата беше толкова гореща, че чинията не издържала-въпреки, че беше от тези за микровълнова-не знам как стана.
Мъж ми все още ме бъзика с терористичните атаки със зеле и опита за преврат над свеки, но тя и до сега чака да мине време, преди да започне да яде, след като аз съм и сервирала.
