Малтретирано дете

Извинявам се ,че се намесвам за втори път при Вас,но за мен незнанието не е оправдание.Какво значи незнаели,че имат право на психолог и помощ.
Сестра ми осинови племенницата ми на 4г8м и до днес продължава да адаптира детето към средата.Води я на психолози,на уроци ,чете и разпитва.Днес племенницата е почти 14г. и с гордост заявявам,че тя не се различава от другите деца.Имам и племенник на почти 3г.,но него го осиновиха когато беше на 10м и при него нямаше проблем с адаптацията.

Именно. Кой прецени, че това семейство е подходящо да осинови три годишно дете? Или дайте, да ги даваме, пък после ще мислим?! На ези - тура, я се справят, я, не! Каквото дойде... Родителите носят отговорност и още как, но някой преди тях, също е отговорен за решението си.

Когато бях малка прекарвах по месец на село при баба ,Бог да я прости.
Често виждахме млада жена с две дечица-малко хубаво момченце и бебе момиченце.
И двете дечица бяха осиновени и олицетворяваха истниска семейна идилия.
Тук във форума има прекрасни ,образовани мами ,но същото ,което са постигнали те бе постигнала тази селска женица ,която нямаше и средно образование ,да не говорим да е чувала за психолози и помощ в адаптацията.
Баба ми имаше двама осиновени внука-братовчед ми и мен ,но винаги съм се възхищавала от мъдростта й ,която прозираше зад всяка нейна дума ,всяко нейно разбиране за живота.
Когато човек е родител по призвание вярвам ,че ще намери пътя към сърцето на детето си и всички проблеми ще се преодолеят-но без бой и подобни ненужни средства ,защото те не са начина.

Случаи като тези показват, че е нужно да има задължително обучение за кандидат осиновителите и може би доброволно след осиновяване.

Не оправдавам в никакъв случай жената, но мисля че проблема не е само защото детето е осиновено. Това по принцип се прави в България. Над мен живее семейство с рождено дете. Не знаете какво ми е било на сърцето да слушам изрази: Мамо, моля те , не ме бий повече. Моля те мамо. И детето тича навън по стълбите и плаче. А всяка вечер слушаме: идиот, олигофрен, Как може да си толкова тъп, и пак бой. Опитах се да се намеся, но бързо бях поставена на място. А хората са интелигентни. Днес пък съседката до мен по същия начин, момиченцето и/ родено от нея/ плачеше за нещо, чуваше се у нас, а тя си позволи да го бие и нарича идиотка. А и тя и съпруга и са много уважавани хора в нашия град, с добри професии /съдии, сигурно може и да съдят някога някоя осиновителка като показаната по телевизията/. Затова си мисля, че проблема за българите не опира само до осиновяването. Ако тези две деца бяха осиновини, досега да са им ги взели, но , не са, и ще продължават да се държат лошо с тях.

Съгласна съм с litula ,
живеем в смутни времена ,изнервени сме ,но факта ,че си го изкарваме на децата обяснява защо няма нищо градивно в това ново поколение.

Аз гледах предаването във нетерата.Меко казано останах потресена.
Тази жена определенно не беше наред.
Ама видиш ли,то и накъсало тапетите,ама и оригиналното им дистанционно счупило..............
И моите тапети във спалнята са накъсани,нарисувани с малки ръчички,4 дистанционни имам счупени от децата(петото така и не успяхме да намерим,най вероятно е летяло през терасата,незнайно кога )Перденцето ми със рязана бродерийка Боби реши да дооформи със ножицата,както той иска и както на него му харесва.

Ееее,какво аз трябваше да ги пребия затова ли??????Вярно ядосах се,вярно скарах се не ударих за нито едно нещо,никого от тях,деца са правят пакости.Мъжът ми много обича да казва,че сега им е времето да правят бели,защото след време,като идат да учат незнайно къде,ще ни се иска някой да ни накъса тапетите,ще ни се иска някой да направи някоя беля но отдавна ще са вече порастнали и няма да ги има тези палави ръчички,които правят пакости.

Да си родител,не означава да отгледаш просто едно дете.

Само седя и се чудя, като се одобрява почти всеки кандидатстващ за осиновител, колко ли още деца трябва да се върнат в домовете. Щото не са всички като пишещите тук, голямата част са като това семейство, вече съм сигурна. Особено след многото глупости, които прочетох от случайно минаващи тук.
Въпросът е: къде все пак ще е по-добре за детето? Аз отговор нямам.

Вижте сега, знам че, разказаното не е като преживяното, но нека оставим конкретния случай, защото да съдим без да сме в пряк контакт с историята, не е разумно. Свидетел съм как медиите могат да манипулират и изкривяват, и вече вяра не хващам, докато "око не види, ръка не пипне".

Да оставим настрана кое е по-добре - в институцията или при родители, които вдигат ръка.

Когато научиха за Ирина, близки и приятели първо реагираха: У-у-у, що толкова голямо?
После отсъдиха: Абе, по-добре, тъкмо отгледано!

Това "отгледано", обаче може да не е мнение само на страничните наблюдатели.
При цялата липса на информация и подготовка по време на проучването, мисля, че има немалко хора, които осиновяват и разсъждават именно така. Дори четох как бабата на Стинлес, май беше, така съветвала нейна приятелка, че след три години, личали всички болести.
Хората си мислят, че при тях идва едно голямо дете, което няма нужда от толкова грижи, както едно бебе, което яде през два-три часа, цял ден смяна и пране, болести, ваксини и какво ли още не. Няма нужда от дундуркане с една дума.

И после идва шокът!
Не само, че детето никак не е отгледано и може да се каже, че започваш от нулата - една много странна нула, от друго измерение, с обратен знак, но и трябва да се работи за премахване на необичайни навици, създаване на други, залагане на понятия като правилно и неправилно, приемливо и неприемливо, лошо и добро. Както при всички деца, но тук, пак казвам, не се започва на чисто, а от една много различна от нашите представи основа.

Такова дете не можеш да оставиш с месеци без присъствие за повече от 30 секунди и дори и тогава може да извърши неща, от които всеки нормален човек може да се потресе. Но това са неща от графата "НЕ СЕ КАЗВА".

Да ви лъжа, че аз не съм изпадала в шок от някои действия на Ирина, не мога. Хем, уж бях информирана.
Тичала съм в съседната стая, за да ми отмине гнева, след хилядното "така не се прави, защото..." и въпреки това направено. Идело ми е да крещя. Имала съм усещането, че съм напълно провалена. Усещането за безсилие ми е било чест приятел. Имала съм подозренията, че отглеждам женски вариант на Маугли и това никога няма да се промени... Но аз бях информирана.

Мисля, че един от най-големите абсурди на процедурата по осиновяване у нас е тоталната липса на информация, как живота в институция, променя децата с времето. Какво можем и не можем да очакваме от тях. Как да се подготвим за някои нелицеприятни и шокиращи евентуални действия от детето, как едновременно да градим връзка, но и да възпитаваме социално приемливо поведение. И колко ужасно много търпение е нужно.
И може би най-важното: Колкото по-голямо е детето, толкова по-сериозна подготовка за много неочаквани и непредвидими неща, трябва да получат бъдещите родители.
Този момент някак много незабелязано се прескача у нас.

Лесно се заобичва едно беззащитно пашкулче на няколко месеца, гукащо и вплитащо ръчички в косите на мама.
Да се научиш да обичаш едно дете, което на моменти може да шокира, да плаши, да отблъсква - изисква информация и подготовка. Любовта идва след това.
Извинете за откровението, но мисля, че именно с тези откровения, бихме спестили подобни теми.

Е, ама като някои метна бомбата, че иска 7 годишно дете, защото да е връстник на нечия връзка и като заваляха откровение - нямаше проблеми. Всичко ако е скрито-покрито - проблем няма. Най-добре е да си затвори човек очите и да живее в облаците.
Крещя та чак не мога да се позная понякога. Има лимит и търпението, но чак тапетите да са проблем и дистанционното... И как социалните работници не са успели да видят приоритетите на тези хора. На нас само на едно място дето не ни ровнаха.
Щях да се редактирам, но го оставям така.

Абе аз точно това имах предвид като Дар, ама се пробвах да си ползвам иронията, ама не се получи.
Какво да ви кажа, като имаш стоманени глави насреща, само ударна машина ги оправя. Или нещо доста бойно.
За социалните говоря, сега да не решите нещо друго.

Кое място, ако не е тайна? Защото аз за такова не се сещам.
Посветиха даже специални срещи на загубата на баща ми и ме въртяха на шиш два часа. "Ама какво точно изпитахте, колко време трая? Защо? Как? Ама, как точно?", както и на факта, че не искаме граждански брак - отново над два часа. Другите срещи бяха още по-интересни.
Честно казано, май не ни питаха само колко често имаме сексуални контакти.

Между другото психологът констатира след три месеца и доста срещи, че "не сме достатъчно готови и сме объркани". Което като се замисля, не е и далече от истината. Но не разбрах, къде е ролята на обучението - да ме направи по-готова, след като, въпреки всичко ме одобриха...

Бях останала с впечатление от това, което споделяте тук, че социалните са много добре обучени и адекватни вече.
Явно не е съвсем така.До нас има семейство, което осинови момиченце на 2-3 годинки /преди 6-7 години/.Още тогава се позачудих как са им дали дете при положение че са меко казано социално слаби, жената не работи и не е работила, мъжът е по строежите-кога има, кога не работа.По-късно разбрах защо не работи майката на вече осиновеното момиченце Весела, била шизохреничка и алкохоличка.Докато беше малка Весето беше все заедно с майка си, рядко излизаше, макар да живеят точно срещу градинката, държаха я вътре в апартамента, когато я извеждаше майката често я връзваше с канап за кръста си.Когато попорастна и излизаше сама /през ваканциите, бяха я дали в интернат/ всички от квартала забелязахме, че непрекъснато е със следи от различни наранявания, явно причинени и от някой.Весето споделяше с мен и други които им пукаше как майка и на моменти откача и започва зверски да я бие, как се налага понякога да спи в мазето и др.Един ден след като и беше направила огромна рана на челото, заведох я в Пирогов да я залепят и на другия ден я видях с разчоплена рана, направо зверски разровена с нокти от майка и.Говорих с бащата, който през сълзи сподели какъв ад изживяват когато майката смеси лекарствата за шизофренията с алкохол, колко често Весето спи на дървено нарче в кухнята а той на земята под нея, да може да спре майката ако е решила да я заколи през нощта и какви ли не още ужасии.Сподели как през седмица моли за помощ социалната, отговаряща за случаят им, как е пускал ен броя молби и известия и нищо накрая.Реших да използвам служебното си положение и да помогна, обадих се на въпросната социална работничка Моника, по-точно проведохме десетки разговора от които не последва нищо.Накрая се слещнахме и аз ребром и поставих въпроса, показах и подписка на живущите в квартала, свидетели на малтретирането на детето.Отговори ми, че детето вече е голямо, психиката окончателно увредена и няма смисъл да предприема каквото и да било.В най-добрият случай щели да го върнат в дома.С времето Весето наистина взе да злоупотребява с вниманието на хората, взе да лъже за несъществуващи посегателства, обвини един възрастен мъж че е искал сексуални услуги от нея, защото отказал да и даде пари.В момента Весела скита с клошари, тотално е олигофренясала, бие се с дърти клошарки за бира, прави какви ли не сексуални обслужвания на приятелчетата си, с десетилетия по-стари от нея.................................ужасен край.Мисля вече изобщо не се прибира у дома и не зная дали по нейно желание или няма кой да я пусне.Между другото след като баща и рева пред мен и моли за помощ, една вечер го чух като опитваше да я прибере как я псува и какви ужасни епитети използва, направо настръхнах.
Е, кой е виновен за съдбата на това момиченце?Какъв е бил доклада, досието и, кой е решил изобщо че една шизофреничка е годна за майка /може да не са знаели за алкохолизма/ и какво го грее всичко това едно момиче с пропилян живот, бродещо със стари и мръсни бездомници, като нея?

Боже какви хора направо съм потресена.

Дар, защо реши, че:
Споменатата приятелка на баба ми осинови 3 годишни близнаци момче и момиче. Отгледа ги, справяйки се с всички трудности, те завършиха музикално училище и сега са 20 годишни. Момчето учи туризъм и работи в хотел, а момичето работи в музикален магазин и студио за татуировки. Майка им никога не съжали, че е послушала съвета на баба ми. Все пак щом е тръгнала да търси съвети, значи се е запознала с проблемите на децата в институциите. Тя никога дори не си е помисляла, че по-голямото дете изисква по-малко грижи, в случая наистина ставаше въпрос да избегне големи физически и психически заболявания. Предполагам, че всички сте гледали филма за Могилино. Не знам дали знаете, но много от децата там не са слаби само от недохранване, а от самата си болест. Има ли някой, който вярва, че би се справил с едно толкова тежко заболяване и сам би поискал такова дете? Преди 20-30 години тези деца се предлагаха първи на осиновителите като обикновено заболяванията не се споменаваха и децата се изписваха от дома с картон, в който не фигурираше заболяването, като се разчиташе, че докато се разбере детето вече ще е обичано достатъчно от семейството, за да не го върнат (както се случи с вуйчо ми). Да, детето престояло 3 години в институция изисква повече внимание, но ето - близнаците са 20 годишни и са поели по своя път в живота, а вуйчо ми вече е почти на 36 години и още изисква 100% внимание и все още не може да се остави и за 30 сек. сам. Да, много усилия коства да съдадеш навици, понятие за добро и лошо, правилно и неправилно, но при едно 3-4 годишно дете от дом можеш да ги създадеш, макар и трудно, докато на дете с олигофрения трябва да му ги създаваш цял живот и то като знаеш, че ще ги помни само докато нещо друго не привлече вниманието му.
За мен всеки си е прав за себе си, но е хубаво да знае предварително с какво ще се сблъска. Не зная защо тези родители са изненадани от скъсаните тапети, но дори при биологично дете няма как да очакваш да се роди зрял и отговорен човек. Такъв се възпитава.
Колкото до проучването, не съм сигурна дали това на приемните родители е същото, като на осиновителите, но мен ме питаха дори колко често правя секс и ако заради детето ми се наложи да го правя по-рядко това дали ще му се отрази по някакъв начин.

Мери Попинс, интересно как тази жена с шизофрения и алкохолизъм е успяла да си извади медицинско за осиновяване?

Не мисля, че трябва да бъдем по-снизходителни към някои родители, само защото тяхното дете е осиновено, но и не трябва да ги осъждаме по-строго. В тези случаи си мисля, че най-голяма вина имат отговорните институции.