наистина, благадаря за споделеното, моми4ета! аз то4но искам каквото и да става да не се делим! защото го усещам разрушително, знам ли, може дето се казва,на някои хора дори да им дойде полезно, преосмисляне, преоткриване, освежане, но когато и за двамата е битка и да се води поотделно на два фронта ми се струва прекалена жертва! нещо като опитът на тандури! давам си сметка,4е ще е най-зле оставащият! но пък и който пробива пътеката да се оправя с бюрокрацията и разните политики за емигранти никак няма да е розово! а за детето ще е най-объркващо!дано имаме късмет!
- Публикувана: 23 юни 2008, 11:01 ч.
- Последно мнение: 12 авг. 2008, 09:36 ч.
когато единият е в 4ужбина, как се справят двете страни с раздялата?
Едно време ( моето детство) имаше безчет татковци на работа в Либия, Алжир и т.н., след което се връщаха при семейството си и от това семействата не се разделяха. На половината ми клас бащите им бяха някъде за по 2-3-4 години и после се връщаха сякаш.. без драми.
Мисля си, че причината се крие в модерните методи на общуване. Много помагат, но и много вредят, защото непрекъснато те изправят пред факта: той е там, аз съм тук. Липсата, когато непрекъснато по този начин това ти бива напомняно, е много по-голяма.
Понякога има дни, когато улисана в работа не се сещма за дадени места, неща в България. След това гледам някой клип или снимки и веднага ми става друго чувството ( липса на възможността да видя това или онова, хора и т.н.)
Едно време ( моето детство) имаше безчет татковци на работа в Либия, Алжир и т.н., след което се връщаха при семейството си и от това семействата не се разделяха. На половината ми клас бащите им бяха някъде за по 2-3-4 години и после се връщаха сякаш.. без драми.
Това дали е имало или не драми не може да бъде преценено отстрани. Не мисля, че и ние като семейство сме показали на околните какви кризи сме преживявали, това не означава, че ги е нямало. Да не говорим с какво око се гледаше на разводите по онова време и как много хора просто си се примиряваха със ситуацията, за да не бъде лепнато "петното" на развода на децата им например.
Аз лично съм била свидетел на окачествяването на дете на разведени родители като " дете с минало".
Нещата не са черни и бели.
Трудното безспорно е и за двете страни. В момента, в които съпругът ми замина се почувствах като "осиротяло" дете.
А колко е тежко за детето мога роман да напиша!
С мъжа ми си обещахме да не се разделяме повече (за повече от месец). Кратките раздели освежават връзката. Ма редките и краткотрайни!
на нас раздялата не ни понесе. и затова я прекратихме. след като 6 месеца опитите ни аз и детето да се присъединим към съпруга не дадоха резултат, той се отказа от пребиваването си в чужбина и си дойде при нас. и на двамата бяхме на мнение, че не сме сключвали брак и раждали дете, за да живеем разделени. впоследствие се появи възможност да заминем заедно. смятам, че ако наистина не се налага, семейството не трябва да се разделя.
Ох, болната тема.... 
И аз в групата - от пет месеца сме разделени с мъжа ми, точно с тази идея, той да пробие пътя и после и ние с детето да заминем. Всички са го казали преди мен - изключително трудно е
, не само за този който остава, но и за този който заминава, да не говорим пък за едно дете какво премеждие е това.... Осъзнахме го някъде към първия месец още - просто втори път няма да предприемем такава раздяла, на никаква цена 
тази беше напълно достатъчна. И съм абсолютно и аз на мнение - ако може да не се разделяте, недейте! Това е толкова излишно мъчение, още в първите дни ще се убедите, трябва наистина да има много голяма очаквана облага, за да се предприеме такова нещо. А това много рядко се случва
А това за другите връзки ми се струва смешно да го коментирам, при положение че заминаването в чужбина се свързва поне в началото с мизерия, високи наеми, трудности с език, смяна на работа, смяна на обстановка, смяна на храна ако щеш, изобщо невероятен шок. За мен този въпрос въобще не седи при наличието на много по-големи проблеми, това искам да кажа
Сега чакам дните да минат /а те вече на пръсти се броят/ да си дойде мъжа ми да ни вземе и да сме най-сетне отново заедно тримата
Не се разделяйте, гадно е
И аз в групата - от пет месеца сме разделени с мъжа ми, точно с тази идея, той да пробие пътя и после и ние с детето да заминем. Всички са го казали преди мен - изключително трудно е
, не само за този който остава, но и за този който заминава, да не говорим пък за едно дете какво премеждие е това.... Осъзнахме го някъде към първия месец още - просто втори път няма да предприемем такава раздяла, на никаква цена тази беше напълно достатъчна. И съм абсолютно и аз на мнение - ако може да не се разделяте, недейте! Това е толкова излишно мъчение, още в първите дни ще се убедите, трябва наистина да има много голяма очаквана облага, за да се предприеме такова нещо. А това много рядко се случва А това за другите връзки ми се струва смешно да го коментирам, при положение че заминаването в чужбина се свързва поне в началото с мизерия, високи наеми, трудности с език, смяна на работа, смяна на обстановка, смяна на храна ако щеш, изобщо невероятен шок. За мен този въпрос въобще не седи при наличието на много по-големи проблеми, това искам да кажа
Сега чакам дните да минат /а те вече на пръсти се броят/ да си дойде мъжа ми да ни вземе и да сме най-сетне отново заедно тримата
Не се разделяйте, гадно е
Нужно е и двамата да са склонни към компромиси.
Разделена съм със съпруга ми повече от година, като се опитваме да се виждаме всеки 2 месеца. Трудно е, в началото раздялата доста ни изнервяше, особено мен тъй като бях бременна, чуствах се толкова безпомощна и безоснователно обвинявах съпруга ми за невъзможността да разреши проблема,...... да уточня: разделени сме не по собствено желание или вина. НО с времето осъзнахме, че е напълно безмислено да се поддаваме на това напрежение и изгладихме всякакви конфликти помежду си. Сега чакаме с нетърпение последните 5 дни от раздялата, и колкото и инфантилно да звучи повече няма да позволя да сме дори и ден разделени. Надявам се и детето да привикне бързо към баща си....
Няма дори да коментирам нелепите изказвания за паралелни връзки......
, нито за миг не съм се усъмнила в съпруга си, който ежедневно правеше чудеса от храброст за да събере семейството ни !
И не последно място ... Да живее skype!
Разделена съм със съпруга ми повече от година, като се опитваме да се виждаме всеки 2 месеца. Трудно е, в началото раздялата доста ни изнервяше, особено мен тъй като бях бременна, чуствах се толкова безпомощна и безоснователно обвинявах съпруга ми за невъзможността да разреши проблема,...... да уточня: разделени сме не по собствено желание или вина. НО с времето осъзнахме, че е напълно безмислено да се поддаваме на това напрежение и изгладихме всякакви конфликти помежду си. Сега чакаме с нетърпение последните 5 дни от раздялата, и колкото и инфантилно да звучи повече няма да позволя да сме дори и ден разделени. Надявам се и детето да привикне бързо към баща си....
Няма дори да коментирам нелепите изказвания за паралелни връзки......
, нито за миг не съм се усъмнила в съпруга си, който ежедневно правеше чудеса от храброст за да събере семейството ни !И не последно място ... Да живее skype!
Ние бяхме разделени 7 месеца и малко , но още нямахме деца .
Въртяхме любов по телефона .
Обаждаше ми се по 3 пъти на ден по телефона , като по някога и до 5 е стигал .
Така след като вече не можехме да търпим тази липса , съпруга ми намери квартира и си ме прибра .
От тогава за повече от 7 дни не сме се разделяли .
Надявам се това да са ни най дългите раздели и за на пред .
Въртяхме любов по телефона .
Обаждаше ми се по 3 пъти на ден по телефона , като по някога и до 5 е стигал .
Така след като вече не можехме да търпим тази липса , съпруга ми намери квартира и си ме прибра .
От тогава за повече от 7 дни не сме се разделяли .
Надявам се това да са ни най дългите раздели и за на пред .
И аз в отбора на разделените семейства.Бременна съм и от няколко месеца се прибрах в БГ иначе бяхме заедно в Лондон.Но аз прецених че ще се чувствам психически по добре тук което си е и така.След два месеца и тоъ си дойде за месец, сега септември пак го чакам за предстоящото раждане на нашето детенце.Много ми е трудно, самотно, много ми липсва,когато плача понякога чак сърцето ми се раздиря от болка.с уговорки сме че най късно до пролета или тоъ ще си доъде в БГ или аз пак ще се върна в Англия, но не искаме повечв да сме разделени ,а и за детето няма да е хубаво.
Относно паралелните вразки , аз имам голямо доверие в съпруга си и никога не ми е минавало дори през акъла , че може да има друг човек.Доверието ни е взаимно.
Пожелавам на всички с нашата съдба скоро всички да бъдат с любимите си половинки.
Относно паралелните вразки , аз имам голямо доверие в съпруга си и никога не ми е минавало дори през акъла , че може да има друг човек.Доверието ни е взаимно.
Пожелавам на всички с нашата съдба скоро всички да бъдат с любимите си половинки.
Бройте ме и мен в групата на разделените. Ама аз май ще се окажа рекордьор - от 5 години сме разделени. Единствената ми утеха е, че можем да се виждаме на всеки 3 месеца. А иначе - да живее интернет и скайпа. Съпругът ми замина "само" за 3 месеца - в онзи период наистина ни беше много трудно и тежко. Успяхме да си стъпем на краката, но човек все си поставя нови и нови цели - това да съвршиш, друго да направиш.... И така лека-полека - навъртяха се 5 годинки. Децата са вече големи, пораснаха. И на тях им беше много трудно, но все някак се примиряваме с положението. Трудно ми е с двама тинейджъри и възрастни родители на главата, ама като знам, че заради нас се блъска, просто стискам зъби. Мислили сме и варианти да заминем при него, но просто не се решаваме заради децата - дъщеря ни е в 12 клас, синът ни - в 9; с една дума - на никъде. На такъв етап от образованието си са, че няма начин и трябва тук да го завършат. Сега отново броим дните до края на месеца, когато пак ще сме заедно цялото семейство.
Не се свиква с раздялата, просто се търпи. Не е лесно да си и за мъж и за жена в една къща, но когато имаш деца, стисваш зъби и поемаш отговорностите. Живееш с мисълта, че всичко все някога ще свърши и нещата ще се наредят. Толкова от мен.
Не се свиква с раздялата, просто се търпи. Не е лесно да си и за мъж и за жена в една къща, но когато имаш деца, стисваш зъби и поемаш отговорностите. Живееш с мисълта, че всичко все някога ще свърши и нещата ще се наредят. Толкова от мен.