Как се борите със самотата?

Самотата... Винаги ме е било страх от нея, а ето, че без да съм сама съм самотна. Не сме разведени, но чувствам все едно живея сама и отглеждам сама детето си. През половината време е на работа, въща се късно, в общи линии яде и ляга. През останалото време винаги има нещо много "неотложно", заради което няма да се прибере навреме вкъщи - не може да откаже на приятелите си да излезе с тях, трябва нещо по колата да ремонтира, трябва да се види с едикой си да говори, трябва да вземе/занесе нещо на баща си, майка си, дядо си, леля си.... В  редките моменти когато сме двамата вкъщи той е толкова изморен, че може само да лежи, да гледа тв, да стои на компа, да се занимава с негови си работи.
За някакъв човешки разговор между нас и дума не може да става. Споделяне, проблеми в работата, с приятели, възпитанието на детето, планове за уикенда, вземане на решения.... всичко това е табу. Не разговаряме. Само битови неща - какво да ядем, какво ще се пазарува, кога ще тръгваме сутринта за работа и т.н. Когато го оставя да се занимава с детето всъщност все едно му казвам "Ти гледай филм, а детето няма нужда от внимание". Нито един път не е седнал с него да рисува или да пишат букви, да поиграят на коли или на топка, да гледат книжка или дори да гледат филмче заедно. Нито един път не е станал през нощта като плаче, не го е нахранил, не го изкъпал. Не че не ми помага изобщо, но всичко прави наполовина, нито едно нещо не е свършил цялостно.
За отношението му към мене като към жена няма какво да говорим. Сексът при нас е по-рядко и от цикъла ми. Изобщо не го вълнува как ще съм облечена, приготвена, гримирана. Дали ще си метна един чувал или ще облека ултрасекси рокля изобщо няма да му направи впечатление. Откога ми се иска да чуя нещо от рода на "много си хубава", "това ти отива", "очите ти са големи и красиви", "с тази прическа си много добре"... Няма прегръдки, няма целувки. Дори вечер спим всеки обърнат на различна страна.
Приятелството между нас? Няма такова. Той ми няма никакво доверие. И не става въпрос само за ревност. Става въпрос за това, че той не вярва на нито една моя дума, дори и в области, в които съм много по-компетентна от него или от приятелите му. Вярва на всеки друг и на всичко друго, само не и на мен. Все едно съм някоя глупачка, която хабер си няма от света. Дори неща свързани с професията ми поставя под съмнение. Прави каквото си иска и каквото си е решил. Мен само ме поставя пред свършен факт. Лъже ме. Постоянно. Незнам защо го прави. Дори като става въпос за съвсем ежедневни, битови, незначителни неща, от които няма да стане проблем - пак ме лъже, просто първото което му дойде на устата е лъжа. Аз го хващам и му го доказвам и той пак отрича.

Е, писна ми вече. Изморих се да бъда съквартирант. Изморих се да бъда слугиня. Изморих се да бъда най-глупавият човек. Изморих се постоянно да се мъча да се доказвам, че не съм глупава, че си разбирам от работата, че си гледам добре детето, че не искам да му навредя, а само да му помогна.... Изморих се да съм сама.

Само ако знаех как да се боря със самотата... щях да се боря със всички сили.

Сега се сещам за припева на една песен, мисля че на Кристина Димитрова беше:
"...без тебе, без тебе, без тебе съм сама.
Със тебе, със тебе, със тебе пак така..."

Това, което Дру е писала е едно към едно и с моя живот. Мисля, че мъжът ти е прeкалено спокоен с теб, прекалено си предвидима (както и аз). Пробвай да го изненадаш. Направи нещо, което никога не си правила, за да видиш дали ще има някаква промяна.

Да ви призная нещо, в стремежа си да се докажа пред себе си (по всички параграфи, но по-конкретно като жена) взех, че почти си хванах любовник. Отначало всичко беше само флирт, но човека лапна и сега се чувствам толкова тъпо и гадно... Защото исках това да бъде просто доказателство за мен самата, че още не съм за изхвърляне. А сега какво стана, замотах някой, с който не искам да имам сериозни отношения. Въпреки всичко съм непоправим оптимист и все си мисля че нещата ще се оправят. Да де, ама в тази ситуация се чувствам още по объркана, защото хем виждам че има хора, които ме уважават и харесват (за разлика от него), хем в същото време нямам сила да си тръгна и да търся тези хора. Искам ТОЙ да е този, който да ме уважава и харесва. И така омагьосаният кръг се затваря: вкъщи самотна с него, навън самотна с хората (предвид ситуацията вкъщи). Искам да ме харесва и обича както преди, а виждам, че не се получава. Знам, че мога да си тръгна, но нещо ужасно много ме спира тук... Искам да оправим отношенията си, но знам, че това трябва да дойде от двама ни, не само от мен.
Точната думе за чувствата ми в момента е БЕЗСИЛНА.


Извинете ме за обърканите ми постове, но и в мислите ми е такава каша, какво остана пък като се опитам да ги опиша.

Дру, откакто изобщо имам връзки не мога да се отърва от усещането, че мъжете не ме обичат и не ме уважават. Мога да кажа, че с мъжът с когото скъсах преди една седмица наистина изпитах любов (и още я изпитвам), но още от самото начало аз не вярвах, че той има за какво да ме обича и уважава. От това ме болеше през цялото време. Може би затова ни се случва на всички - ние просто не вярваме, че има за какво да ни обичат. Помисли дали няма доза истина в това.

Не, няма! Каква трябва да си, за да те обичат мъжете? Много голяма част от мъжете не обичат никой освен себе си. Събират се с някоя жена само ако има за какво да я използат. И то яко да я използват!

Аниз, познавам мъже които страдат за жените, които са загубили ... и им е тежко, защото те  не могат да си позволят да са тръшнат и да зареват както ние правим понякога. На мен също ми изглежда, че като цяло те са по-егоистични от жените, но дали предварителната и абсолютна убеденост, че те до един не струват би ми/ни помогнала да видим положителното у когото и да било...

Не мисля, че до един не струват. Има и много свестни мъже, но ние не сме попаднали на тях. Все пак има време животът е пред нас!

и аз не знаех дали мога да водя разговори, нещо различно от възпитние, манджи и работа. Живота ми се беше свил до там -  вкъщи с детето и с НЕГО и  на работа с едни и същи хора всеки ден. Не излизах никъде, дори с приятелките си лека полека се отдалечихме. Компанията ни се разпръсна, всеки нанякъде. Ежедневието ни притискаше и нямахме време да се виждаме често. И в точно един такъв момент на отшелничество реших да запиша да уча още едно висше. Не че ми трябваше кой знае колко, но го реших точно поради тази причина. Какъв по-добър повод да се срещна с нови хора, да имам нови познанста, приятели, да общувам по един по-различен начин. И там срещнах втория. В университета.
Обаче, това че аз доказах на себе си, че все още съм нещо, че все още съм привлекателна, интересна или забавна, какво значение има. В смисъл, че след доказателството трябва да се вземе някакво решение предполагам... Но решението не идва.


Ани, така е. Има много свестни мъже. Аз лично познавам четири-пет. Но имам един любим цитат (не помня откъде е, но ми се е запечатал в ума): "Да, идеални мъже има. Но ми е много по-лесно, когато не вярвам в тяхното съществуване."