Живота на Емигранта

Да на сминката сме аз и мъжът ми.  Снимката е от преди месец. 
На 27 съм, мъжът ми е на 30.  На 14 бях като дойдохме тук. 

А, да. Помислих, че на 14 е била в Бг, сори. И не знам защо реших, че е била без родителите си. 

аз не се определям като емигрантка, а просто като чужденка.
началото навсякъде винаги е трудно, дори и да нямаш финансови проблеми.
не съм делила апартамент с хора, освен  две наши близки, на които искахме да помогнем.
но всичко беше предварително уговорено като срок.

помня, в началото си купувах евтини домакински съдове, за да не ме боли после като ги хвърля при прибирането ми в бг
багажа ми седеше полусъбран и аз бях на полусъединител, исках да се прибера по-скоро. всичко разбира се заради близките ми. имаме много силна връзка помежду си, затова намеците от страна на роднини, които си споделила са ми абсолютно непонятни.

Моето начало беше белязано от голямо неудобство да си отворя устата и да промълвя нещо на езика.
Да не си помислят, че не знам, да не ми направят забелжка. Тази мъка продължи с месеци.
Срамувах се да си поискам кифла с кафето, да не би да се завърже разговор и да не съм подготвена да отговоря правилно.
Когато излизах до супера бягах от щанда, където режат саламите като дявол от тамян. Не можех да си представя как ще искам 2 ети шунка, че и да обясня как да ми я нарежат. Никога няма да забравя първата сметка, която отидох да платя в пощата. Бях в сценична треска дни преди това. Как ще подам бланката, какво ще кажа... Сега ми е смешно, но не ми е било  смешно, това ми е била най-голямата трудност. Да комуникирам, като човешко същество. Давам си сметка, колко неподготвена съм дошла, всъщност. А и работех до последния ден , нямах много време и да се замисля какво става... Според мен колкото си по-млад, толкова по-лесно ги преодоляваш тези .... комплекси.

Oх леле с езика бях гипс.  В училище умирах от ужас.  Всеки ден рев.  Нищо не разбирам.  А като ме питаха разни изродщини като - Има ли самолети в Бг.  Бг в Русия ли е?  Има ли шоколад там?  Вие за бели ли се считате?  Малеее исках да ги  и като не мога да се изразя, само си вика, чакай ти като проговоря, ще ти кажа аз на теб бели ли сме или сме жълти.!

Буря от хормони, в 7 месец се приземявам в Саудитска Арабия  , би трябвало да е страшно, но беше прекрасно.

Айде Ноя, не се измъквай така. Разкажи по-напоително. 

Ооо, първите сблъсъци с езика са велики! Аз вместо "педиатър" търсих "ортопед" и доста се чудих защо дамата от другата страна на гишето ме гледа удивено ...
Иначе сченичната треска в месарницата и мен ме държа доста дълго.
Също готвенето на полуфабрикати ми беше страшно трудно. Сигурно поне 30 пъти изхвърлях картофките от фурната

Дизайнерска абая ме чакаше на летището, в която се спъвах непрекъснато ( след поредното спъване в 9 месец се приземих на корем в цялото си величие и пред много публика), докато улуча що годе грациозна походка в стил бременно патешко поклащане и равновесие. Куп гафове, породени от културен шок, приемах подаденото кафе с дясната ръка, рев на първата консултация като ме отделиха от мъжа ми зад някакви паравани в чакалнята с тотално забулени жени, на които и очите не се виждаха, по време на раждането, от болка и некоординирани движения смъкнах хиджаба на лекарката, която ме израждаше, без да искам, но настана ужас, защото беше пред мъжа ми, заряза ме да се оправя и той си пое отрочето   Шансът за опознаване на съвършено нова култура и традиции, демонстриране на съответния респект към тях, много пътешествия из страната, животът в компаунда за чужденци и извън него, ужасът от масовите отвличания и разстрели на чужденци преди 4 години (носехме коранът в колата), краткото поемане на кислород с разходки до Дубай й Бахрейн и приземяването към действителността при поредното тарашене на митницата на летището, вкусната храна, ученето на арабски( в началото казвах ти си моето куче, вместо моето сърце,което е страшно обидно), удивлението как от пустиня са създали оазис....калейдоскоп от емоции, за които си спомням ако не с носталгия, то с добро чувство.

Много познато ми е това - жилище с още 5 човека, проблеми с езика, далечните магазини, липсата на кола...
До момента с първата премия, заради това, че мъжа ми оставяше бременната си жена сама до никое време, за това, че нямахме достатъчно пари да си позволим много неща... Оцениха го, сега има договор, е, нямаме още собствена къща, но поне кола имаме Не се лишаваме от нищо. Виж роднините на мъжа ми обаче са изключително взискателни към придобивките ни и задължително имат претенции към много неща... Последното, което се сервира е, че свекър ми, който е сам иска да му купят кола с 4 врати, със серво и климатик... Майка ми и баща ми винаги се притесняват, ако реша да им помогна с пари или сметки. Да не говорим, че имаха нужда, пратих им пари, а те седяха по сметката с месеци, само защото на тях им е неудобно да ги вземат
Роднини с претенции винаги ще има, всичко е до човек, манталитет, възпитание. Имам задължение единствено към родителите си и детето си. За това, което съм и съм постигнала, тъй като го дължа на тях. Останалите не ме интересуват.
П.С. И след 4 години живот навън, още ми е трудно да се определя като емигрант

И при нас началото не беше много розово и сега като си помисля, какви наивници сме били и как сме тръгнали и ми е странно дали сега пак бихме го направили. Аз си мислех, че като дръгнем в сряда с автобуса и в четвъртък сме на немска земя, ще можем до петък следобед да си намерим жилище 
Естествено притеснението с езика е било винаги с нас. Помня как се карахме със сегашния ми съпруг кои ще пита на гишето на банката, или в общината как се издава виза.
След неуспешния опита да си намерим за един ден жилище  с помощта на Бг връзка попаднахме в общежитие за работници / 500 мъже и жени с мен 3, като другите 2 бяха ненормални българки дето си печаха пица в тенджерата и ми убеждаваха, че няма да се справя тук след като си купувам кис. мляко за 1 марка от био магазина  . А то си беше само 50 пфенинга.
И ние сме живели 5 студенти в 2стаен апартамент за около година, и се криехме от хазайката да не хване колко сме.
И всичко, се въртеше около учене и работа. След нощна смяна на бензиностанцията, се ходи на лекции и после във бюрото на другата работа.
Но си мисля, че всичко това ни е помогнало да се справяме с трудни ситуации. Мисля, че си заслужаваше цялото ограничение. Започнахме и двамата работа след университета, в момента не мога да се оплача, е не сме заритани с пари и ми е останало от студентските години още навика да знам всичко цени в магазините и преди да си купим нещо да проучвам къде е най-евтино. Но не виждам защо трябва да платя за една миялна машина 650 ? като като си я поръчам по интернет е само 400 ?. Предпочитам да ги изхарчим някъде на почивка.
Май стана много дълго. Но от роднините не сме имали подмятания, че ние добре си живеем, даже напротив. Нашите като знаят как е било преди и си мислят, все още че така живеем и не можем по никакъв начин да ги убедим в обратното. При нас даже е така, че като си отидем в Бг ни се дават пари, които естествено не се вземат. И то приятели за сега не сме имали подмятания. Дано така остане. Но сигурно има и такива, който си мислят точно както при Албена13, но те не се броят за приятели.
 

Албена, много трогателно и тъжно
явно а родителите ти не им е било лесно, да подложат децата си на такова изпитание
важното е, че сега всичко е ОК

ние 2 пъти сме заминавали с дете, но не сме били в такива ситуации
всичко е било готово предварително

а за парите се сетих нещо траги-комично
моята зълва (сестра на мъж ми) води битка с нейната зълва за някакви пари
та онази дама казала: "Какъв ти е проблемът? Вземи едни 50 000 лв от брат си (мъж ми т.е.) и ми ги дай безвъзмездно" 
та цяло лято се смяхме с тази женица
а зълва ми прежълтяла, горката, от яд как може близък човек да си позволи такова нещо
ей ги, намират се

Noia, страшно увлекателно и интересно, наистина

Карах една мазда на 30 години на к и се отвори капака на магистралата и и падна фара,завързах ги с въженце от 1та бензиностанция..имаше период на овесени ядки и кремвирши,Т-шърти за 50 цента и вървене пеша поради липса на стотинки за метро..не съм го приемала фатално,от доста сходна реалност идвах, мой избор си беше, знаех че е временно и от мен зависи докога ще продължи..

Много ми е любопитно да чета различните истории   
Моята може би не е толкова интересна.
В България преживях страшни неща, спомените за които ме карат да си изхвърля паспорта.
Затова за мен чужбина е нов живот, по-нормален и по-човешки.
Баща ми почина дни преди да замина, беше ми адски труден старта в това отношение, иначе годеникът ми дойде в България и ме "взе" (да използваме и неговото право на 23 килограма багаж, какъв ми е умен ).
Тук имах жилище, човек, с когото се обичаме, имахме пари за наема, храна и сметките и това ми стигаше.
Не мизерстваме, подкрепяме се, помагаме си, живеем нормален живот.

И, разбира се, че на най-близките ми - майка и брат, ще пращам пари, когато се нуждаят от тях.
На други ... не се чувствам длъжна да помагам нито морално, нито емоционално, нито финансово.

щастлива, при теб наистина нещата са се стекли доста зле
четох навремето това, което споделяше, в норвежката тема

такова нещо трудно се преглъща
но трябва да се гледа напред, а не назад

от собст. опит (макар и не толкова трагичен) - да помним само доброто от миналото
ако се задълбаем в лошото, няма изплуване

хайде, и да ни зарадваш скоро със снимки на най-красивата булка

иначе по темата
когато заминахме за Дания, бяхме 3-мата комплект
имахме луксозен напълно обзаведен апартамен, но на астрономична цена за наем

затова сега, когато съпругът ми замина за Швеция (аз не можах веднага заради работата), нарочно избрахме необзаведен апартамент
той спа в хотел една вечер и на другия ден бе настанен
единствен минус - не посмя да поръча мебели без мен, та не му беше много комфортно, докато не дойдохме и ние, а и на нас първите 10дни
но не беше болка за умиране