Хм...това за 'сираци' при живи родители май е по-гадно, отколкото физически да изгубиш родител. Поне според мен. Мисля си, че е много по-лошо да се чувстваш отхвърлен, пренебрегнат или лишен от внимание, от това да знаеш, че си изгубил близък, но той те е обичал безкрайно и не по собствено желание вече не сте заедно...
- Публикувана: 17 септ. 2008, 00:43 ч.
- Последно мнение: 27 ноем. 2008, 21:48 ч.
КЛУБ:ПОРАСНАЛИ СИРАЦИ
ДОБРЕ ДОШЛА В КЛУБА
AHTY
много се радвам,че се записвате.
за мен е огромна подкрепа,да знам,че не съм сама в нещастието си.
всъщност,докато не се разболя сина ми,се опитвах всячески да преодолея душевните травми от детството.
донякъде успях,донякъде не.
особено трудно ми беше да възвърна донякъде потъпканото ми самочувствие.
и сега все още,се ядосвам на хора с голямо самочувствие без покритие,само защото са имали шанса да растат в ,,нормални семеиства и са били задоволени с всичко.
за мен беше и по-трудно,защото при жив баща аз пак се чувствах сирак,зарче.
наистина е така,това е още по-гадно в цялата история.
но все пак го преодолях до известна степен.
завърших образованието си след като се омъжих.работих и продължавам да работя прилична работа,където се чувствам оценена.
и сега с болестта и смъртта на сина ми отново се върнаха ,,призраците ,, от детството със страшна сила.
причината да започна да пиша тук е част от самотерапията ми.
и никои друг освен нас няма да ни разбере по-добре.
всички други само ще ,,посъчувстват,,малко,малко ще ни посъжалят и може дори да злорадсват и да се радват,че нш се е случило с тях и ще продължат да живеят.
а на мен специално винаги ми се е налагало да се доказвам,да бъда по-добра,по-умна,по-старателна и т.н. от ,,нормалните деца,,
на които е имало кои да помогне и са били обичани и подкрепяни.
сигурно се повтарям,но пак трябва да кажа:не трябва да ни е срам,че сме израснали сираци,напротив-трябва да се гордеем,че сме станалиХОРА въпреки това.
AHTY
много се радвам,че се записвате.
за мен е огромна подкрепа,да знам,че не съм сама в нещастието си.
всъщност,докато не се разболя сина ми,се опитвах всячески да преодолея душевните травми от детството.
донякъде успях,донякъде не.
особено трудно ми беше да възвърна донякъде потъпканото ми самочувствие.
и сега все още,се ядосвам на хора с голямо самочувствие без покритие,само защото са имали шанса да растат в ,,нормални семеиства и са били задоволени с всичко.
за мен беше и по-трудно,защото при жив баща аз пак се чувствах сирак,зарче.
наистина е така,това е още по-гадно в цялата история.
но все пак го преодолях до известна степен.
завърших образованието си след като се омъжих.работих и продължавам да работя прилична работа,където се чувствам оценена.
и сега с болестта и смъртта на сина ми отново се върнаха ,,призраците ,, от детството със страшна сила.
причината да започна да пиша тук е част от самотерапията ми.
и никои друг освен нас няма да ни разбере по-добре.
всички други само ще ,,посъчувстват,,малко,малко ще ни посъжалят и може дори да злорадсват и да се радват,че нш се е случило с тях и ще продължат да живеят.
а на мен специално винаги ми се е налагало да се доказвам,да бъда по-добра,по-умна,по-старателна и т.н. от ,,нормалните деца,,
на които е имало кои да помогне и са били обичани и подкрепяни.
сигурно се повтарям,но пак трябва да кажа:не трябва да ни е срам,че сме израснали сираци,напротив-трябва да се гордеем,че сме станалиХОРА въпреки това.
Благодаря за подкрепата, момичета! 
фанимая, ако ти се говори за синчето - говори. От каквото ти олеква, това прави. Аз съм губила родители, но не и дете. Второто, мисля, е много, много по-страшно. Мъчно ми е за всички тези майки, загубили децата си и се радвам, че продължават напред, колкото и тежко да им е.
фанимая, ако ти се говори за синчето - говори. От каквото ти олеква, това прави. Аз съм губила родители, но не и дете. Второто, мисля, е много, много по-страшно. Мъчно ми е за всички тези майки, загубили децата си и се радвам, че продължават напред, колкото и тежко да им е.
Моята майчица почина,когато бях на 15 г.,брат ми беше на 9г.,тя,също като майката на Зарче беше болна от рак на гърдата.Татко така и не я прежали,беше почти винаги в депресия,не преставаше да търси "виновниците "за болестта и ....Девет години по-късно почина(по-точно бе убит)в автомобилна катастрофа,беше тръгнал с колелото да ми идва на гости-имах рожден ден...Може да ви прозвучи пресилено или пристрастно,но мама и татко бяха много добри,болезнено доверчиви,състрадателни,все се обременяваха с чужди проблеми.Никога повече в по-нататъшния ми живот не срещнах хора като тях,сигурно те не бяха за тоя свят и съм убедена,че сега са на хубаво място,без болести,без мъка,без лоши хора около тях.............
За огромно съжаление докато бях бременна почина и свекърва ми-много тиха,добра жена,но също много измъчена.
Сега сме сами-тримата с детето ни,което никога няма да нарече някой баба или дядо,има само нас и ние си имаме само нея.Постоянно се молим с мъжа ми лошото вече да е свършило и всички да сме живи и здрави.Не мога да си представя да се случи нещо с детето,с мъжа ми или брат ми.Непрекъснато се притеснявам за тях и май на моменти прекалявам,но това е защото няма да мога да преживея вече загуба на друг близък човек.
Надявам се и се моля нашите деца никога да не са самотни и тъжни,никога да не бъдат наричани "сирачета"като нас.
Загубата на дете обаче несъмнено е най-тежкият удар,най-голямата и непрежалима болка.Много,много ми е мъчно за Фанимая и за всички останали,преживели загуба.Единственото,което ни остава е да споделяме,да не преставаме да говорим за прекрасните хора,които вече ги няма.....Не,че от това ми олеква,но просто не мога да си представя,че ще спрем да говорим за тях.........Минаха 15г.от смъртта на мама и на моменти си мисля,че вече не помня гласа и,но после я сънувам.........
За огромно съжаление докато бях бременна почина и свекърва ми-много тиха,добра жена,но също много измъчена.
Сега сме сами-тримата с детето ни,което никога няма да нарече някой баба или дядо,има само нас и ние си имаме само нея.Постоянно се молим с мъжа ми лошото вече да е свършило и всички да сме живи и здрави.Не мога да си представя да се случи нещо с детето,с мъжа ми или брат ми.Непрекъснато се притеснявам за тях и май на моменти прекалявам,но това е защото няма да мога да преживея вече загуба на друг близък човек.
Надявам се и се моля нашите деца никога да не са самотни и тъжни,никога да не бъдат наричани "сирачета"като нас.
Загубата на дете обаче несъмнено е най-тежкият удар,най-голямата и непрежалима болка.Много,много ми е мъчно за Фанимая и за всички останали,преживели загуба.Единственото,което ни остава е да споделяме,да не преставаме да говорим за прекрасните хора,които вече ги няма.....Не,че от това ми олеква,но просто не мога да си представя,че ще спрем да говорим за тях.........Минаха 15г.от смъртта на мама и на моменти си мисля,че вече не помня гласа и,но после я сънувам.........
ДОБРЕ ДОШЛА В КЛУБА
venivi
през тези два дни ходих в провинцията.ходих и до родното място на маика ,баба и дядо.
все още старите хора в селото,които са ги познавали,като ме видят и почват да разказват спомени за тях.
колко добра и хубава била маика ми,колко много ме е обичала,как баба и дядо са ме гледали като бебе след смъртта на маика ми,докато баща ми не се оженил в съседния град и не ме отвел със себе си.
сега след смъртта на сина ми си давам сметка,т.е. и преди съм мислела,но не съм задълбавала толкова надълбоко,че:
всъщност целия ми живот се е променил оттогава.
ако маика ми беше жива може би нямаше да живеем в този град,
нямаше да се омъжа за този мъж,
нямаше да родя този син,
нямаше да доидем да живеем в софия,
сина ми нямаше да работи в армията и нямаше да е разболее,
и накрая:синът ми може би щеше още да е ЖИВ...
надявам се да разбирате сега,откъде пак се отвори наново тази рана от смъртта на маика ми,
че в краина сметка се питам какъв щеше да е животът ми,ако мама беше жива.
и все се питам:ако не бяхме дошли в софия(това все пак зависеше от нас)-дали все още синът ми щеше да е жив и здрав...
venivi
през тези два дни ходих в провинцията.ходих и до родното място на маика ,баба и дядо.
все още старите хора в селото,които са ги познавали,като ме видят и почват да разказват спомени за тях.
колко добра и хубава била маика ми,колко много ме е обичала,как баба и дядо са ме гледали като бебе след смъртта на маика ми,докато баща ми не се оженил в съседния град и не ме отвел със себе си.
сега след смъртта на сина ми си давам сметка,т.е. и преди съм мислела,но не съм задълбавала толкова надълбоко,че:
всъщност целия ми живот се е променил оттогава.
ако маика ми беше жива може би нямаше да живеем в този град,
нямаше да се омъжа за този мъж,
нямаше да родя този син,
нямаше да доидем да живеем в софия,
сина ми нямаше да работи в армията и нямаше да е разболее,
и накрая:синът ми може би щеше още да е ЖИВ...
надявам се да разбирате сега,откъде пак се отвори наново тази рана от смъртта на маика ми,
че в краина сметка се питам какъв щеше да е животът ми,ако мама беше жива.
и все се питам:ако не бяхме дошли в софия(това все пак зависеше от нас)-дали все още синът ми щеше да е жив и здрав...
След шока се влачих като робот , светът се плъзгаше покрай мен безмислен и сякаш нереален,...така... година, почти две. После родих дете, след време второ. Тогава бях млада и не знаех за проблемите на децата от домовете. Със сегашния опит може би бих разсъждавала другояче.
..................
Като родих благополучно по-голямото си дете, ме настаниха в крайния бокс и при него имаше още 2 бебета, оставени за осиновяване. Обгрижваха ги акушерките, доколкото могат. Едното бебче беше бяло и кротко, то изчезна бързо. Другото беше мургаво и гласовито, през цялото време гладно, с такава воля за живот... то остана по-дълго, вероятно докато го вземат от Дома. Чак след години ми хрумна, че преди това ми се е отнело, а после ми се е дало, но не съм имала очи да видя. Какво ли толкова щеше да се случи, ако се бях върнала с "близнаци", единият по-мургав?......остава само да гадая.
..................
Като родих благополучно по-голямото си дете, ме настаниха в крайния бокс и при него имаше още 2 бебета, оставени за осиновяване. Обгрижваха ги акушерките, доколкото могат. Едното бебче беше бяло и кротко, то изчезна бързо. Другото беше мургаво и гласовито, през цялото време гладно, с такава воля за живот... то остана по-дълго, вероятно докато го вземат от Дома. Чак след години ми хрумна, че преди това ми се е отнело, а после ми се е дало, но не съм имала очи да видя. Какво ли толкова щеше да се случи, ако се бях върнала с "близнаци", единият по-мургав?......остава само да гадая.
white soul
изтръпнах като прочетох това.
защото досега и маи не си давах сметка,бях забравила и сега си спомних.
когато родих сина ми в болницата имаше изоставено момиченце.казваше се милена,беше много слабичко и болничко.
с другите мами в стаята го съжалявахме и помагахме да го храним.а аз на два пъти го кърмих,имах много кърма.не знам какво е било,но беше беличко и много миловидно.после го отнесоха и не го видях повече.но и на мен тогава не ми мина през ума да си го взема,а сега си мисля,кои знае..може съдбата да ми е давала шанс....а аз тогава не съм разбрала.
изтръпнах като прочетох това.
защото досега и маи не си давах сметка,бях забравила и сега си спомних.
когато родих сина ми в болницата имаше изоставено момиченце.казваше се милена,беше много слабичко и болничко.
с другите мами в стаята го съжалявахме и помагахме да го храним.а аз на два пъти го кърмих,имах много кърма.не знам какво е било,но беше беличко и много миловидно.после го отнесоха и не го видях повече.но и на мен тогава не ми мина през ума да си го взема,а сега си мисля,кои знае..може съдбата да ми е давала шанс....а аз тогава не съм разбрала.
Не очаквах такова съвпадение. Това е една от многото стари случки в моя живот, не знам как изникна, докато пишех. Мислех си - какво ли да занимавам хората с това, но ме сърбяха пръстите да я напиша.
Фанимая,един факт от миналото не преобръща живота.
Някои съществени събития са предопределени и ако не те сполетят точно по този начин, ще бъде по малко по-различен - ако не завиеш в първата пряка надясно, завиваш във втората или третата, но пак стигаш до определена точка. Важна е твоята реакция на събитията. Наистина е много тежко да загубиш детето си , и то когато предполагаш, че ще ти бъде другарче, закрила и доказателство за смисъла на трудностите.
Дано да съм ти от полза с тази книга, ако ти допадне. Тя ми даде обяснения и помощ да вървя напред. Въобще - четенето също помага( и многото работа - изпитано средство).
Страданието отваря погледа навътре към себе си. Като прерових всичко в себе си, се обърнах отново към света - по друг начин. Отне ми доста време, но не това беше най-важното.
Съдбата като шанс - Торвалд Детлефсен
Има я и някъде из виртуалните библиотеки (Спиралата, Изворите, Трудния сайт)
...........................
... Поне си го знаеш. Не го забравяй. 
Фанимая,един факт от миналото не преобръща живота.
Някои съществени събития са предопределени и ако не те сполетят точно по този начин, ще бъде по малко по-различен - ако не завиеш в първата пряка надясно, завиваш във втората или третата, но пак стигаш до определена точка. Важна е твоята реакция на събитията. Наистина е много тежко да загубиш детето си , и то когато предполагаш, че ще ти бъде другарче, закрила и доказателство за смисъла на трудностите.
Дано да съм ти от полза с тази книга, ако ти допадне. Тя ми даде обяснения и помощ да вървя напред. Въобще - четенето също помага( и многото работа - изпитано средство).
Страданието отваря погледа навътре към себе си. Като прерових всичко в себе си, се обърнах отново към света - по друг начин. Отне ми доста време, но не това беше най-важното.
Съдбата като шанс - Торвалд Детлефсен
Има я и някъде из виртуалните библиотеки (Спиралата, Изворите, Трудния сайт)
...........................
Цитат
на мен винаги ми се е налагало да бъда по-добра,по-умна,по-старателна
Момичета влизам само за да ви кажа,че ме разплакахте...Събудихте дълго приспивана мъка! Аз съм на 55г.и вероятно ще се зачудите,защо се намесвам.Бях на 17г когато почина мама,а след 8г. и тате,след като вече бях омъжена и имах сина си.След това родих и дъщеря си и на 42г възраст останах сама с двете си деца.
Чета,написаното от вас и разбирам всичко,тъй като съм го преживяла.През целия ми живот съм тъгувала за родителите ми .На всеки празник съм се сещала за тях и ми е тежало празното им място.Дори сега,когато аз вече съм баба на моята внучка,все още имам тази мъка в себе си.Имам сдна съседка,която е родена в годината на раждане на родителите ми.Когато я срещна си мисля,че можеше така да срещна майка си .
Срамувала съм се от моята мъка,защото много пъти са ми казвали,че "съм голяма" за да имам тази мъка и това е неестествено.Но четейки вашите постове разбрах,че раната ми е жива и още кърви!
Чета,написаното от вас и разбирам всичко,тъй като съм го преживяла.През целия ми живот съм тъгувала за родителите ми .На всеки празник съм се сещала за тях и ми е тежало празното им място.Дори сега,когато аз вече съм баба на моята внучка,все още имам тази мъка в себе си.Имам сдна съседка,която е родена в годината на раждане на родителите ми.Когато я срещна си мисля,че можеше така да срещна майка си .
Срамувала съм се от моята мъка,защото много пъти са ми казвали,че "съм голяма" за да имам тази мъка и това е неестествено.Но четейки вашите постове разбрах,че раната ми е жива и още кърви!
ДОБРЕ ДОШЛА В КЛУБА
baba iaga
не се притесняваи за годините,клубчето е за ВСИЧКИ ,които са сираци по рождение или усещане.
аз съм на 45.
когато сме щастливи ,се опитваме да забравим,но всяка нова рана и загуба ни връща към спомена.
благородно ти завиждам за страхотното чувство за хумор и светоусет.
често хвърлям по някои поглед при готините баби и си поплаквам,че никога няма да имам повод да пиша там.
поздрави ги от мен.
white soul.
намерих и трите вирт.библ.-книгата е в спиралата,блгодаря и
baba iaga
не се притесняваи за годините,клубчето е за ВСИЧКИ ,които са сираци по рождение или усещане.
аз съм на 45.
когато сме щастливи ,се опитваме да забравим,но всяка нова рана и загуба ни връща към спомена.
благородно ти завиждам за страхотното чувство за хумор и светоусет.
често хвърлям по някои поглед при готините баби и си поплаквам,че никога няма да имам повод да пиша там.
поздрави ги от мен.
white soul.
намерих и трите вирт.библ.-книгата е в спиралата,блгодаря и
Здравейта момичета! Аз не обичам да споделям ударите, които ми е нанесъл живота, но мисля, че е време да почна открито да говоря за това, защото лошото вече е зад мен и оттук нататък очаквам само хубави неща! Моите родители ме напуснаха, когато бях на 13 и останах да живея с дядо и баба, с която никак не са разбирахме. Смея да кажа, че имах страххотни родители и не ми липсваха първите седам години. Но в тази тийнейджърска въэраст всеки може да тръгне по кривия път. След хиляди грешки, ама от тези, които никой родител не иска за детето си, срещнах Него! Влюбих се и живота ми се преобърна на 360. Сега се дипломирам, и продължавам да уча магистратура, а междувременно чакам е най-прекрасното в моя живот! Отново имам семейство! Любовта е тази, която ни направи по-силна и уверена, не грешките които допуснах в юношеството си. На всички, които имат нашата съдба, желая след всеки удар на живота да се изправят още по-уверени и пълни с надежди!