Бихте ли зарязали семейството си заради любовтта?

Не се гради щастие върху нещастието на други. Но от човек до човек има огромна разлика, не всички разсъждават така.
За мен: случвало ми се е, преглътнах и не зарязах семейството си. Избрах по- малкото зло.

Това би бил идеалния вариант...

Иначе не знам какво бих направила и затова предпочитам да не попадам в такава ситуация. Но детето си със сигурност не бих зарязала.

Не бих изоставила семейството си, но това не е правилно, това са отживелици и предрасъдъци , правилното нещо е да послушаш сърцето си и най-вече интуицията си и да направиш най-доброто за себе си, човек има някъде своята половинка в живота и ако я открие нищо не трябва да го спира да направи тази крачка.Когато искаш нещо истински то става реалност макар и по трудно понякога.

Предполагам и аз. Ако събера смелост. 

 Да не съм луда да си зарежа семейството, никой не би ме гледал така, както го прави съпругът ми.Пък и не е нужно да ги изоствям, мога отлично да се справям с двама и повече мъже без никой да разбере Пък и такова положение не би било дълго време.Начешвам си крастата за кратко, минава ми "лудото влюбване" и всичко приключва.
 

Не, никога!

Не,не бих си зарязала семейството.
Но е интересно ти,Борис,по какъв повод питаш

Какво общо имат отживелиците и предразсъдъците в случая? Ти скапваш живота на тези, които изоставяш, нали така? Е дай всеки да прави това, което иска, без значение кого гази по пътя си? При това не говорим за срещнатите по улицата, а за най-близките ти. Поне до този момент.

Не бъркам секса с любов.

Ето тук се крие разковничето да ви кажа аз... погледнато отвън... А отвътре?

Дали е по-добре да останеш с един човек, към когото не изпитваш вече нищо, до момента, в който вече това "нищо" се превърне в "нещо" с обратен знак, или е по-добре да се разделите докато все още сте на ниво, в което можете да поддържате нормални човешки взаимоотношения, в които липсват изкази от рода "оня" и "оная"? Още повече, че някъде там има човек, към когото изпитвате чувства, той също и така - ЛЮБОВ (става въпрос за доказана такава, а не за мимолетни увлечения).
Да останеш "заради децата" (обсъждано вече в не една тема тук) - за мен е само извинение за страха да се пребориш именно с предразсъдъците и отживелиците, за които спомена *˙·٠•● ELI ●•٠·˙*. При разумни родители и отношение към децата - ще останете изненадани как те могат да приемат подобна ситуация. Много по-добре (от опит говоря), отколкото след години, когато разберат, че са били участници в един голям театър или чуят заветните думи "аз тогава заради тебе останах". Защото никой не може да ме убеди, че в момент на слабост, яд тези думи няма да се появят. Аз ги чух. И се почувствах ВИНОВНА.

А за да отговоря на въпроса на Борис - аз точно това направих, с разликата, че детето си не изоставям, преборих се с влиянието на майка ми над бившия ми съпруг, че ако аз взема детето- той няма вече да го види, в което няма нищо вярно. За мен лишаването на детето ми от неговия баща ( както и обратния вариант) никога не е стоял като решение или възможност. Той е НЕИН баща и никой не може да го промени. Това, че аз и той не сме се разбрали- това е наш проблем.
И макар, че тя е само на 6г. самата аз оставам изумена от начина по-който тя приема нещата - много по разумно и ясно от много възрастни.

Ок... спирам, че нещо се поувлякох в писането.

Не. А и има разлика между обич и влюбване - към семейството си изпитвам истинска обич, те са най-скъпото за мен. Другото е плод на хормони, за съжаление. А и не бих оставила питомното, за да гоня дивото, особено ако знам колко трудности бих имала, за да подредя наново живота си (т.е. да започна изцяло от нулата, както и другият човек). При определени различни обстоятелства, може би бих рискувала - примерно, ако не обичах мъжа си (вярно, че в хипотезата трябваше да не го обичам, но пък аз говоря от опит). Не знам...

По-добре не бих могла да го кажа.

wee.jess, в твоя случай може би си права, но в случая, който описва Борис, не съм сигурна, че ще получа повече от другия чоек. Та нали и съпруга си съм обичала по същия начин преди време/хипотетично говоря/. Каква е гаранцията, че другия човек няма да спра да го обичам след има-няма 5-6 години и да се влюбя в следващия?!
Та, по въпроса - не бих сменила спокойствието си за нова емоция, която може би, ще отмине с времето.

Аз- да. Все пак без любов не може да се живее. Ако не я намираш вкъщи, защо да се мъчиш. Друг е въпросът, че малко се съмнявам да се влюбя така безпаметно както го описваш, но всичко се случва

  Дума да не става! След 10 години брачен живот все още обичам мъжа си до полуда. Той ми отвръща със същото. За десет години се уверих, че каквото и да става, той ще си остане голямата ми любов. Като всяка майка страшно много обичам и децата си. Не бих съсипала прекрасното си семейство заради нещо мимолетно, което би свършило много скоро, след като е започнало.