Как се справяте психически?

Доли,
това са моите чувства, предадени от теб!

След близо две години опити, установен мъжки фактор и варикоцелектомия, аз забременях. Беше чудо, моето чудо. Оказа се тубарна бременност, последва лапароскопия и резекция на фалопиевата тръба. Потънах в нищото....не виждах смисъл и надежда....
Тогава, неотлъчно до мен, бяха съпругът ми, лекарят, на когото дължа живота си и най-близките ми приятели.
Помня думите на съпруга ми, все едно е било вчера:
"Разбрах, че за мен вече не е толкова важно дали ще имаме дете или не. Осъзнах, че единственото, което искам, е да си здрава и да си до мен. Онова, което има помежду ни, ми е напълно достатъчно. Мнозина не го откриват за цял един живот."

Тези думи ме изправиха на крака. Те ми помогнаха да продължа напред.
 Виждам и другата страна на медала - хора, които имат деца, без да имат връзка помежду си. Хора, които живеят, като съквартиранти. Хора, които нямат топлина в душите и дома си. 
Не искам това. И ако цената за моето щастие е такава, аз съм готова да я платя! Стига ми онова, което имам и всеки ден благодаря на Бога за двете топли очи, които ме гледат сутрин.

Ралче,
ще се справим! Аз ще пиша в твоята тема! Ще пиша в темите на всички момичета, които сега тънат в отчаяние и болка!

 Когато прочета нещо подобно се скъсвам от рев "Статистиката показва, че през 2005 г. у нас са направени 41 795 аборта" и си казвам Господи защо пращташ дечица на тези който не ги искат ... , а не пращаш на нас .. 

Доли,все едно говориш за мен,макар аз да съм на 1/3 от времето,което споменаваш.
Взех същото решение,което и ти.
Няма смисъл от всичко това....а само вредим на себе си.
Има една реплика,която си казвам:"Ако е написано на Небето-ще се случи и на Земята."
Каквото и да правим това е истината...
Късмет и много търпение на всички в борбата,и много поводи за усмивки! 

Децата не се раздават по заслуги (поне това разбрах по време на борбата)

Относно въпроса на авторката - 2 години живях с чувствата, които са обзели всяка една от ИБ - минах през тревогата, депресията, неспирните сълзи, отчаянието и . . . загубата на всякаква надежда . . . тогава получих това, за което копнеех (видях двете черти), които загубих в първия ден от шестия месец на бременността . . .
Дадох си сметка, че 2 години съм страдала за нещо, което нямам, а много по-голямо е страданието и болката, когато загубиш нещо, което имаш (вярвайте ми - не съм единствената и мисля, че ще ме подкрепят и други момичета)
Сега се ужасявам от мисълта за бременност - не искам две черти - искам да родя живо и здраво дете!

SIRIUS статистиката е тъжна,но знаеш ли колко от тези аборти не са по желание. Знаеш ли колко от тези аборти са изстрадани,достатъчно е да влезеш в темата спонтанен аборт-да поговорим. Pretty, абсолютно съм съгласна с теб! Никога не съм имала щастието да видя двете чертички, но изпитах ужаса да видя как две от най-близките ми приятелки загубиха бебчетата си(едната в края на 8-ми месец, а другата роди бебче, което почина, но никой не можа да и каже причината). Това ме накара да се замисля.........кое е по-страшно–никога да не видя двете черти или да усетя щастието да живея в приказката и после да я загубя? Мисля, че страданието да загубиш нещо което си имал макар и за кратко е по-ужасно отколкото мъката по копнежа да го получиш.
Pretty, съжалявам за загубата ти, твойта и на другите момичета!
От сърце ви пожелавам да получите щастието и да гушнете вашите дечица!
Но през това време ЖИВЕЙТЕ И НЕ СЕ ОТЧАЙВАЙТЕ!
Хубав ден на всички смели жени (и момичета)

   Колкото и да е тъжно-факт е, че болката от това да не се получава е нищожна пред тази да имаш нещо толкова скьпо и желано и да го загубиш.
   Нашата борба също беше продължителна, години наред. За нещастие преживяхме загуба 2 пъти. Последваха депресия, сълзи, страх да не се случи и следващия път, страх дори от забременяване... Животът ни се беше превърнал  в едно денонощно страдание. Третата си бременност износих със свито сърце, параноични страхове, за съжаление отново с проблеми, но все пак цялата история завърши с добър край. Пиша това за да споделя за всички перипетии, но и за да вдъхна дори малко кураж на други момичета, минаващи по същия  трънлив път. Неизбежно е да не се мисли всеки месец, да не се търсят симптоми, да не се свива сърчицето в трепет.  Силни сте, прекрасни хора сте. За съжаление трябва да стане по трудния начин и да се изстрада тожа щастие. От сърце ви желая кураж, подкрепа и успех! 
п.п. На въпроса на авторката - психиката ми се разби, нервите също. Всичките тези проблеми, които ни се бяха струпали през годините, чакането и треперенето оказаха влияние и сега засрамено признавам, че съм едно кълбо от нерви и това рефлектира върху детето ми. 
   

GOLDEN ROSE, благодаря за куража. Твоите думи наистина ме обнадеждиха седмица след пъвата ми загубА

Как се справям ами .........само аз си знам . Тежко ми е , при всяка бременна която видя вътре в мен сякаш нещо се къса и усещам очите си пълни със солена вода. Усмихвам се и се мъча да си повярвам че наистина един ден и аз ще съм горда дебеланка . Аз я сънувам моето беб4е - Йоанна и името и насън чух . Един ден ще я гушна просто трябва да я гушна един ден и тогава , тогава за първи път няма да стискам зъби да не заплача .

Мили момичета, направо ми се скъса сърцето като ви чета. До болка знам за какво говорите и каквото и да кажа, със сигурност ще се повторя. Всеки се справя психически, както може. Класическото е да се занимаваме с нещо друго, което да ни разсейва и да не мислим за това, в най-добрия случай да се ходи на работа и да има работа. Измъчвала съм се в продължение на почти 10г., след като направих най-жестокото нещо на света - да си махна първото бебе на 20. Та и си получих справедливото наказание да не мога да забременея толкова дълго. Кого да обвинявам - близките, които не го искаха, приятелите, че никой не ме подрепи?? Не - само себе си, че съм проявила гадното малодушие и страхливост, присъщи на младостта, и вместо да си го родя и да си го отгледам (пък на другите .... м--ната), аз го убих. Но за съжаление човек се учи от опита и прави понякога непоправими грешки. Според мен винаги крушката си има опашка - при мен беше дългогодишното наказание, за други - е нещо друго. Разбрах че аз съм се родила по Божия милост, затова съм и жива, и пак по Божия милост бях дарена след 10 г. с дете по чуден начин. Сега пак искам бебче, но пак нещо не се получава след 5 г. опити. Явно отново не съм заслужила, за да имам и ще трябва да се моля горещо за нова милост. Понякога не ни се дава това, което искаме, понеже може и да не ни е от полза. Ние не знаем точно кое в действителност е най-доброто за нас, само си мислим, че ще е добро - а дали е така, само Господ знае и той решава. Има много нещастия по света и си мислим, че е несправдливо, но не е така! Всичко, което се случва си има обяснение и смисъл, но не всичко ние можем да знаем, просто трябва да го приемем, защото не ние сме създали този свят, защото не сме ние тези, които вдъхваме живот и караме сърцата да туптят или спират, дробовете да дишат или не, очите да гледат или да не виждат, не сме дали въздуха, не сме направили слънцето, водата, не сме направили нищо в този живот, че да имаме правото да обвиняваме и да казваме, че е несправедливо! Много са въпросите, много са отговорите, но истината е една и трябва да се молим да разберем кое е най-доброто за нас! Но затова, мили момичета, не трябва да се отчайваме, а напротив трябва да вярваме, да се надяваме и да се молим някой ден да получим това, което най-много ни се иска, стига да е добро за нас! Но не да прибягваме до врачки, баячки, гледачки, защото такива хора са проклети от Господ и ако ние ходим при тях и се уповаваме на тях, то и ние ще сме проклети и няма да получим тъй желаното! Трябва да се молим на Господ, защото той ни е създал и само той може да създаде отново живот и да ни го даде! Дано не съм оттегчила някого и дано да е като утеха за всички скърбящи! Дано всички получим най-прекрасния дар за една жена - да си има бебче, да си го отгледа и да направи един чудесен човек от него, да й е радост и гордост в живота!  

Вече не мога да се справям! Вече съм откачила тотално! Вече получавам нервни пристъпи със задух, изтръпване и сърцебиене - изписаха ми диазепам за да не пукна от тези пристъпи...

Недей така,бе мила! Така ще навредиш само и единствено на себе си.И пак няма да има резултат...
Колкото повече искаме на всяка цена едно нещо-толкова повече не ни се дава!
Затова ти пожелавам да намериш вътрешния мир и спокойствието в себе си и ще видиш,че резултатът няма да закъснее!

 Аз съм голяма инатка. Както казва любимата ми майка, с която никак не се разбираме Отказвам да говоря с тб, защото ти няма нещо което да си наумиш и да не драпаш, докато го постигнеш.

 Та така, ще го имам това бебе все някга и това е

Справям се....имам ли друг избор изобщо?
Мразя да чакам.
Мразя да се надявам.
Мразя да треперя дали е станало или не.
Мразя да мисля само и единствено за това.
Мразя и да не знам отговорите.
Но имам ли друг избор?

Чакахме 3.5 години и когато бях в депресия след нуеспешна инсеминация и се бях примирила, се случи.Много е важно семейството да те подкрепя/съпруг,майка/.И нещо,което никъде не прочетох при вас-аз много се радвах като видя бременна и много се радвах на децата на приятелките ми-просто им давах много любов и много ги гушках и се чувствах щастлива.Даже и сега като видя бременна си мисля колко ли усилия и мъка има понякога за да се появи бебчето.Имаме 3 приятелски семейства,които с години чакат бебчета и ми е много мъчно,но трябва вяра.Успех на всички!
Съжалявам,че когато ми е било най-трудно не съм влизала във форума,а само работех като ...