Къде искаме да сме погребани?

Биба, моите свекъри и те такова " погребение" са си поръчали.
Пробиват дупка на полянката, слагат урната/праха вътре и ни чул, ни видял, всичко е анонимно и евтино  Даже и пари са си подготвили. Но дано скоро не се случва, много са ми скъпи 

знам как стои въпроса с кремацията във Варна:

кремацията се извършва в София и  от там пращат кутията запеатана и се слага веднага в определеното за това място...

един вид не се знае какво ти връщат от София, и нямаш право да разпръскваш прахта никъде 

Ох, мислех си че само на мен ми идват такива черни мисли.
Само от 1 година сме в Щатско ама почнах да се замисля.
... и не знам, кой беше споменал за духовното спокойствие.
Тук е хубаво ама все нещо ми е свито... сякаш не мога да дишам истински.
Много ме е затресла носталгията тия дни. 

Не мога да разбера защо трябва разрешение да разпръснеш пепелта след кремация? Да не стане много прашно ли, какво?
Ако има такъв закон, той наистина съвпада с виждането на шопа, че законо е като порта в широко поле....

И аз така си представям - да ме разхвърлят някъде в морето ( Черно). В района на къмпинг Градина.

Ние метнахме праха на майка ми в Черно море. За целта ни беше необходимо разрешение от община Созопол, но понеже живеем в София, нямаше как да го извадим. Затова жената от погрбалното бюро ни посъветва да извадим от някъде си разрешително (но в София е забранено разпръскване) и да й го дадем. Пък съответните власти не ги интересува къде си разпръсквал.

Канят те да присъстваш на кремацията, ако желаеш, но ние отклонихме. Взеха тялото на майка ми след службата в църквата и след 2 седмици ни дадоха урната.

Искам като почина да има максимално уважение към скръбта на близките ми и не искам махленски изпълнения.

Като почина майка ми, наехме първата агенция, която ни попадна. Аз бях ужасена, че жената, която пристигна, беше облечена като фолк певица - дълбоко деколте, злато, изрусена къдрава грива, бяло лачено палто. Беше много добра и търпелива, но облеклото ме шашна. Тялото взеха две момчета, облечени как да е. Поискаха ми одеало, за да пренесат трупа до носилката. Аз имах само едно оранжево, тоест пренесоха майка ми като вързоп, пред очите на целия квартал, в оранжево одеало.

На самото опело пак същата история, през пръсти. Чукнали ковчега някъде, излющили боята. Отделно, че го носят все едно мъкнат хладилник. Задължително е да имаш хор, който пее квото си иска, за 300 лв. Храната се внася пред очите на хората, в торбички. И прочие...

Та въпроса ми е - искате ли да умрете далеч от родината си или не ви пука? 

не искам да умра тук. искам да умра в една от две европейски държави, които обичам и където съм била най-щастлива. искам да ме кремират и да ме пръснат над морето. или пък при една брезичка и един кладенец... ако има нещо след смъртта, поне ще съм пак щастлива там. но тайно се надявам след смъртта си да живея на едно съвсееем далечно и приказно място

Бихте ли се върнали в България ако детето ви избере да остане в страната, в която сте се преселили?

в България не чувствам нужда да се връщам нито с дете, нито без него, ако става дума за окончателно връщане. акос е връщам някъде изобщо, то ще е друга държава. а детето ми не мисля тук да живее, тъй че няма изгледи да се закотвим семейно, ако всичко е наред. път искам аз, пътища - много! благодаря на Господ, че ме чува

Вие изпадали ли сте в подобни настроения?  Или е от рождения ден?

изпадам, да. но не ги приемам като настроения, а като размисли. все пак един ден животът свършва и няма нищо странно да се замисля и за този момент. а рожденият ден не ми влияе в тази насока.

Още един глас за даряването на органи и за кремацията. Но нито едно от тези две неща не съм уредила с документ. Обаче съпругът знае, а той ще е първият попитан...

Не съм се замисляла къде искам да разпръснат пепелта, но бих искала да е на място, което свързвам с хубави спомени, напр. сега съм на вълна Париж, но след години сигурно ще имам и други хубави спомени .
Така и близките ми ще имат повод да зачестят екскурзиите до някое хубаво място 

Хиър, това, което си описала е ужасно. Потресена съм 

Сигурно има хубави агенции, ама кой седи и избира в такъв момент? При нас личния лекар на майка ми не можеше да бъде открит, за да дойде да запише смъртта. Та взехме първата агенция, която каза, че ще доведе собствен лекар. Който въобще не дойде, а изготви смъртен акт по документи.

Hear всичкото това го преживях с погребението на брат ми. В този ред на мисли (черни)- когато отидох в залата където първо излагат труповете и помолих момчето от погребалната агенция да ме пусне вътре. Исках да бъда насаме с брат ми. Така за последно. Той каза "ОК обаче без вой и крещене щотото ще си имам проблеми".
Господи, момичета, ако знаете какво видях зад "кулисите". Не ме беше страх от мъртвите, но мръсотията буквално търкалящите се тела вътре ме потресоха. Няма да изпадам в подробности, защото не е за хора със слаби сърца. Моят брат беше най- младия в тази стая, но много ми е интересно тези хора, които са в този бизнес, какво си мислят : Че никога няма да умрат...Не зная, но неуважението към всички тези хора безмълвно лежащи там ме потресе. Те са нечий родители, баби, дядовци и пр. Те са хора, които достойно са отгледали децата си и са се трудили и допринесли за този свят..., какво получават?! Подигравка. Това е истината, която ме кара да си мисля, че по- добре да бъда погребана тук. Не искам децата ми да преживяват този ужас в БГ.
Винаги в главата ми изплува една мисъл: "Статутът на една държава се определя от отношението й към малките деца и възрастните хора. Едните са бъдещето другите са миналото на тази страна". Като започнем от родилните домове, пенсиите в нашата Родина и свършим с погребалните агенции. Ще кажа още нещо и ставам от компютъра и отивам да си поплача. Когато брат ми беше в предсмъртни мъки и с ужасно нисък хемоглобин(от химио терапията), снаха ми го заведе до болницата за още едно кръвопреливане. Една сестра в присъствието на брат ми се обърнала и казала "За кво пак го влачиш тука. Не виждаш ли, че свършва, ако ще и един тон да му прелееме". Това беше един ден преди да почине. Този ден беше помолил снаха ми да ми се обади и да ми каже, че той умира.
Извинете ме момичета, но имах нужда да споделя.

Няма за какво да се извиняваш! Същото отношение по болниците съм го виждала и аз. Пък в погребалния дом какво е ставало, не искам и да знам. 

Ванхорн  ужасно е това. Не че щеше да ми олекне, но щях да я питам тази сбъркала професията си жена, дали така би го казала, ако пред нея беше собствената й майка 

за теб!
 

Vanhorne
 
колко точно си го казала: