Отглеждах детето си сама от първата му годинка, БНД не се вясваше изобщо. Опитах съвместен живот с друг мъж, който се държеше ужасно с детето ми, на всичкото отгоре и пиеше.Разкарах го.
Сега от една година живеем с много добър човек, който е като баща за сина ми.Не ни лишава от нищо, жовеем при него- напуснах дори родния си град,заради това. Помага ни, купува му играчки, чете приказки, занимава се с него- учат букви, цифри, рисуват......С мен е мил,не пие, не пуши, не хойка, има си собствен бизнес, много пътуваме, обикаляме из Европа - той ми отвори очите за света.Грижите паднаха от раменете ми.
Но!!! Винаги има едно но........Ще кажете - на тази пък какво и липсва.
Няма я страстта, секс правим 1-2 пъти месечно.А е минала само една година. Ако се сетим, то е за десетина минути, без емоция, без предварителна нагласа - набързо. Не ме привлича, не го желая, а имам нужда от секс - усещам се как ставам раздразнителна, почвам да се впрягам , карам се на детето.Дори си мислех за забежки навън.После реших, че не е редно- той не заслужава. Има и друг проблем- напоследък много се запусна, забравя да се къпе след работа, като му подметна- пак се впряга и ми казва, че сега неможел да мисли за това- имал работа. Преди да си легнем- сега му се спяло. И така остава - случвало се е цяла седмица да не се сети да влезе в банята. Не мога да сиобясня какво стана с него- преди не пропускаше никога да се изкъпе вечерта, да си смени дрехите.
Не можем да разговаряме открито- той е такъв, че лесно се обижда.Опитавала съм - ни като започва да се ядосва и млъквам, оставям нещата недоизказани, трупам в името на това, че ни е спокойно. Затова сега дори не повдигам темите. За романтика - дума да не става. Той е на мнение, че децата убиват романтиката. Няма разходки под звездите, няма нежни думи, по улицата дори не се сеща да ме хване за ръка - все аз съм тази, която го прави, а понякога той дори не разбира това - мисли си, че се опитвам да го закачам.
Биле женен, никога не е искал да има деца.Сега изобщо не говорим по тази тема,за наше общо, за сватба - абсурд.Отряза ме още на втората среща- да не си и мечтая дори, че може да ми предложи брак. Това преглътнах също- не че съм заритала да се женя, но като всяка жена и аз мечтаех да бъда за един ден в бяло....Както и да е. С моето дете свикна, както писах- отнася се чудесно. Възпитаваме го заедно. Не искам нов мъж, не мога и да говоря открито с него.Тогава какво? Приятелките ме изслушват, но всичко стига до там да намеря начин да му кажа.
Питам се- аз ли искам прекалено ? Но не се считам за виновна за моите усещания.Имам желание да променя нещата,но не знам как.