Хайде да се запознаем!

  • 221 040
  • 885
  •   1
Отговори
# 600
  • Колибите
  • Мнения: 378
Я да се възползвам от безплатен юридически съвет -

Ами да предположим, че година или две след осиновяването, срещна принца, възможност, която клони към размера на бузона на Хигс, но все пак... Ще има ли той право да осинови моето дете, или няма да има?

# 601
  • Мнения: 14 097
Я да се възползвам от безплатен юридически съвет -

Ами да предположим, че година или две след осиновяването, срещна принца, възможност, която клони към размера на бузона на Хигс, но все пак... Ще има ли той право да осинови моето дете, или няма да има?

Да, освен това при много по-опростена процедура, в сравнение с тази,през която си преминала.Разбира се, срещата с "принца", трябва да е скрепена с граждански брак, за да има право да осинови детето ти.

П.С.По точните науки съм много боса и не схванах към какво клони възможността, но наличието на принцове си е факт неоспорим и внезапната им среща с тях никак не са пренебрежима величина Simple Smile

# 602
  • Мнения: 737
Перуника, не смятам, че нещата са прости и еднакви при всички и вероятно наистина си критична и отговорна пред себе си.

Но, това което ме разтревожи от първите ти думи си остава... Бих се подписала под всички постове на Чандра, защото това на което тя е обърнала внимание и мен ме смути.

Не, това не е колело - с колелото чупиш своята глава, тук става дума за нещо съвсем друго...

Аз например, не съм родена с мисълта за осиновяване, както пишеш. Но винаги много съм искала деца, (не мъж, там винаги съм имала големи колебания и вероятно за това съм сама), а именно деца. По точно - 3. И сега ги искам. Никога не съм имала съмнения за осиновяването, бях даже свръх самонадеяна...

По ред причини (поне според мен) една жена трудно може да се подготви за осиновяването. Желаех го, чаках го, копнеех и си представях... Но си беше стресиращо и смазващо началото... Все едно някой те е взел за косата и те е топнал във водовъртежа...

Експерименти със себе си можеш да правиш, за детето трябва да си готова доколкото може психически, трябва най-малкото да го желаеш. Извинявай, но другото не е честно спрямо едно изстрадало дете.

Колкото и грижовна и отговорна да си в работата, това е друго... Това е ежедневно, ежесекундно дишане с друго същество (в началото можеш да го приемеш направо за дете в страдание или болно дете, дори при най-спокойната адаптация), това е ежеминутен "изпит" не само на физическите ти сили, но и на любовта ти, търпението ти, устойчивостта ти, здравия разум...

Не знам в резултат на какво е този твой волеви акт, но все пак бих те посъветвала да не бързаш... Детето не го заслужава, а ще го почувства, можеш да бъдеш сигурна в това.

Дано не звуча прекалено морализаторски. Пиша по постовете ти, а това общуване е крайно недостатъчно и субективно. Просто изразих това, което ме тревожи. Дано ти е от полза - виждам, че си човек, който се опитва честно да осмисли осиновяването.

# 603
  • Колибите
  • Мнения: 378
Я да се възползвам от безплатен юридически съвет -

Ами да предположим, че година или две след осиновяването, срещна принца, възможност, която клони към размера на бузона на Хигс, но все пак... Ще има ли той право да осинови моето дете, или няма да има?

Да, освен това при много по-опростена процедура, в сравнение с тази,през която си преминала.Разбира се, срещата с "принца", трябва да е скрепена с граждански брак, за да има право да осинови детето ти.

П.С.По точните науки съм много боса и не схванах към какво клони възможността, но наличието на принцове си е факт неоспорим и внезапната им среща с тях никак не са пренебрежима величина Simple Smile

Ми бузонът е онова нещо дето го търсят в андронния колайдер в Церн и а-ха да го намерят, ама май го нямало Simple Smile. Някаква енергия без маса, нещо такова, по-малко и от най-малкия портон. И аз не съм по точните науки.

Питам само от интерес и да съм информирана, не че нещо...

# 604
  • Мнения: 14 097

Питам само от интерес и да съм информирана, не че нещо...


Не е зле човек да има едно наум, да е подготвен.
Принцовете се срещат на най-невероятни места!

# 605
  • Колибите
  • Мнения: 378
..........
По ред причини (поне според мен) една жена трудно може да се подготви за осиновяването. Желаех го, чаках го, копнеех и си представях... Но си беше стресиращо и смазващо началото... Все едно някой те е взел за косата и те е топнал във водовъртежа...
........

Добре де, понеже съм все още в еуфорията и надеждата на чакането, нима като се роди биологично бебе не те тряска в същия водовъртеж???
После - ами да, може да носи моите гени, ама така комбинирани с тези на някоя свекърва Rolling Eyes, че да не мога да позная вече растящото дете...И какво - възпитаваш го както прецениш и както детето ти позволи да го правиш. Поне с такова нагласа към аз към детето, което очаквам.

# 606
  • Мнения: 737
Розмариня,

Подкрепям Светкавица - прекрасното на живота е, че е непредсказуем! Особено пък за принцовете  Laughing

Виждам, че имаш питане по мой цитат.

Друго е с раждането. Най-малко хормонално си готова за това, заедно сте от самото му начало усещаш как се развива и сте едно цяло. Дълго е да се обяснява и вероятно при всеки е различно...
Тук поемаш изведнъж едно примерно "пумпалче", "таралежче" или "нещо вяло и отпуснато" на 1 - 2 - 3 годиники или повече без да знаеш какво е преживяло и колко го е боляло... Самото дете е живяло и оживяло в стрес... Докато се научите да се чувате и усещате истински...

В контекста страшно го описах - всичко при мен вървеше паралелно с преживяване на огромно щастие и радост. Но исках да подчертая, че не е просто - дават ти дете, гушвате се и хоп заживявате щастливо и живота ти се нарежда така както искаш...

Първо не е лесно, второ вече никога не е така както го искаш, но това е с всички родители, права си

# 607
  • Вън от пространство и време
  • Мнения: 2 277
Розмариня, щом се замисляш, значи може и нещо да ти е отредила съдбата на теб и детето ти да имате татко, знае ли човек.  Grinning Не че съм суеверна, но като че ли човек предчувства събитията.  Hug

Перуника, звучиш ми като жените писали и сраснали се духовно с "Проблемното". Може и да не е така, но имам такова чувство. Там витае някаква атмосфера на отхвърляне на осиновяването като предателство към каузата, като проява на слабост и отказване от борбата, дори споменаването на думата е като че ли ти пускат някаква противна гадинка по кожата. Всеки си има своето право на избор и тези които водят битки докрай - също. Сигурно и аз бих се зомбирала така, но имах късмета да няма форуми, или поне не бях ги открила, когато правехме АРТ процедури. Дори и тук, във форума за осиновители забелязвам, че жените които са писали активно дълго време в такива форуми, в повечето случай споделят за значително по-трудна начална адаптация към детето.

А ние със съпруга ми го карахме повече на чувства, отколкото на подготовка. На курсове не сме ходили (тогава и нямаше), специализирани книги по темата не бяхме чели, само бяхме говорили с наши познати родители на пораснали и малки осиновени деца. Отношенията, които видяхме в техните семейства, ни вдъхнаха увереност и почти нямахме колебания нито в периода на проучването, нито в периода на срещите и осиновяването. Обаче като се явихме на портала да вземем сина ми краката си ги чувствах като някаква пихтия, а в главата ми беше само паника дали ще се справя. Много добре знаех, че това е моето дете, но бях ужасно паникьосана и в началото само си мислех в какво ще сгафя и ще се случи нещо непоправимо.

Пълна подготовка за всичко което може да ни се случи няма как да си осигурим. Никой не може да предположи как ще се чувства в дадена ситуация докато не попадне в нея. Можем благодарение на волята си да положим всички усилия и да се справим с различни ситуации, но с какви чувства ще го направим и какво удовлетворение ще получим - няма как да знаем докато не го направим.

При нас със съпруга ми просто се получи - искахме деца, имаме ги и въобще не мислим какви биха били децата, създадени от нас. Но това до известна степен се дължи и на възрастта ни, на която станахме родители - малко под 40 за мен и над 40 за него. С напредването на възрастта човек малко или много се научава да се наслаждава на всеки подарък, който му поднася съдбата да бъде щастлив и да не си губи времето с тъга по пропуснати шансове.

# 608
  • В градината...
  • Мнения: 16 154
Няма пречка детето да бъде припознато от съпруга. Да, той също участваше в проучването, имаха предвид, че ми е партньор.

Съгласна съм с всичко казано до тук. И, да, донякъде съм повлияна от жените с проблемно забременяване /макар, че не пиша точно там/. Не съм се подлагала на никакви процедури. Сколнна съм повече да осиновя, отколкото да се превръщам в машина, инкубатор и т.н. /да ме прощават от "проблемното"/.

# 609
  • Мнения: 955
Много сериозна дискусия сте заформили, обаче, стига сте плашили новите кандидат-мами  Laughing
Истината е, че и след една библиотека прочетени книги, най-съвестна подготовка и консултации със специалисти, никой не е подготвен за това, което идва. То е неповторимо, всеобхватно и без преувеличение ти преобръща живота наопаки.
Дайте да се разберем, отговорността да си родител е огромна, ама чак пък да не е допустимо да правим грешки... Всички правим грешки. Ако сега почна отново, сигурно ще направя доста неща по-различно, но дали ще е по-добре за децата?  Аз поне пораснах заедно с тях, падаме, ставаме, заедно...
Най-важното е да се вслушваме и влгеждаме в тях самите, те си казват какво им е нужно.
И да искате съвет тука, разбира се Laughing Laughing Laughing Laughing

# 610
  • Мнения: 737
Маймуна, както винаги си точна  Hug Приемам забележката! Сгъстени са краските Peace

Но все пак мисля, че осиновенотото дете трябва да е желано. То всяко трябва да е желано, но нашите имат да наваксват с желанието и любовта, с приемането и стабилността. Пак не прозвуча добре, но се надявам, че ме разбирате.

# 611
  • Мнения: 712
Преди да станем родители от всички посоки ни казваха, как като се случело съм щяла да разбера, колко е трудно, че едва ли не притесненията ми преди това са нищо в сравнение с майчинството и т.н....  При това далеч не само осиновителите са ме "плашили" с трудността да отглеждаш дете, много повече ме предупреждаваха хората, сами родили децата си... Като всеки обясняваше, че човек няма как да се подготви... А аз се чувствах спокойна и си мислех, че е така, защото вероятно подценявам предстоящото... И тъй, след всички търсени и нетърсени разговори на темата очаквах някакви страхотни трудности... А те поне при мене (нас) не се случиха.  Grinning Да, промени се животът ни на 180 градуса, но какво от това, нали това искахме... Обаче го ИСКАХМЕ, ОСЪЗНАТО... Лично в моя случай големите трудности трябваше да преживея преди да осиновим: Наложи се да живеем със съпруга си разделено; трябваше да оставя настрана писане на магистърската работа; да напусна обичаната си работа; да се превърна в големия пътешественик; да живеем в несигурност, без да можем да планираме, ден за ден...

И след като осиновихме дъщеря си, започнаха едни чудесни времена. Simple Smile Да, недоспиването при нас все още е факт...  Sunglasses Но аз никога не съм предупреждавала бъдещите родители, колко е трудно и не бих го правила и занапред... Ние осиновихме 8 месечна госпожица, с нея се запознахме, когато тя беше на 5 месеца и от тогава до делото сме се виждали почти ежедневно. Предполагам, че това ни е спестило много трудности във връзка с адаптацията. Затова и не бих твърдяла, че началото е лесно. Има голяма разлика при осиновяването на бебе и на (малко) дете... Различно протича първата среща, адаптацията, всичко... Аз, например, в нашата госпожица бебочка се влюбих още преди първата среща. Simple Smile Със съпругът ми отидохме на инфо-срещата, видяхме документите, снимката и съпругът ми каза: "Ами да ходим да подаваме исковата молба"  Grinning Социалната ни обясни, че без среща не става, трябвало да видим момата "лайф"... Събрахме документите и ден след това ги бяхме подали. Ние всъщност бяхме сигурни, че това е нашето дете и преди инфо-срещата...  Признавам, че не зная, дали с по-голямо дете щях да имам такива чувства и липса на колебание "от раз"...

Аз лично не конфронтирам АРТ и осиновяване, за мене те вървят "ръка за ръка".  Ние имаме известен брой ин-витро процедури зад гърба си (всъщност, общо 4), но винаги сме знаели, че искаме да осиновим. Понякога се питам, дали това не е причината за неуспеха при нас... Хихи, при липсата на пълен контрол човек става суеверен... Laughing Иначе далеч не се чувствам като инкубатор или друг вид съоръжения...  Sunglasses Щастливи сме и сме оставили нещата в ръцете на Господ. Не водим битка, а си караме живота, според капризите му... Wink Досега сме имали голям късмет...

И в заключение (много писах, малката спинка и имах  възможност Simple Smile). Не предупреждавам никого, че ще е трудно,... не казвам и че ще е лесно... Но според мене осиновяването трябва да е желано, осъзнато и особено важно: колебанията трябва да са сведени до възможно най-големия минимум...

# 612
  • В градината...
  • Мнения: 16 154
На мен ми минават следните мисли през главата - съобщават ти за подходящо дете и отиваш да го видиш. Тогава какво? Как ще кажеш "не", то да не е някаква стока, че да го избираш? Не ми е изобщо ясно как стоят тези неща. Щастливи са тези, при които от раз се получава. Изпитвам срах  от тези евентуални преживявания, сигурно ще е много травмиращо и обидно за детето, макар и то да не разбере какво всъщност се случва.

# 613
  • Мнения: 712
На мен ми минават следните мисли през главата - съобщават ти за подходящо дете и отиваш да го видиш. Тогава какво? Как ще кажеш "не", то да не е някаква стока, че да го избираш?
Перуника, бях ти отговорила на горното, но после изтрих мнението си, защото попаднах на една започната от тебе тема... и се запитах, дали действително това са нещата, които те вълнуват...

Ето, това е темата:http://www.bg-mamma.com/index.php?topic=462230.msg13759248#msg13759248. Озаглавена е "Какво е да си майка" и е започната преди 2,5 години... Стана ми интересно, дали при тебе има развитие от тогава? Защото в първото си мнение си писала:
Цитат
"За мен децата са един малък ужас, който така усложнява и обърква живота, че ти иде да се обесиш. Е, може би силно казано, но усещането е подобно."

От четвърта страница:
Цитат
"Не мога да си обясня едно нещо - като видя майки с деца и у мен се поражда неприязън. Не знам от какво. Децата ми изглеждат /малко по-големите/ прекалено глезени, лигави и въртящи на пръста си заблудените си родители."

Изобщо, имаш ли вече отговор на въпроса си от тогава?
 

# 614
  • В градината...
  • Мнения: 16 154
Явно си поровила в профила ми. Нормално. Когато разбереш, че не можеш да имаш деца, често започваш да изпитваш неприязън и да се дразниш от децата. От майките им. От бременните. От кърмещите. Действат ти като силен дразнител. И да, все още, предпочитам компании без деца или събирания, където не се водят деца. Мисля, че е нормално, когато имаш такава рана. Но това важи не само за моите преживявания, а и за мислите ми за собствено дете - дали ще се справя, след като са минали толкова много години, почти остарявам вече, почти времето ми да съм майка се е изчерпало. Нервите не са същите. И надеждите. Просто съм се капсулирала и като защитна реакция, може би, настроила враждебно. За да не страдам. Затова съм задала и този въпрос - няма как да разбера какво е да съм майка, ако не го почувствам. Още не съм усетила. Уви.

Общи условия

Активация на акаунт