Какво става с мен :(

Мога само да ти пратя 
И да не се притесняваш. На мен ми се случи без конкретна причина. И когато ми изписаха успокоителни, много не им повярвах. Но факт.

Толкоз ли няма кой да изведе децата за час навън и ти да си поплачеш на воля...
Помага, макар и временно... Но не задържай в себе си... отдай се на чувствата си... който те обича, би трябвало да те разбере.
Кураж, мила 

Това състояние може да продължи неопределено дълго. Ти си в шок.
Плачи си на воля, миличка. Да сдържаш сълзите си е много опасно.
Моята майка почина преди три години, а още си рева всеки ден за нея.
В сълзите няма срамно. Прегръщам те. 

Вече са ти казали-изкарай мъката,дай и възможност да излезе от теб-реви,крещи,ако трябва счупи нещо,но не я задържай в себе си-казвам ти го и аз от опит-миналата година по това време бях в твоето положение-майка ми почина при глупав инцидент,след това освен шока се наложи  и да се справям с още хиляди проблеми,нямаше на кой да оставя децата за пет минути......и уж се справях/или поне се опитвах/ с всичко,но няколко месеца по-късно буквално рухнах и физически-отслабнах,зъбите ми започнаха да се рушат,косата ми почна да пада....и за съжаление всичко това продължи доста дълго... сега вече се усещам по-добре,но и чак сега започнах да изпускам напрежението,...........
Майка ти винаги ще ти липсва,споменът за нея ще е винаги с теб,но не забравяй,че животът прдължава и ,че хората които те обичат имат нужда от теб-здрава и спокойна.Опитвай се а си спомняш само хубавите ви моменти заедно с нея и си мисли,че е на едно по-хубаво и спокойно място.

Здравей мила 
В същото положение съм, майка ми почина на 13.12, няма още месец, от същото  Знам как се чувстваш, знам колко те боли, знам каква е дупката в сърцето ти, само не знам какво да ти кажа, освен като всички момичета - наплачи се. Ако трябва влез в банята под предлог, че ще се къпеш и плачи. Аз не мога. Мога, но много, много рядко. Повече можех докато мама беше жива, докато я гледах как изчезва ... Не знам защо сега не мога. Странно е. А когато си поплача много ми олеква, и на теб ще ти олекне, повярвай ми.
Може би едни безобидни капки Валериан, глог мента биха ти дошли добре. И слушай музика  Може да не ти се слуша, но това е вид терапия. Лека полека повдига духа.

Знам колко боли, и като чета постовете на оммичетата загубили близки, болката си остава...
Прегръщам те силно, трябва да си силна за децата си! 

Здравейте 
Днес бях  на работа / работата ми е такава , че се срещам с доста хора / и като че ли го няма това напрежение и тази болка които бяха до вчера / като си бях у дома по празниците / . Мислех днес да отида на лекар / гастроентеролог / , но се отказах и реших да го оставя след новата година . Но  като се замисля , че идват пак празници и пак ще съм си в къщи ... Пратих децата на село при свекърва ми / за ваканцията / и сега в къщи е едно пусто . Баща ми само мрънка , изнервя ме още повече / да го вдигна да отиде до тоалетна , по сред нощ като му кефне и започва да вика за нещо , това било солено нямало да яде , другото не знам си какво .... / , а може да става и да се оправя сам . Така се държеше  и с майка ми - тормоз до дупка . Сложила съм го да живее  в кухнята , а голяма част от времето си прекарвам там , а и при мисълта , че майка беше и тя в тази стая и сега я няма ....  все си мисля , че ще отвори вратата и ще се върне от някъде . Който познава баща ми и как ни върти на пръста си всеки ми казва да не му обръщам внимание , да го оставя да се оправя сам , но не мога - отстрани е  лесно , но всъщност не е толкова .
Ооох , извинявам се много дълго стана , но като ви го споделям и по ми олеква . Благодаря ви , че ви има   

Незабавно трябва да отидеш на психиатър.Не отлагай поради еди какви си оправдания.Първо да ти помогне дори и с хапченце за известно време и второ ,да те посъветва как да се справиш с бащата който има страхува невроза и го мързи да гледа.Според мен по сериозен проблем е баща ти.Специалист ще те насочи как да се справиш с него.Ще става по сериозно,не отлагай.Има една книга "Отровните хора",ако я намериш и откриеш баща ти в коя категория е поставен,там са дадени методи и начини  за справяне с такива хора.Много е лесно да кажеш не му обръщай внимание.Само ,че тези които те съветват са много отстрани.Помогни си сама.

Да те попитам и още нещо.Баща ти като има страхува невроза,взема ли лекарства за това си състояние?Имам опасения,че ако разкажеш подробно за този човек,тук ще скочим всички "как така и ти и майка ти/бог да я прости/сте позволили така да ви тормози.Пак ще кажа ,мноооого си младичка вземи си мерки.

Не взема лекарства за  страхова невроза . Както казах няколко поста назад работила съм до преди 2 месеца в психиатрична болница и имам доста познати психиатри и психолози . Водила съм го на психиатър и не е точно със страхова невроза , а старческа депресия - за нея взема хапчета

Щом си работила с психиатри ясно ти е - старческите проблеми  ще се задълбочат.  Свиквай, помни, че децата са най-важното. Трябва да имат здрава майка. Грижи се за себе си заради децата. Колкото и на ни е мъчно за умрелите - живота продължава за живите. Това е цитат от баща ми/ преди да го обхванат старческите проблеми/.
Вземи някакви леки успокоителни - мента+глог+валериан.

magi_77, и моята майка си отиде от същия вид рак преди 9 месеца, но тя се бори 6 месеца. И после три дни почти в безсъзнание и си отиде у дома.  Кошмар е да преживееш такова нещо и въобще не бива да се подценява това, което стресът причинява на телата ни.

Аз шест месеца плачех почти всеки ден, а около 40 й ден ме подхвана една коремна болка цяла седмица. Два пъти до спешното стигах, виках от болки, но никой лекар нищо не откри. И като отидох най-накрая на гастроентеролог, вече ми беше минало. Направи ми скенер, кръвна картина  - нищо. Чист стрес.

И аз те съветвам да си дадеш почивка. Плачи като ти се плаче, спи като ти се спи. Имаш деца и е по-сложно, но според мен не бива да се опитваш да се правиш, че нищо не се е случило.

Успех!!!

Маги 77,и аз като другите ще ти кажа-наплачи се,излей мъката доколкото можеш,извади чувствата навън.Не се старай на всяка цена да бъдеш силна.Мъката е много голяма ,а и още е прекалено скоро.Дай си време,колкото е нужно,разбира се отстрани е лесно да го казвам,всеки сам си знае какво му е на душата.
Аз не съм губила родител,но изгубих второто си дете след раждането му.Плаках дълго,не знам още как са ми останали сълзи.Пих успокоителни-при мен ефекта беше временен-поне успявах да заспя-иначе по цели нощи плачех .При мен физическите проблеми започнаха след една година.Силни болки в корема сутрин рано още преди да съм станала-така се събуждах.След като ме боля доста време отидох на лекар ,въпреки че си знаех от какво ме боли.Разбира се след пълен преглед не се установи нищо.Лекаря на няколко пъти ме питаше кой ме ядосва и какви проблеми имам.Заключението-силен стрес.След два три месеца болките отшумяха.
После започнаха зъбите ,косата и т.н.Иначе чисто физически съм абсолютно здрава.Но според мен мъката,особено подтисната ни изяжда отвътре.Стреса също може да ни окаже влияние дори след години.
Но с годините идва приемането и примирението.Не знам какво да ти напиша,понякога всички думи ми изглеждат безмислени.
Още веднъж,моите съболезнования и кураж.

Моят баща почина от рак.Аз също се страхувам за моето здраве и за здравето на хората,които обичам.След като видях как се изплъзна живота на баща ми,след като видях как рака го стопи само за 1 година,просто не съм същата.Страх ме е.............Страх ме е от смъртта,страх ме е от болести,страх ме е от самия живот.Искам да се затворя с любимите си хора под стъклен похлупак и да ги предпазя,от какво ............... незнам.Все пак не съм бог и не мога да го направя.Предполагам,че това ужасно чувство ще отмине..................надявам се да е така........

майка почина 1 месец преди Ати да навърши 1 година.. Внезапно за нас - инсулт. така и не дойде в съзнание. Беше много много тежко. Не посмях да кажа на баба ми, че майка е получила инсулт и е в болница. ние в София, майка в болница в Плевен. Беше получила инсулта  на път към Русе. Лъгах баба ми, че с детето отиваме в Русе при майка.. Прибрах се в неделя, майка почина в понеделник сутринта. Брат ми остана при нея докрая. В сряда я докараха в София, в четвъртък беше погребението. От неделя до сряда трябваше да изглеждам спокойна, за да не усети баба. Исках да и кажа възможно най-късно, ако можеше преди погребението.. Беше ме много страх за нея.Лъжех я, че докато е била при съседката майка е звъняла и тн.. Същевременно уреждах погребението и навън бях тотално неадекватна...  Няма да ти описвам колко е страшно да кажеш на някого, че единственото му дете е починало! На тоя свят трябва да има ред, а за съжаление го няма. Най-големия ми шок беше, когато излезнах на улицата в деня, след като майка почина. За мен времето беше спряло, в един момент имаш чувството, че се отваря пропаст, ти си в нея и нищо друго не ти е в главата освен въпроса - защо???!!! Навън обаче хората вървят, усмихват се.. Иска ти се да им креснеш да спрат......
 Казват, че духа на близките през 40те дни след смъртта е около тях. Започнах да обяснявам на баба ми и на брат ми, че сега точно трябва да сме спокойни и се сещаме за майка с хубаво, а не да се питаме защо и как и не можеше ли............ Плачех по-рядко, гледах да говоря с близките повече за майка и като че ли това ми помогна по-леко да приема факта, че никога повече няма да се прибере и да дойде при мен с думите - ехоо, прибрах се! ела да пием кафе.. Но!мисленно беше с мен във много ситуации. Понякога даже се усмихвам, когато си представя каква би била нейната реакция в дадена ситуация.. Замислях се често как би искала тя да реагирам, когато тя почине? да седя и плача безутешно, да си задавам риторични въпроси или да вдигна глава и да продължа напред, да използвам това на което ме е научила?
Почти 2 години след смъртта на майка си отиде и баба ми. Отново лекарско недоглеждане. На 81 години преживя и ампутация. Няма да навлизам в подробности, иска ми се да изтрия тези месеци от съзнанието си завинаги - бяха страшно тежки и за мен и за баба. Не пожелавам на никого да гледа в очите човек как си отива и да знае, че за него няма утре.... Страшно е...
И двете обичах безумно, винаги са били до мен.
Научих се, обаче, че това е нормалния ход на живота. След като си се родил единствения изход е смъртта. Дори и на 100 години да си винаги има нещо, което ще те кара да си отваряш очите... Не е вярно често срещаното изказване, че щом човек е на повече години си е поживял поне.. Важен е днешния ден, а не плановете ти за утре. И най-важното, което научих е, че се чувстваш по-добре, когато си спомняш всички хубави моменти и когато разговаряш за тези, които са починали с хора, които са ги познавали.
Нали знаеш - човек е жив, докато го споменават!
Трябва да се радваш, че си имал възможността да бъдеш до тези хора, а не че са си отишли от този свят рано или в неподходящ момент. Няма подобно нещо - смъртта винаги ни изненадва, дори когато е очаквана.

Пък и нашите майки, бащи, баби живеят и чрез нас. Аз поне се улавям често за реплики, интонация и изражение, което буквално съм копирала от майка
Това е живота! Един си отива, друг идва. Кръгът е неизбежен. За тях утре няма, но за нас има и трябва да посрещнем утрешния ден така както биха искали те -  с усмивка и вдигната глава