Ще го обичаш точно толкова колкото другото си дете 
- Публикувана: 20 фев. 2009, 04:08 ч.
- Последно мнение: 24 март 2009, 00:06 ч.
Когато детето, вече си е у дома. Преживявания при РОДИТЕЛИТЕ на ОСИНОВЕНИ деца
Как превъртяхте времето назад.Така далечно ми се струва,въпреки,че са само 2 години.
Замислих се,че тогава нищо не знаех за гледането на деца.Не се и интересувах.Грях ми е на душата,но не бях от всеотдайните жени радващи се на малки дечица......ама се прикривах,защото ми се струваше неестествено.
След подаване на документите не ме "тресеше" ,кога ще се обадят за моето дете.Знаех,че то ще дойде и се уповавах на Бог.Когато я видях нито ме прониза,нито ме разтресе.Мъж ми каза -тя ще е,аз се съгласих.Мозъка ми бе парализиран.Не можех да разсъждавам или мисля нормално.Все си спомням,колко тъпо се изцепих на сестрата в дома,когато и сваляше памперса и демонстрираше подмяната му:
-Извинете,а как се монтира?-това от 30 и кусур годишна жена.
В началото даже и не осъзнах отговорността,затова и не придирях,че нямаше даже кой да помогне в къпането.Нали съм Джаста Праста- " тебе не ти требе жокер-ю кен ду е".
Май този няколко седмичен ступор ме спаси.А тя милата бе,като черно огледало.Ти се опитваш да пратиш любов,ама не ти се приема.Уж външно всичко нормално,но никак не е естествено малко детенце да ти блъска ръцете щом се опиташ да го прегърнеш.Уж си се смее,а очите,като на дърто....сякаш е живяло,живяло...(простете за израза,но това ме смрази в началото-очичките му....сякаш бяха черни камъчета)
Ревността не закъсня.Малката мре за баща си.Аз съм,като фон...обслужващ персонал.Май недораслата ми душа търсеше благодарност за делата си.Що аджеба, го обича повече,когато аз се грижа всеотдайно?!И това надраснах-"вдянах",че родителството е нещо много повече-истинската любов не търси отплата,даваш,не за да получиш.То се "лее" от душата.
Грях ми е на душата,но когато се разболя за първи път се зарадвах-детето ми за първи път сгуши главица в скута ми и позволи да я целуна и прегърна.Нищо,че от температурата бе отпаднала и не се противеше.Наслаждавах се на минутите преди лекарството да подейства.
Бе минала цяла година без да позволи докосване или целувка,но аз бях търпелива.Знаех,че рано или късно обсадената с любов крепост ще падне.Тя определяше правилата,тя ръководеше играта.
Истински щастлива се почувствах в деня,в който милейди се разлигави и затъркаля по земята глезейки се.Сигурното,щастливо дете "врътка фасони".Значи милата вече се стабилизира в дома си.
В първия месец имах случка,която доста разклати убеденоста ми в собствените качества на майка.Внезапно детето се разплаква и после започва да пищи.Отхвърлих глада,защото бе яла преди по малко от 2 часа.Бре памперс сменям,ха водичка,после песничка.То пищи ли пищи милото.Реших в Спешния да я водя.За последно реших да я пробвам с малко бисквитка,че като я захапа душичката.....смърка си сополките и гризка с 4 зъба.Огладняла момата бързо(в началото нямаше насита).Тогава аз ревнах.Отидох в спалнята да не ме вижда, рева и сама себе си обиждам-как може да съм такова животно,див звяр да бях нямаше така нямаше да си мъча детето."Нахраних" си се по докерски и мирясах.
Ама се уча да съм майка.Малката ме води,аз смирено я следвам.Нали съм и майчица- търпелива и прощаваща е с мен.
Замислих се,че тогава нищо не знаех за гледането на деца.Не се и интересувах.Грях ми е на душата,но не бях от всеотдайните жени радващи се на малки дечица......ама се прикривах,защото ми се струваше неестествено.
След подаване на документите не ме "тресеше" ,кога ще се обадят за моето дете.Знаех,че то ще дойде и се уповавах на Бог.Когато я видях нито ме прониза,нито ме разтресе.Мъж ми каза -тя ще е,аз се съгласих.Мозъка ми бе парализиран.Не можех да разсъждавам или мисля нормално.Все си спомням,колко тъпо се изцепих на сестрата в дома,когато и сваляше памперса и демонстрираше подмяната му:
-Извинете,а как се монтира?-това от 30 и кусур годишна жена.
В началото даже и не осъзнах отговорността,затова и не придирях,че нямаше даже кой да помогне в къпането.Нали съм Джаста Праста- " тебе не ти требе жокер-ю кен ду е".
Май този няколко седмичен ступор ме спаси.А тя милата бе,като черно огледало.Ти се опитваш да пратиш любов,ама не ти се приема.Уж външно всичко нормално,но никак не е естествено малко детенце да ти блъска ръцете щом се опиташ да го прегърнеш.Уж си се смее,а очите,като на дърто....сякаш е живяло,живяло...(простете за израза,но това ме смрази в началото-очичките му....сякаш бяха черни камъчета)
Ревността не закъсня.Малката мре за баща си.Аз съм,като фон...обслужващ персонал.Май недораслата ми душа търсеше благодарност за делата си.Що аджеба, го обича повече,когато аз се грижа всеотдайно?!И това надраснах-"вдянах",че родителството е нещо много повече-истинската любов не търси отплата,даваш,не за да получиш.То се "лее" от душата.
Грях ми е на душата,но когато се разболя за първи път се зарадвах-детето ми за първи път сгуши главица в скута ми и позволи да я целуна и прегърна.Нищо,че от температурата бе отпаднала и не се противеше.Наслаждавах се на минутите преди лекарството да подейства.
Бе минала цяла година без да позволи докосване или целувка,но аз бях търпелива.Знаех,че рано или късно обсадената с любов крепост ще падне.Тя определяше правилата,тя ръководеше играта.
Истински щастлива се почувствах в деня,в който милейди се разлигави и затъркаля по земята глезейки се.Сигурното,щастливо дете "врътка фасони".Значи милата вече се стабилизира в дома си.
В първия месец имах случка,която доста разклати убеденоста ми в собствените качества на майка.Внезапно детето се разплаква и после започва да пищи.Отхвърлих глада,защото бе яла преди по малко от 2 часа.Бре памперс сменям,ха водичка,после песничка.То пищи ли пищи милото.Реших в Спешния да я водя.За последно реших да я пробвам с малко бисквитка,че като я захапа душичката.....смърка си сополките и гризка с 4 зъба.Огладняла момата бързо(в началото нямаше насита).Тогава аз ревнах.Отидох в спалнята да не ме вижда, рева и сама себе си обиждам-как може да съм такова животно,див звяр да бях нямаше така нямаше да си мъча детето."Нахраних" си се по докерски и мирясах.
Ама се уча да съм майка.Малката ме води,аз смирено я следвам.Нали съм и майчица- търпелива и прощаваща е с мен.
Аnouk, добере дошла 
и не се притеснявай излишно мила! Ще си обичаш и двете дечица. Само се въоръжи с търпение! Ще ти трябва най-напред за времето до идването на детето, а след това докато се адаптирате един към друг в новата ситуация. Много ми се ще да ти кажа, че ще чакате кратко, но за съжаление не е така. Ние също имаме вече 2 деца и 3-то ни ще е осиновено, но макар и претенциите ни за детенцето да не са големи, писмото за среща не идва вече почти 2 г. От няколко Агенции вече ми казаха, че щом вече имаме дете/а, не ни броят в графата "Крайно нуждаещи се" и ще си почакаме повечко.
А съм сигурна, че каката много ще ти помага и ще бъде грижовна към мъничето.
(и ... може ли на Кирилица следващия постинг
)
и не се притеснявай излишно мила! Ще си обичаш и двете дечица. Само се въоръжи с търпение! Ще ти трябва най-напред за времето до идването на детето, а след това докато се адаптирате един към друг в новата ситуация. Много ми се ще да ти кажа, че ще чакате кратко, но за съжаление не е така. Ние също имаме вече 2 деца и 3-то ни ще е осиновено, но макар и претенциите ни за детенцето да не са големи, писмото за среща не идва вече почти 2 г. От няколко Агенции вече ми казаха, че щом вече имаме дете/а, не ни броят в графата "Крайно нуждаещи се" и ще си почакаме повечко.А съм сигурна, че каката много ще ти помага и ще бъде грижовна към мъничето.
(и ... може ли на Кирилица следващия постинг
)
Кудку Е, добре, да си кажа и аз, че ме мъчи гузна съвест.
Това, което споделяш не ми е чак толкова чуждо. Не в такава степен, но все пак след първоначалния страх едно гадничко усещане се загнезди в мен. Живота ми се беше променил завинаги и напълно и не бях сигурна дали новия ми"живот" ми харесва. Понякога ужасно много ми се искаше всичко да си е постарому и копнеех за малко спокойствие, поне мъничко. Понякога не ми се е прибирало след работа (да сменя детегледачката). И понякога съм си го "изкарвала на нея", съзнавайки колко не съм права. Нещата между нас и до днес не са безоблачни, обичаме се много, но все още работим за постигане на "сходство в характерите". Не знам дали в крайна сметка от мен ще излезе добра майка, но я обичам повече от всичко и всички на света. Не бих променила избора, който направих.
Е, добре, да си кажа и аз, че ме мъчи гузна съвест.Това, което споделяш не ми е чак толкова чуждо. Не в такава степен, но все пак след първоначалния страх едно гадничко усещане се загнезди в мен. Живота ми се беше променил завинаги и напълно и не бях сигурна дали новия ми"живот" ми харесва. Понякога ужасно много ми се искаше всичко да си е постарому и копнеех за малко спокойствие, поне мъничко. Понякога не ми се е прибирало след работа (да сменя детегледачката). И понякога съм си го "изкарвала на нея", съзнавайки колко не съм права. Нещата между нас и до днес не са безоблачни, обичаме се много, но все още работим за постигане на "сходство в характерите". Не знам дали в крайна сметка от мен ще излезе добра майка, но я обичам повече от всичко и всички на света. Не бих променила избора, който направих.
Хубава тема. Пиша много рядко, защото наистина нямам време, но това е важно и мисля, би могло да е наистина в помощ.
Пристъпих към осиновяването с увереност, че имам представа от гледане на дете, и огромно количество обич. Работих до последно, спешно ремонтирах къщата и след това я търках до изнемога до часа на взимането му. Бях невероятно изморена физически и психически, когато го взех.
Харесвах го от самото начало, нямаше нито йота неприемане, странното бе само на моменти, когато за малко се спирах (той примерно заспива) се появяваше някакъв странен поглед в мен „отстрани”, нещо оценъчно – „какви прекрасни очи и мигли, а формата на лицето е на татко и на него прилича, не мога да разбера устата или нослето не ми харесват толкова, не, не всичко е удивително…” На моменти не можех даже да играя с него адекватно – аз „зяпах” в захлас Анди с отворена уста… Не можех да отделя поглед. Главата ми бе като натъпкана с памук, не можех да спя, не можех да ям, все нещо вършех (което е нормално с малко дете), но аз вършех и ненужното, емоциите бяха необичайно за мен притъпени. Не че сега не се заглеждам по него, но то е друго, то не е отстрани, с всяка своя частица усещам – мой е, любим е…
Моят син не плачеше, моето дете се смееше и закачаше – това бе неговият начин да се бори. Моето момче е изключително любопитно (това при него преобладава над страха, а и обича да играе адреналина), та той не ме гледаше, той гледаше другите. Не се гушкаше, държеше (и сега държи) всичко той да пипне. Аз бях в безтегловност и синът ми го чувстваше. Аз бях средството да се стигне до храната, предмета, цветето и т.н. Но той грейваше (и това бе взаимно), щом видеше сестра ми, майка ми, племенницата даже… Те го заслужават, а освен това бяха по-спокойни… Не съм мислила, че ще изпитам такова отчаяние от себе си (като майка) и такава черна ревност… Слава Богу ревността отмина, чак ми е смешно и съм толкова благодарна на невероятните жени до мен – сестра ми и майка ми, и… още се уча да съм добра майка.
Още помня с какво учудване-замиране реагира, когато нежно и бавно го погалих по лицето – той не знаеше какво е ласка, нежен допир….
Имахме мека адаптация (не знам какво му е струвало в действителност, но се разплака само при първата ванаичка, а после бързо свикна с хубавото) . Ядяхме всичко и в огромни количества, мълниеносно премина на храна за възрастни, радваше се на разходките, закачаше всеки срещнат на улицата. Имаше само ограничение на гостите в къщи. Исках да свикне, да има някаква константност в целия този нов хаос, в който го потопих. В началото имахме само два проблема. Бе ужас да го преоблечеш, щом се окажеше голичък започваше едно въртене.. добре, че бе лято. Това продължи дълго, та чак и досега. Слава богу сега по-често се облича сам (освен когато не закъсняваме за детска градина).
Вторият бе по-тежък. След първата седмица у дома, дали нещо го болеше, дали му бе много информацията, дали растяха зъбки, но няколко пъти нощем на сън започваше луд рев с гърчене и извиване. Боже, не дава да го гушнеш, бута те и пищи, гърчи се и така докато се умори. Бре чудех се, търпях, бях в отчаяние от своята безпомощност! Но не мога да го оставя така да се мъчи, а помощ не е научен да приема... Една нощ, като го грабнах, светнах лампата, съблякох го и го гушнах – хайде в банята. Седим двамата голи, поливам го, говоря му, гушкам го, а той от изненада млъкна, после се заслуша и се гушна… Оттогава нямаме тези нощни истерични пристъпи.
Доста по-късно след 7-8 месеца се научи на плаче, когато падне и го заболи или е обиден…
Сега, за мой срам, спи при мен – сънува ужаси и се буди и търси помощ „мамо пак сънувам ужас” и мама духа на челото и му разказва как се сипе пясъчето, а вълната прави шшу-у-у – синът ми обожава морето.
След няколко месеца ще станат пет години, откакто сме заедно. Не ми е толкова замаяна главата, но не съм спокойната майка, която си представях, че ще бъда. Сега ме тревожи неговата болезнена привързаност - ох тя е взаимна – сърцето ме боли като съм много до късно на работа, но мисля, че за мен това е нормално. Но неговата – вече ще стане на 6 – дали не е от „първичната рана”? дали не съм го разглезила? Ето и някои негови снимки от различни периоди – първите са месец след като сме се поохранили при мама (иначе беше много слабичък и малък), последните не са най-последни, но това имам на компютъра в работата…Дано съм успяла да ги прикача. Стана дълго – но нямам време да редактирам…
Желая успех на всички майки и татковци, дано адаптацията ви е лека като моята!
http://www.snimka.bg/album_organize.php?album_id=96097
Пристъпих към осиновяването с увереност, че имам представа от гледане на дете, и огромно количество обич. Работих до последно, спешно ремонтирах къщата и след това я търках до изнемога до часа на взимането му. Бях невероятно изморена физически и психически, когато го взех.
Харесвах го от самото начало, нямаше нито йота неприемане, странното бе само на моменти, когато за малко се спирах (той примерно заспива) се появяваше някакъв странен поглед в мен „отстрани”, нещо оценъчно – „какви прекрасни очи и мигли, а формата на лицето е на татко и на него прилича, не мога да разбера устата или нослето не ми харесват толкова, не, не всичко е удивително…” На моменти не можех даже да играя с него адекватно – аз „зяпах” в захлас Анди с отворена уста… Не можех да отделя поглед. Главата ми бе като натъпкана с памук, не можех да спя, не можех да ям, все нещо вършех (което е нормално с малко дете), но аз вършех и ненужното, емоциите бяха необичайно за мен притъпени. Не че сега не се заглеждам по него, но то е друго, то не е отстрани, с всяка своя частица усещам – мой е, любим е…
Моят син не плачеше, моето дете се смееше и закачаше – това бе неговият начин да се бори. Моето момче е изключително любопитно (това при него преобладава над страха, а и обича да играе адреналина), та той не ме гледаше, той гледаше другите. Не се гушкаше, държеше (и сега държи) всичко той да пипне. Аз бях в безтегловност и синът ми го чувстваше. Аз бях средството да се стигне до храната, предмета, цветето и т.н. Но той грейваше (и това бе взаимно), щом видеше сестра ми, майка ми, племенницата даже… Те го заслужават, а освен това бяха по-спокойни… Не съм мислила, че ще изпитам такова отчаяние от себе си (като майка) и такава черна ревност… Слава Богу ревността отмина, чак ми е смешно и съм толкова благодарна на невероятните жени до мен – сестра ми и майка ми, и… още се уча да съм добра майка.
Още помня с какво учудване-замиране реагира, когато нежно и бавно го погалих по лицето – той не знаеше какво е ласка, нежен допир….
Имахме мека адаптация (не знам какво му е струвало в действителност, но се разплака само при първата ванаичка, а после бързо свикна с хубавото) . Ядяхме всичко и в огромни количества, мълниеносно премина на храна за възрастни, радваше се на разходките, закачаше всеки срещнат на улицата. Имаше само ограничение на гостите в къщи. Исках да свикне, да има някаква константност в целия този нов хаос, в който го потопих. В началото имахме само два проблема. Бе ужас да го преоблечеш, щом се окажеше голичък започваше едно въртене.. добре, че бе лято. Това продължи дълго, та чак и досега. Слава богу сега по-често се облича сам (освен когато не закъсняваме за детска градина).
Вторият бе по-тежък. След първата седмица у дома, дали нещо го болеше, дали му бе много информацията, дали растяха зъбки, но няколко пъти нощем на сън започваше луд рев с гърчене и извиване. Боже, не дава да го гушнеш, бута те и пищи, гърчи се и така докато се умори. Бре чудех се, търпях, бях в отчаяние от своята безпомощност! Но не мога да го оставя така да се мъчи, а помощ не е научен да приема... Една нощ, като го грабнах, светнах лампата, съблякох го и го гушнах – хайде в банята. Седим двамата голи, поливам го, говоря му, гушкам го, а той от изненада млъкна, после се заслуша и се гушна… Оттогава нямаме тези нощни истерични пристъпи.
Доста по-късно след 7-8 месеца се научи на плаче, когато падне и го заболи или е обиден…
Сега, за мой срам, спи при мен – сънува ужаси и се буди и търси помощ „мамо пак сънувам ужас” и мама духа на челото и му разказва как се сипе пясъчето, а вълната прави шшу-у-у – синът ми обожава морето.
След няколко месеца ще станат пет години, откакто сме заедно. Не ми е толкова замаяна главата, но не съм спокойната майка, която си представях, че ще бъда. Сега ме тревожи неговата болезнена привързаност - ох тя е взаимна – сърцето ме боли като съм много до късно на работа, но мисля, че за мен това е нормално. Но неговата – вече ще стане на 6 – дали не е от „първичната рана”? дали не съм го разглезила? Ето и някои негови снимки от различни периоди – първите са месец след като сме се поохранили при мама (иначе беше много слабичък и малък), последните не са най-последни, но това имам на компютъра в работата…Дано съм успяла да ги прикача. Стана дълго – но нямам време да редактирам…
Желая успех на всички майки и татковци, дано адаптацията ви е лека като моята!
http://www.snimka.bg/album_organize.php?album_id=96097
http://www.snimka.bg/my_albums.php?album_id=96097
Дано сега съм успяла
Дано сега съм успяла
Ама прекрасен е просто вече порастналият Анди!
http://www.youtube.com/watch?v=Ebz_W6oeH1I&NR=1
Искам да ви поздравя с песента на Алла Пугачова "Приглашение на закат". За мен тези думи носят някакво невероятно усещане. Закат в смисъл завинаги, до края... И като че болката за липсата на изгрева с децата ми е някак по-маловажна от другото - от всяка минута, всяка усмивка, всяка сълза до залеза ... и след него.
Искам да ви поздравя с песента на Алла Пугачова "Приглашение на закат". За мен тези думи носят някакво невероятно усещане. Закат в смисъл завинаги, до края... И като че болката за липсата на изгрева с децата ми е някак по-маловажна от другото - от всяка минута, всяка усмивка, всяка сълза до залеза ... и след него.
Izvinjavam se mnogo, che pisha na latiniza, no njamam vreme (pisha ot rabotata, obedna pochivka), a imam edin problem.
Vijdam che i pri drugite ne e bilo lesno. I pri nas beshe neobhodima izvestna adaptazia. Mislech si, che sum podgotnena, no realnostta beshe druga. I bezsunni noshti imashe (za mene) i trushkane i pistene (kogato ne uspeeshe da se naloji) dokato ustanovichme osnovnite granici, kakvo e rasresheno i kakvo ne. Sviknahme i s vseki den si ja obichame vse poveche. Dushterja ni (3 godini i 2 meseza) e ot 5 meseza pri nas i mislja che vsichko e normalno, no ima njakoi neshta, koito mi prechat.
Dushterja ni ni kasva mama i tati i na momenti e mnogo ljubveobilna i obichliva, no na njakolko puti ostanah kato poljana sus studena voda. Vchera se pribiram ot rabota, vijdam dushterja si da igrae s njakolo deza na ulicata, spuskam se i ja vikam - vuobshte ne dojde, pogledna me i pobjagna na drugata strana! Stana mi mnogo tejko. Znam che sigurno i e po-interesno s dezata, no vse pak...
Obiknovenno e mnogo mila kum vusrastnite, ticha kum vsichki da gi pozdravjava. Ne daj boje da vidi che njakoj jade neshto, otiva i edva li ne si prosi! Vse edno, che v kushit nishto ne i davame! Mnogo nelovki situatii. A v kushti si ima vsichko, banani kolkoto si iska, schokolad ili drugi vkusotii (s mjarka) vseki den, no ne - navun chujdia banan e mnogo po-vkusen!
Na momenti mnogo me e strah, che njakoi moje da ja preluje i da ja otvleche. Hora vsjakakvi. Prijatelkata mi (sozialna rabotnichka) mi kazva, che tozi inters kum vseki i vsichki e tipichna za dezata ot domovete i shte trae pone polovinata ot prestoja na deteto v doma, toest okolo godina i polovina. Tova mi se struva strashno dulgo. Pri vas kak beshe, kolko vreme produlji tozi period?
Blagodarja za otgovorite!
Vijdam che i pri drugite ne e bilo lesno. I pri nas beshe neobhodima izvestna adaptazia. Mislech si, che sum podgotnena, no realnostta beshe druga. I bezsunni noshti imashe (za mene) i trushkane i pistene (kogato ne uspeeshe da se naloji) dokato ustanovichme osnovnite granici, kakvo e rasresheno i kakvo ne. Sviknahme i s vseki den si ja obichame vse poveche. Dushterja ni (3 godini i 2 meseza) e ot 5 meseza pri nas i mislja che vsichko e normalno, no ima njakoi neshta, koito mi prechat.
Dushterja ni ni kasva mama i tati i na momenti e mnogo ljubveobilna i obichliva, no na njakolko puti ostanah kato poljana sus studena voda. Vchera se pribiram ot rabota, vijdam dushterja si da igrae s njakolo deza na ulicata, spuskam se i ja vikam - vuobshte ne dojde, pogledna me i pobjagna na drugata strana! Stana mi mnogo tejko. Znam che sigurno i e po-interesno s dezata, no vse pak...
Obiknovenno e mnogo mila kum vusrastnite, ticha kum vsichki da gi pozdravjava. Ne daj boje da vidi che njakoj jade neshto, otiva i edva li ne si prosi! Vse edno, che v kushit nishto ne i davame! Mnogo nelovki situatii. A v kushti si ima vsichko, banani kolkoto si iska, schokolad ili drugi vkusotii (s mjarka) vseki den, no ne - navun chujdia banan e mnogo po-vkusen!
Na momenti mnogo me e strah, che njakoi moje da ja preluje i da ja otvleche. Hora vsjakakvi. Prijatelkata mi (sozialna rabotnichka) mi kazva, che tozi inters kum vseki i vsichki e tipichna za dezata ot domovete i shte trae pone polovinata ot prestoja na deteto v doma, toest okolo godina i polovina. Tova mi se struva strashno dulgo. Pri vas kak beshe, kolko vreme produlji tozi period?
Blagodarja za otgovorite!
Дъщеря ни ни късва мама и тати и на моменти е много любвеобилна и обичлива, но на няколко пъти останах като поляна със студена вода. Вчера се прибирам от работа, виждам дъщеря си да играе с няколо деца на улицата, спускам се и я викам - въобще не дойде, погледна ме и побягна на другата страна! Стана ми много тежко. Знам че сигурно и е по-интересно с децата, но все пак...
Обикновенно е много мила към възрастните, тича към всички да ги поздравява. Не дай боже да види че някой яде нещо, отива и едва ли не си проси! Все едно, че в кушит нищо не и даваме! Много неловки ситуатии. А в къщи си има всичко, банани колкото си иска, счоколад или други вкусотии (с мярка) всеки ден, но не - навън чуждия банан е много по-вкусен!
На моменти много ме е страх, че някои може да я прелъже и да я отвлече. Хора всякакви. Приятелката ми (социална работничка) ми казва, че този интерс към всеки и всички е типична за децата от домовете и ще трае поне половината от престоя на детето в дома, тоест около година и половина. Това ми се струва страшно дълго. При вас как беше, колко време продължи този период?
Обикновенно е много мила към възрастните, тича към всички да ги поздравява. Не дай боже да види че някой яде нещо, отива и едва ли не си проси! Все едно, че в кушит нищо не и даваме! Много неловки ситуатии. А в къщи си има всичко, банани колкото си иска, счоколад или други вкусотии (с мярка) всеки ден, но не - навън чуждия банан е много по-вкусен!
На моменти много ме е страх, че някои може да я прелъже и да я отвлече. Хора всякакви. Приятелката ми (социална работничка) ми казва, че този интерс към всеки и всички е типична за децата от домовете и ще трае поне половината от престоя на детето в дома, тоест около година и половина. Това ми се струва страшно дълго. При вас как беше, колко време продължи този период?
А за другото - ами той моя беше тръгнал да си избира друга майка, така че знам, как боли. Както съм казвала и в други теми - поне съм подготвена за пубертета
.Ще мине, ще свикне, тези неща ще стават все по-малко и все по-нарядко, време трябва. Мога да споделя, че сега - една година и половина след като го взехме, той е почти като другите деца в отношението си към семейството си. Е, има още какво да ми се иска да се подобри, но детето направи такъв скок за толкова кратък период.
И не на последно място - не забравяй, че до преди пет месеца нейното семейство са били 20-25 деца и 5-6 лелички, които се сменят да ги гледат. Тя няма идея, какво е семейство, така както ти я имаш. Ще трябва да я учиш. Вярно че е странно да учиш детето си на нещо на вид толкова очевадно, но очевадно за нас.
Успех и да пишеш пак
Препоръчани теми