Колко време е нормално жената да е в траур?

Кофа, напълно съм съгласна с това, което си изразил/а като мнение
За това живейте сега за хората, които са до Вас . Изживейте миговете с тях сега, защото после може и да е късно и най-пълния и най-дългия траур не връща времето назад

Преди 15 години почина баба ми, а после и свекърва ми. Приказките на разни хора бяха, че 40 дни в дома на скърбящия (у дома) не трябва да се пуска музика. А аз тогава без да слушам музика - просто "откачах". Издържах само 9 дни и си казах, грях не грях, пускам касетофона. Сега мисля, че това са "бабини дивотии". Ще кажа на децата ми, един ден като си отида от този свят, веднага след като се върнат от погребението да си пуснат музика, защото знам, че и те не могат без да слушат музика.
Ще споделя нещо с вас - може би не е точно по темата, но ми тежи. Преди няколко години в другия край на работното помещение работеше един колега, който аз почти не познавах, защото бях отскоро назначена. Той почти не говореше, не участваше в общите разговори и от другите колеги разбрах, че жена му е болна от рак и няколко години вече се бори с болестта. Тъй като при нас няма индивидуални компютри, всеки работи на всички работни места, един ден като седнах на един компютър, намерих папка със негови снимки с някаква жена, която изглеждаше доста свежарка, за да е болна от рак. Снимките бяха от различни места - море, басейн, планина, хижа. Помислих си, че може да е жена му, но когато е била здрава, обаче и така не беше - датите на снимките бяха от последната година. Заподозрях, че си има приятелка и ми стана доста неприятно, докато жена му се бори за живот, той да се забавлява. Но тази мисъл беше така да се каже повърхностна - категорично не искам да го съдя, защото всеки си знае и управлява сам живота и мразя моралните съдници. След няколко месеца жена му почина.
Преди няколко седмици по време на фирмено парти, той малко подпийнал ми каза - "Ти си добър човек и аз много те уважавам, но ти направи нещо от което много ме заболя. Когато почина жена ми, ти не ми изказа съболезнования, а жена ми беше прекрасен човек, нищо че не я познаваш." Веднага се сетих, защо не му изказах съболезнования - защото много ме подразни, че докато жена му агонизира, той се забавлява. Но не можех да му го кажа - затова започнах да се правя на "тапа", обясних му, че грешката е моя, много съжалявам, нямам оправдание защо съм постъпила така и го моля да ми прости. Но дълбоко в мене ми е гадно. Само за протокола - той вече живее с приятелката си от снимките.

И още нещо да допълня по случая с колегата ми. Той каза, че само аз и още един колега не сме му изказали съболезнования. Това ме шашна - защото ние сме около 20 човека, и защото човек като загуби близък в началото всичко му е като в мъгла, той е шокиран, трудно адекватен, а не прави списък, не отмята и не помни кой от 20 възможни колеги не му е изказал съболезнования! Струва ми се ненормално в такъв момент да помни такова нещо - все пак ние не сме много близки, просто сме колеги и то в сравнително скоро формиран екип. Пак казвам - не го съдя, но защо той ме съди?!?

Мнението ми напълно съвпада с това на kofa .
Изобщо за мен въпроса колко време е нормално е абсурден, нормално според кого? Траур , за да задоволявам чуждото мнение ли? Изобщо не може да има общоприет нормален начин за това, какво човек да чувства в душата си и как да го изразява.

И моето мнение е като на Кофа.
Траурът е в душата.
Не обичам външната показност в отношенията и не бих спряла живота си, заради това как ще изглеждам в очите на хората...

Сетих се за г-жа Кюлева,на банкера жена му.Роди 11 месеца след смъртта на мъжа си.

За мен всички тези приказки за 40дни, 1година и т.н. срок от време, както и един куп забрани са......глупост.
Ако не си уважавал човека преди смъртта му, какво ще го уважаваш след нея, ще се правиш на много опечален и т.н.
Има хиляди начини да отдадеш почит и не смятам, че те се изразяват в това да не пускаш музика, да не се къпеш 40дни, да не чистиш и т.н. от сорта.

Ами май е една година,но наистина си е въпрос на личен избор и дано не се налага на никой 

Не съм съгласна, че някой, който е починал може да бъде по някакъв начин заменен след толкова кратко време. Та това е човека, когото си обичала, който е баща на детето ти! А как приема това детето й? Може би приемам нещата твърде лично, тъй като много обичах този човек и аз самата още не мога да го прежаля, а са минали вече 4 години...Вярно е, че човек по различен начин изразява мъката си, но поне може да не афишира пред другите гадния начин, по който го прави!

Това е и моето мнение.
Оттам зависи от жената, съдейки по близки приятелки до мен, които са били сполетяни от това нещастие.
Болката е в душата, а не в черните дрехи.
Животът продължава и жената трябва да се опита го живее. Тези, които осъждат да погледнат първо собствената си паничка, както се казва.
Да не дава Господ да пиша от собствен опит.

Всъщност това, което ме дразни, е точно лицемерието.  например - вдовица, която горко оплаква съпруга си и много бързо го заменя.

По принцип траура трае 1 година,но сърцето може да преживява траур и цял живот.Много зависи колко приживе си бил близък с човека и колко и до каква степен си държал на него.Какво изобщо е означавал този човек за теб.А колкото до дискотеки и тем подобни занимания самият човек ще разбере кога,щом душата ти се отърси от това чувство на тъга и скръб значи момента е дошъл.Животът все пак си продължава.

Може да носиш снежно бели дрехи но във душата ти да е черна мъка.
Живота продължава. Не трябва да се съдят живите. Всеки си носи мъката по различен начин.
Колко пъти сме казвали да не сме на мястото на някой който е загубил скъп човек. Този човек нали трябва да живне, да вземе във ръце живота си отново. Или какво- да ни горят живи както във Индия навремето-незнам дали още се практикува там този ужас.

Между другото, това, което в България наричаме траур е пълно театро за пред околните. Говорила съм със свещеник - траурът представлява пълен отказ от всичко земно. Това означава не само човек да е в черно от глава до пети, но и изобщо да не излиза от къщи, да не се среща с хора, да кара само на пост и молитви, абе, нещо като отшелник. Но понеже в наши дни такова нещо е напълно невъзможно, се приема някакъв по-лек вариант.
Траурът е за пред хората, а скръбта - всеки си я носи сам в сърцето. Не вярвам, че за нея има срок - човек скърби за обичаните хора, докато е жив.