За детското самочувствие

Не знам.....Аз не съм ЗА конкуренцията и състезателния момент, може би....

Не играя подобни игри с децата си, но баща им редовно го прави. И си задавам въпроса доколко са здравословни подобни игри...След това у нас е рев, яд, радост.....Така и не се научиха да губят....
Аз им казвам,че играта е игра и трябва да носи радост и щастие. Щом не им е приятно, просто да не я започват. И при компютърните игри. Дъщерята щом усети,че ще е втора напр. и спира играта.

Много се дразнех аз като малка като губех......И това ми е неприятен спомен от детството. Не обичам не се сърди човече и пр. подобни игри. Гледам,че и сега децата не са очаровани, защото победителят все пак е само един. Затова се стремя да им помогна да възприемат играта само като игра, не като нещо сериозно, да посрещат загубата с усмивка и да си кажат - Другият път може да е моята игра.

Предпочитам първо да поговоря с тях, как е минал деня, ако са ядосани да не започват нищо,че ще налее още масло в огъня.....Ако са в добро разположение на духа, обяснявам спокойно,че от това не зависи нищо, да играят спокойно, пък каквото стане....Не винаги успявам, но пък им казвам,че ако наистина ще се цупят и сърдят - по-добре да не започват въобще. Започнат ли да играят трябва да са подготвени обаче и за двата варианта - и за победа, и за загуба. Така че - те избират.

аз и досега не обичам да губя, в състезания не участвам, затова не харесвам и спорта, освен фигурно пързаляне, волейбол,  худож гимнастика

ДеЩоВиди Критиките не са добра стратегия, според мен. Много хора са убедени, че с критики децата се подтикват да вървят напред, но на практика става точно обратното. Дори като възрастни, хората отнасяли родителски критики постоянно се самокритикуват и това ги води до пасивност, защото се страхуват да не сбъркат. Лошите оценки, етикети и определения се приемат за 100%-това истина от децата и те следват програмата- ако чуят, че са лоши, не се справят с нещо, рисуват или пеят зле, не ги бива за спорт и тн те наистина стават точно такива каквито ги определяме. Хубавото е, че ако им кажем "Много ми харесва как старателно си учиш уроците" /без ирония, разбира се/ дори да не е вярно това ги ангажира и започват да се стараят повече. И с нас възрастните е така- ако кажем на съпруга си "Ти никога не ми помагаш" това го освобождава и той наистина никога няма и да помогне.

Състезанията са хубава "терапия" за всеки, защото така на практика се разбира кой какво може без някой да те критикува- резултатите карат всеки да си направи извода. А всеки иска да печели и започва да тренира или да се упражнява повече. И най- важното - в състезанието човек се учи как да губи. Мама Цоцоланка е права, че децата трябва да се подкрепят и успокояват, когато загубят. Особено силно това важи за момченцата, на които им е много по- трудно да понесат загубите или да сбъркат.

Леле...че то ако изключим волейбола, другите са пример за това как съдиите могат да решат първо, второ и трето място, без да има значение какво си показал....

Не ми е приятно да губя, но бавно се уча...Защото животът не е само победи, а понякога като си загубил не знаеш какво си спечелил. Гледам да ги науча да извличат нещо положително от загубата, а и нещо друго се стремя да им показвам, което е много, много трудно обаче - да ме видят мен,че мога да посрещам загубите с достойнство и с усмивка, и че не правя трагедия от цялата работа. Личния пример е най-завладяващ, особено ако идва от мама и тати.......

Моите деца са малки още и не играем състезателни игри и честно казано ми се иска това да го отложа колкото си може по-дълго, доколкото зависи от мен. Вместо игри, пораждащи съперничество ми се иска да играем такива, в които си сътрудничим.

Чисто теоретично обаче си мисля, че ние (до една възраст, де) сме по-силните физически и умствено и са малко игрите, при които  децата биха спечелили честно, затова и може би по-добрият вариант, вместо да се "даваме", е да моделираме правилата. Примерно малко дете, което не може да дриблира, да си носи топката до баскетболния коша в ръце. В случая с играта с точки и квадратчета бих опитала да въведа правилото тя да иам право на две чертички на ход първите 10 хода или 10 хода по нейно желание, да речем, и да видя как ще се развият нещата. Мога да включа и нея в определянето на новите правила...

За самочувствието нищо не мога да кажа, но за игрите си спомням някои неща от моето детство.
Първата игра, която направо ме омагьоса, беше шахът. Исках да играя непрекъснато, даже в детската градина си носех фигурките и си разигравах ролеви игри с тях, разни истории, които се случват в кралството и т.н.
Вкъщи играех с баща ми. Адски много исках да го победя, измислях всякакви тактики, гледах той какво прави и се опитвах и аз да му го прилагам. Не успявах. Амбицирах се още повече, играех си сама срещу себе си за тренировка, измисляйки всякакви възможни тактики, но никога не успях да победя баща ми. Това толкова ме отчая, че следващите 25 години не пожелах да погледна шах, просто реших, че е безнадеждно да играя тази игра, че никога няма да я науча, че просто не ставам за тази работа и т.н.

Смятам, че това по-скоро ми е навредило. Мисля, че ако той ме пускаше да победя от време на време, когато види, че използвам някоя по-смислена тактика, би могъл да ме мотивира, показвайки ми, че имам напредък. А това, че никога не победих, напълно ме отчая и обезокуражи.

Друго, което си спомням е, че до една определена възраст изобщо не можех да приема загубата. Исках да победя с цената на всичко, дори на измама. Дори в игри, в които се разчита само на късмет, каквито са много от игрите на карти. Загубите приемах много драматично и с голямо разочарование.

Мисля, че децата трябва да се насърчават повече да играят, така по-бързо ще свикнат с идеята, че човек понякога губи и е това е просто игра.

Мама Цоцолана, аз обичам да гледам тези спортове, но никога не бих спортувала нещо професионално, именно защото не съм състезателен тип човек, не схващам идеята като цяло на спорта в тая му част, обичам движението, извайването на тялото, красотата и тн, но не ме кефи насилието над себе си чак дотам
Както войната не ми харесва, така и спорта, откривам някакви общи неща между тях
Разбира се второто има много възпитателен характер, ако детето се занимава е полезно, учи е на дисциплина  и тн, но аз лично бих предпочела да танцува, за да се движи, отколкото да спортува - като се има предвид и повечето треньори и не дотам педагогичното им поведение

Интересно, повечето наблюдения са игра възрастен-дете. Така винаги има само 1 победител и само 1 губещ. ДеЩо, а какво ще кажеш да включиш още някого в играта, по възможност възрастен или друго, по-голямо дете (по-точно по-зряло, научило се да приема загубите)?
Например в игра на "Не се сърди, човече". Спомням си, че като малка сме играли цялото семейство - майка ми, баща ми, брат ми (разликата ни е малка, само 1г. и 4 месеца). Повечето участници водят не само към повече тактики, но и към пример за отношението един към друг. Да речем, майка ми може, когато е на ход, да избере дали да "върне" моята пионка или тази на баща ми. Е, обикновено се пуска някаква шега в момента и жертвата е по-възрастният  Т.е. дава се пример с лично поведение - как връща другия играч, но той не се сърди, а се смеят на ситуацията.
Или, ако няма друг ход, се изкарва от полето пионката на детето, но с обяснението: "Ех, много жалко, никак не ми се искаше да те връщам, на косъм си от победата, но просто нямам друг ход". Тук със съчувствие и уважение към другите участници пак се възпитава детето да приема загубите по нормален начин, даже с достойнство.

PS Едно само не ми стана ясно - брат ми се научи как със зарчетата да хвърля шестици. Случвало се е по 6-7 пъти подред да хвърля шестте точки. Отначало се дразнех, после направо отказах да играя с него, щом ще мами така. Братовчедчето ми обаче се побъркваше от яд и безсилие. Ще трябва да го питам сега, на дърти години, какъв му е номерът. Мога да ти кажа, но за да хвърляш от време на време единици и двойки 

PPS Всъщност много ми харесва как я възпитаваш, за всичко, което си споделяла. Допада ми и това, че цениш собствените й постижения, че я насърчаваш да е сърдечна, артистична, щура

Много интересна тема
Подходът винаги  трябва да е според  темперамента на детето.
Големият ни син е доста плах. Постоянно го поощрявам. Трудно взема сам решение, такъв си му е характерът. Винаги съм го насърчавала, искам да е по-уверен. Но не се получава. Такъв си е. Иначе много  се старае, и много страда ако не се справя с нещо или губи на игра.
Бабите и дядовците му все се оставят да ги побеждава като играят на игри. Голяма радост е тогава. Май не е много правилно.
В живота има и загуби. И затова му говоря, че трябва да ги приема понякога.
Малкият е още малък. Но аз съм на принципа. Децата винаги да се стимулират, хвалят, насърчават. Ако детето е по-отворено няма нужда от "допълнителна обработка" , че да не литне в облаците
Ще следя темата с интерес

и аз още не играя на състезателни игри със сина ми, но когато и това стане няма умишлено да губя, с цел да му доставя на него радост и удоволствие. това единствено би му създало една изкривена представа за света, според която той винаги и на всяка цена трябва да печели.

двата типа игри, състезателните и коопериращите, представляват различен тип социализация. в нашето, западно общество, индивидуалната свобода и конкуренцията са нормите, така че искаме, или не, децата ни ще растат в такава среда. самата образователна система подготвя децата с такава цел - в училище децата биват сравнявани едно с друго, конкуренцията и добрите постижения се поощряват и насърчават. именно затова в някои егалитарни (коопериращи се) общества е толкова трудно да се въведе този тип образователна система.

а относно самочувствието, мисля, че най-добрият начин да се насърчи, е като родителят има доверие на детето и му оставя свободата да прави избори от малко. оценките на поведението и квалификации от типа 'ти си лош', или 'виж, еди-кой си как хубаво се храни, а ти...' не коригират поведението, а работят против доброто самочувствие на детето.

'побутване' бих предприела само ако видя, че детето наистина иска нещо. също така бих 'бутала' само докато детето има желание. колкото и трудно да ми изглежда в момента, бих направила всичко възможно да разгранича моите амбиции от желанията на детето и не бих се опитвала да му влияя по никакъв начин. 

 Вкъщи играем с мъжа ми и дъщеря ми на "Мемори" и засега сме по-силни от нея. Отвреме-навреме, все пак събира по някоя точка. Ние й обясняваме, че всеки от нас като печели точка, всъщност печели за семейството и че ние сме един отбор, чиято цел е да очисти терена от карти.  Ръкопляскаме бурно на всяка победа, независимо чия е. Тя също се убива да ръкопляска, най-вече когато точката е нейна. Това е единствената състезателна игра, която играем вкъщи, пък и ние сме я превърнали в обучение по кооперативност и екипност. Другото престои.
 

Когато децата играят помежду си състезателни игри почти винаги има моменти на разочарование или неприемане на загубата. Може и да греша, но по мои наблюдения по-малките деца в семейството по-трудно се справят със загубата, докато по-големите някак гледат по-отвисоко. Малките май все искат да се доказват на по-големите, сякаш са  винаги на състезание. Май повече ги боли, когато изгубят в игра от по-голям брат или сестра, отколкото от чуждо дете.

И аз съм от тези, дето не понасят загубите и това не е добре. Още ми е пред очите как като малка плачех, когато ме биеха на "не се сърди човече", а майка ми се забавляваше и се смееше на това. Баба ми й се караше да ме оставела да я бия и ставаше една....
И в момента съм такава, много емоционална, ако загубя нещо, което вреди на нервите ми.
А за детето ми - явно е по-различно, рядко се сърди, когато губи. Продължава да иска да играем обаче, докато спечели. Опитвам се да й обяснявам, че това е игра и не бива да се вживява толкова и че е все едно кой ще спечели, важно е удоволствието от играта. Незнам колко помага за самочувствието й обаче, сложно е.

 Играем на всякакви игри удома и им купувам много такива.
 Умишлено не се оставям да ме победят,още повече,че са две.
 Но виждам голям хъс и удвете,понякока има сръдни,но е сравнително рядко.
 Знаят отсега,че не може винаги да си първи и ако искаш да си такъв трябва да се потрудиш ,а не да чакаш.

Точно за това си мислех, докато четях. Добра игра и ползотворна конкуренция се получава при равнопоставеност между играчите. Затова са по-полезни игрите между деца. От нас те могат да се учат - било то на правилата и стратегии, било то на отношение към играта и играчите. При играта с нас - ние от поддръжници, ставаме съперници и боли повече при загуба. Но можем да им обясняваме ходовете си и да им даваме пример - нека придобият самочувствие по този начин.
Само да кажа, че у дома е същото с моята дъщеря, а и аз съм от тея дето трудно губят.