Редно ли е мъжът ми и дъщеря ми да знаят, че съм осиновена?

Здравейте.
Пише ви един баща който се учи да обича,разбира и помага на дъщеря си, в което вие много ми помагате.
quote author=Дива-не link=topic=379570.msg10494235#msg10494235 date=1236925794]    
   Момичета, това, че сме осиновени ,не ни прави никак по-различни от другите хора!!!
[/quote]
Дива-не не си права по различни сте. Вие сте " СПЕЦИАЛНИ", ВИЕ НИ ДАРЯВАТЕ С НЕЩА КОЙТО НИКОЙ ПОВТАРЯМ И ПОТРЕТВАМ НИКОЙ НЕ МОЖЕ. Затова относно благодарностите ние осиновителите сме тези който трябва да сме ви много ама много благодарни че ви има ,че сте до нас, че сте част от нас. Хляб и подслон все ще може някой да ти даде, но това което ни давате вие НИКОЙ не може.

По темата лично  не  мнение. Истината и само истината нищо друго не сближава или разделя хората  както истината. А БЕ вие да не сте направили нещо лошо , че да го пазите като дълбока тайна, ако има някой който трябва да пази тайна то това не сте вие.
Прекрасни сте , помагате ми да погледна света през очите на моето дете.

Хайде сполай ви, че си поревaх и аз. НО ТОЛКОВА МЪКА ИМА ИЗ ВАЩИТЕ ПОСТОВЕ

Здравей Mina_B!
В описаните от теб причини, в първата част на твоя пост, виждам голяма част от страховете си -с тази разлика, че не съм прекалено млада и знам "новината", вече повече от 20 години.
За съжаление няма роднина, от страна на мъжа ми, който да е посветен в моето минало. По мое мнение никой от тях няма негативно мнение относно осиновяването, или поне не е изразявал подобно в прав текст. Често в различни разговори за общи познати, моята свекърва (човек, с когото се разбирам отлично) не веднъж е вмъквала термина - "взето" (разбира се, не умишлено). Например: Познаваш ли на Спаска сестра й, нейното момче е "взето". Ето в такива моменти чувствам, че се задушавам и точно тези моменти ме карат да крия - чувствам се различна, чувствам се, както ти споменаваш - "втора категория".
Със съпругът ми сме заедно от 15 години - изпитвала съм неведнъж чувствата и морала му. Провеждали сме десетки разговори на тема осиновяване, но аз никога не съм намирала подходящия момент и нужните ми думи, за да споделя. Не знам дали въобще някога ще се осмеля да направя това, въпреки желанието ми да се избавя от "тайната" на живота си.

Оффф, мила !!! Описала си моето детство. Никога няма да забравя тези моменти - денят, в който мое съседче, призоваваше останалите деца да не играят с мен, защото съм осиновена; часовете прекарани до прозореца, наблюдавайки игрите на мойте връстници; миговете, в които излизах с надежда, че този път няма да се опразни детската площадка при появата ми. Върна ме обратно в ония нерадостни, изпълнени с болка и страдание мигове. Колко много въпроси имах, колко объркани бяха представите ми, колко неясен, непоносим и тъжен ми се струваше живота. Сега не съм тъжна, даже главата не ме стяга - отдавна претръпнах, примирих се вътрешно. Здравей обичащ татко !
Не мога да не напиша няколко реда по повод силните думи от твоя пост. Прекрасно е, че има хора като теб - хора, който са от другата страна, но разбират, съчувстват и могат да отворят сърцата си за такива като нас. Вие сте не по-малко "специални"- готови безвъзмездно да дарите грижа, любов, дом и семейство. Много са усилията, много са жертвите, много са трудностите и болките, които преживявате с нас, но аз съм сигурна, че всичко си заслужава.
Сигурна съм, че един ден в очите на вашите деца  ще видите огромната любов и признателност, която заслужавате.   

Здравей Дона!
За болката... как я мразя тази болка. Ама й позволих да съществува - не я отричам вече. Изрових си главата от пясъка - и я вдигнах. И виждам двете си прекрасни деца. И моля Бог да даде души и сърца на хората, а и повече нежност в душите, та да нараняват по-малко.
Не зная аз ли изпитвах тяхната болка, те ли усещаха моята, но изживяхме безумно тежък период. А бяха толкова малки. Бях до тях, а хората от този форум - бях сред тях. Такива, каквито са. И това всъщност е важното, според мен - да не си сам, когато всъщност си най-самотен.

Дона какво стана?Каза ли на мьжа си?Моля за извинение,но сьм голяма любопитка

Това ли е най-важното?

Не съм, не мога да го направя - не съм готова да споделя и незнам дали някога ще почувствам, че е дошъл този момент. Калина е права, май това не е най-важното. Бъдещето е пред нас и се надявам някой ден да събера куража и да го направя - само живи и здрави.

Ти сама ще усетиш кога е дошъл момента... може да се случи и без да го мислиш предварително  Що е време - все е пред нас 
Иначе това което казва Калина напълно се съгласявам с него - и при мен е така ... а най-боли от това, че не мога да я взема от детето ми, та да ме боли мен, а не него ... само мога да се моля, да се науча да разпознавам приливите й, та поне тогава да съм на крачка зад него до дясното му рамо  - готова за прегръдка и подкрепа

П.С
а какъв шкаф ще ти пусна в понеделник  на лични... последната ми декупажна творба  - понеже умря циганката дет ме хвалеше 

Със сигурност ще дойде и този момент, ти ще го усетиш!

Дона, желая ти да намериш сили и спокойствие да споделиш с любимите си хора.
А моментът...май никога не сме готови за него, но той сам ни подсказва, че е дошъл.

Прегръщам те!

за момента и аз както всички ще кажа че времето само ще си дойде.Аз те попитах понеже имам колежка която е в ситуация като твоята.Чете тук но не се решава да пише,та тя каза че ако разбере че при теб нещата са се развили както трябва и тя ще се престраши да каже на съпруга си.Много пъти сме си говорили с нея на тази тема.Тя се страхува да не се промени нещо в отношенията им.Винаги съм и казвала(понеже познавам съпруга и) че ако наистина нещо ще се промени то ще е че ще я обича повече Вярвам че и при теб ще е така

Въпреки, че и аз съм изстрадала хорското неразбиране и детските подигравки и отритване защото съм осиновена, все едно крастава........, но никога не съм се срамувала от това.Никога и от никого не съм го крила, стига да стане въпрос, естествено че не бия тъпана просто ей така, като първа реплика при запознанство.Съпругът ми разбра още докато бяхме гаджета и го прие съвсем нормално.Децата ми знаят от момента в който порастнаха до толкова, че да водиме откровени разговори и да споделяме значими неща.Когато стигнах до първият открит разговор по темата с майка ми /преди три години и половина/ децата ми присъстваха на него, тя за първи път разказа истината около моето осиновяване на мен и двете ми дъщери.
Един съвет-отърси се от притеснението и срамът, нямат място в душата ти, с нищо не си виновна или по-недостойна, напротив.Не бива да криеш от съпруга си, това е нещо много важно и съществено от живота ти и за него би било адски болезнено да разбере, че не си му гласувала доверие да преминете през болезненият ти път заедно.
Колкото до празнотата, надали ще я превъзмогнеш, защото за съжаление това е нещо, което ни е отредено да ни съпровожда през целият ни живот от жените, които и в момента в който са ни изоставили.

Благодаря Ви момичета, за цялата сила и кураж които ми вдъхвате    .
Ще си призная - не съм влизала скоро, въпреки че във вашата компания се чувствам, като в свои води. Не участвам редовно, защото в много от текстовете, написани от Вас, виждам своето минало, своите тревоги, мисли и впечатления (и то точно тези, които искам непостижимо да изтрия и безвъзвратно да забравя).
Направих го преди седмица - споделих, по-скоро изтърсих "новината" по средата на разговор, свързан с редовното боледуване на дъщеричката ни. Мъжът ми три пъти повтори, че в нашите фамилии няма роднини с алергии и как така детето е толкова алергично. Тогава го изръсих, незнам как стана, някак спонтанно и необмислено. Реакция нямаше, все едно нищо не съм казала - прегърна ме, усмихна се и спомена, че продължаваме напред - заедно. Каза, че ще справим с всичко. Олекна ми, почувствах се окрилена и някак пречистена. Не сме говорили повече на тази тема, не ме попита дори защо не съм го информирала по-рано, не ме обвини в лицемерие, или лъжа. Веднъж само се пошегува, че се радва, че не съм взела гена на майка ми (която и според него е страхотен човек, но понякога го тормози с различни задачки) и това е. Информирах Ви, като искам да споделя, че от този момент насам все ми изникват думите на калин@ : " вече няма да се чувствам сама, когато съм най-самотна". Благодаря на всички Вас от сърце, за съветите, за споделените мисли и разказаните съдби. Въпреки че всеки прочетен и написан тук ред е много емоционален за мен, обещавам да съм по-редовна.
Fussii , аз вече те похвалих за шкафа в Декупажа, но ще повторя - чудесен е   , имаш страхотни умения, усет и вкус. И срещу Вас да тичам, никога няма да стигна майсторската Ви класа, на теб и на останалите талантливи дами .

Dona, разплака ме, ей, момиче 
Браво, мила! А съпругът ти- чудесен е. Един обичащ и подкрепящ мъж не може да реагира по друг начин.

Ще се радвам да пишеш по-честичко 

Дона,   

Dона Мафиозо ,

Сега мога да ти кажа вече спокойно, че е възможно да си се страхувала
 не точно и не само
от евентуална негова реакция, а не по-малко от собственото си усещане, че след като го кажеш на човека, с когото си предприела най-сериозните стъпки в живота си, чувството за известна нереалност на ситуацията няма как да не намалее и ти си се опасявала и от това ти какво ще усетиш като се изправиш пред тази реалност.

Така стават нещата по-реални и за теб в и това наистина има и елемент на заплаха, ако не ти се е случило.
Така те усетих аз, а може и да греша и  може и да не се отнася за теб.


Надали цивилизован мъж би се разделил с теб или би ти устройвал сцени поради тази причина, та заплахата и смущанието не се дължат само на това на 100 %. 
А от Фусси и Калина@ и други мами научихме толкова много